Изглежда, в най-класическия смисъл на думата, „колонизация” европейците са извършили в Африка. Но и тук трябва да бъдат направени някои уговорки.
Например, че безусловно всички поселения от урбанистичен тип, всички индустриални мощности, добивни предприятия и търговски средища са построени тук за първи път от европейците и то на една практически необживяна дотогава по урбанистично-стопански начин територия. Битът и животът на местното население при идването на „колонистите” въобще не са били от такъв характер, че от него нещо да бъде „отнето”, то да бъде „изтласкано” от традиционните му „имоти”. С някои малки изключения в крайния юг и по източния бряг на Африка, тук европейците нито заварват, нито разрушават (завладяват) някакви дори далечно наподобяващи „държави” образувания. Те буквално „разорават”, разделяни от местните по памет (и непрекъсвано оспорвани помежду им) „ловни територии” от девствената природа. Макар по никакъв начин да не може да бъде оправдано, проявеното тъкмо тук най-ярко и ексцесивно от колонизаторите расово презрение и унижаване, следва да бъде обяснено именно от това. Защото както поселенията, така и всички стопански мощности са в Африка все неща създадени тук за първи път от европейците и се преживяват от тях като ресурс, към който автохтоните могат да имат претенции почти толкова, колкото примерно, животинските обитатели на горите й. Според европейците „туземците” могат да бъдат допускани в създаденото в тях изцяло в режим на нещо като чуждестранни наемници, имигранти в новосъздадена страна, която никога не е била „тяхна”. В Африка колониите на европейците са буквално чужди на страната структури и си противостоят с нея не като колониална „култура” и местна „култура”, а като „култура изобщо” и „природа”, от която автохтоните, по икономическа неизбежност започват да идват в селищата на европейците, но като „чужденци”, а не като в места от своята страна.
Нека добавим към това и обстоятелството, че тук едно военизирано администриране на заобикалящите „колониите” племена е практически неизбежно, доколкото тези последните живеят във вековни вражди и перманентни схватки помежду си, тъй че пришълците няма как да не ги държат в здрава, полицейска „хватка”, ако не искат да се стигне до същински срив на местния „човешки ресурс”. Че такъв е по тези места постоянна възможност, показаха междуособните кланета във вече „деколонизираната” Руанда само преди десетина години.
Тук е мястото да кажем също, че позорната за европейското човечество страница на търговията с черни роби, доставени отначало с британски кораби в усвояваните земеделски простори на Северна Америка е станала възможна на базата на едно изкушение, в което „белият човек” е позволил да бъде въвлечен от ситуацията сред местното население на Африка. Защото факт е, че воювайки, както казахме перманентно и от столетия във вътрешността на континента, определени властващи или побеждаващи в даден момент местни племена, сами са пристигали на крайбрежията, за да предлагат, излавяните буквално като животни свои пленници, на европейските моряци. Впрочем, нещо, което са били научени да правят по източния бряг много преди това в отношенията си с владетелите на ислямските империи.
Когато признаваме (а не можем да не признаем) това не правещо чест на европейците в Африка презрително и расистко тяхно отношение към местното население, ние трябва да се предпазим обаче и да идеализираме бита на това последното. Той е пронизан дълбоко от ужасно насилие, примитивни и жестоки вражди. Британските и холандски колонисти (а подир тях и французите и белгийците) може и наистина да са се отнасяли към населенията, на чиито земи са се устройвали, като към не съвсем човешки същества. Но точно по същия начин са се отнасяли едни към други почти всички местни племена, с които европейците са се срещнали тук.
Накрай, въпреки този класически „колониализъм” в Африка, където европейците се поселват върху земя, която въобще няма предишен „стопанин” и се държат в обособеност и с презрение към местните, ние трябва да кажем, че въпросният „колониализъм” е имал достатъчно ограничен мащаб. Защото за разлика от останалите колонизирани ареали на света, в Африка компактното европейско население е сравнително най-малобройно. Европейците са администрирали, експлоатирали и държали като чуждоземен полицай значителни региони от „черния” континент, но едно тяхно „разселение” в него, едно тяхно постоянно заселване на територии почти няма. Факт е, че днес в Африка, въпреки че колониалното присъствие там е продължило до най-скоро (с изключение на крайния юг-югозапад) няма компактно живеещо от поколения „бяло” население. В бившите колонии практически няма „потомци” на колонизаторите. Може да се каже, че деколонизирана особено вътрешна Африка е най-слабо европеизираната територия, на която европейците са присъствали и най-слабо е усвоила политическите, битовите, стопанските форми на своите бивши колонизатори. И – не бива да го премълчим – точно в това отношение представлява една твърде неутешителна картина, характеризираща се вместо със свобода, с междуплеменни кръвопролития, жестоки диктатури, десетилетно несвършващи граждански войни, примитивен бит, огромни райони, в които единственият същински „отрасъл” е сафари-туризмът на западни чужденци.
