Стихотворение на един от ярките съвременни американски поети.

МОМИЧЕ С КУФАР

По-млада на снимката
от дъщеря ми сега,
на осемнадесет, на дeветнадесет,

на годините на съпругата ми,
когато я срещнах за пръв път –
сега тя няма да е толкова

възрастна, за да може да бъде моя майка,
по-скоро братовчедка, по-голяма от мен,
която виждам само през лятото,

към която скришно поглеждам
и намирам начин да съм близо до нея…
Продължавах да се връщам

към снимката на това момиче
от изложбата
и да изучавам отново

начина по който тялото й е наклонено,
едва видимо вдясно,
за да балансира тежестта

на платнения куфар
към леката сламена чанта,
която тя държи в другата ръка,

изрязаната рокля,
без ръкави,
с печатани чернооки виолети по нея

(една от тях кацнала на гърдата й),
и как сребърните гривни
са скупчени на китката,

под трапчинките
от вътрешната страна на лактите,
където снимката губи фокус.

Откакто взех в дома си
картичката, която купих
от магазина на музея,

аз търся образа й,
като фигура, открита
в собсвеното ми минало;

някой, който почти познавам,
въпреки че лицето е скрито
под воал от светлина

и косите, падащи свободно
от плитките й крият
дясната й страна.

Тя гледа надолу
към бордюра, на който
току-що е стъпила

от оживеното кръстовище,
небързаща, сама
сред множеството,

в град, който напуска
или където се завръща,
но не където пристига

за пръв път
(тя е толкова беззащитна),
загубена в себе си,

вероятно с мисъл за този,
при когото е била
или при когото отива,

някой – братовчед,
приятел, родител, любовник
и този някой вероятно я е обожавал.

Ако мога само да я намеря
и да й покажа тази снимка,
която, почти сигурно,

тя никога не е виждала,
тъй като е отпечатана за пръв път
съвсем наскоро,

десетилетия след
смъртта на фотографа;
или поне да й изпратя тази картичка,

която държа на бюрото си
последните няколко седмици;
да дам този откраднат

поглед към миналото
обратно на нея, така че и тя
да бъде очарована

от тази млада жена,
която преди време е била самата тя,
подобно някой скъп за нас човек,

който е заминал отдавна
и после, в някакъв късен следобед,
се появява на прага.

Превод: Васил Славов

Американският поет Джефри Харисън е автор на пет поетични книги. Първата му стихосбирка излиза от печат през 1988 година. Стихове от нея са публикувани същата година в България. С публикации в “American Poetry Review”, “ The New Yorker”, “The Yale Review”, “The Hudson Review”, “Poetry”, “The Nation”, “The Paris Review” и редица други престижни литературни издания Джефри Харисън си спечелва име като един от ярките поети на поколението си. Носител на няколко награди, както и на престижното признание за поезия „Дорсет“ Джефри Харисън е преподавал в Университета „Джордж Вашингтон“ и във „Фрамингтон Академи“, водил е и програми за творческо писане в Стоункоаст. Живее със семейството си в Масачузетс.