Имало ли е „колонизиране” на арабо-мюсюлманските страни – на онази обширна полоса от земи, която в традициите на мюсюлманската теократично-политическа идеология се именува „дар-ал-ислам” (земята на исляма)?
Веднага трябва дебело да се подчертае, че в класическата епоха на колониализма (16-19 в.) огромна част от тази традиционна „земя на исляма” живее в рамките на една напълно мюсюлманска империя, която Европа не „завладява”, а бавно и постепенно побеждава, бидейки поначало в състояние на (при това не инициирана от нея) дълговековна война. Аз говоря разбира се, за Османската империя, в границите на която до началото – средата на 19 в. се намират както днешните „близкоизточни страни”, така и страните от почти цялото южно Средиземноморие. Нещо повече, макар европейците днес да свързват своята основана травма именно и най-вече с тези страни на исляма истината е, че „колонизиране” в достатъчно чист вид, на немалко територии на самия европейски континент извършва далеч преди тях именно Османската империя. Тюркско военизирано население практически населва цяла, дотогава гръко-езична Мала Азия, а значителни маси от тюркски, предноазиатски и даже арабски народности биват заселени трайно в земи от Балканския полуостров и е неотрицаемо, че империята на Османците се държи на тези територии точно като колониална сила в най-типичния смисъл на тази дума. Факт е например, че „автохтонното” население е поставено тук в по-ниско положение тъкмо на основание на своята различна религиозност, плаща определени данъци, от които мюсюлманите в земите му са освободени, в сферата на съдопроизводството е дискриминирано (свидетелските показания на християните нямат в съда еднаква тежест с тези на мюсюлманите), а определени раздели от гражданското и брачното право са предоставени на неговото духовенство, т. е. приемат се като нещо подобно на обичайно, местно право. Оценявайки по-нататъшното развитие на историческите събития, ние следователно, не трябва да изпускаме от очи тази изходна ситуация, от която се разгръщат по-сетнешните отношения на Европа със света на исляма. От определена (и не несправедлива) гледна точка може да се каже, че изходът от няколковековната схватка на Европа с Османската империя би могъл да се определи, за немалки територии от последната като де-колонизация. В този смисъл през 19 в. за една част от „света на исляма” Европа е не „колонизатор”, а де-колонизатор и не „разрушава” културата на местното население, а я освобождава от политическата доминация на нейния колонизатор.
И понеже победата на Европа се случва в една историческа епоха, в която противниковата страна е в упадък, западните сили получават възможност да я изтласкат и от останалите й, вече преобладаващо мюсюлмански владения. Трябва да кажем обаче, че и ситуацията в тези владения е достатъчно комплицирана, та взаимоотношенията им с европейците да се видят като по-сложни от означаваното с понятието „колонизация”. Защото макар както Египет, така и страните от сирийско-месопотамския регион на Османската империя да са населени с единоверно с османците население, те никога не са възприемали политическата си подвластност на султана като пребиваване в своя собствена държава. И това е така, защото както Египет и Сирия, така и крайбрежията на Арабския полуостров са не нещо друго, а старата, традиционната централна земя на тази религия. В държавата на османците поради това, те се преживяват много по-скоро като попаднали под властта на един провинциалист, като овладени от, макар и единоверен, но дошъл отвън (от степта) господар. Тъкмо това предопределя тяхната изконна непривързаност към политическия център на Империята, от която се възползват в последния етап от войната с нея, когато тя вече е в обща криза, европейците. Отначало французите, а след това вече окончателно, британците, стъпват здраво в Египет, като се възползват от сепаративните тежнения на управителя му. Египет получава (всъщност) самостоятелността си от Истанбул (която винаги е преживявал като естествена) с помощта на военната сила на британската флота. Което означава, че британците стъпват в Египет не като негови „завоеватели”, а почти като коалиционни партньори на губернаторите на тази древна страна, воюваща, както и европейците, срещу държавата на султана. След това е вече естествено, че по-силният „коалиционен партньор” – Великобритания – „завихря” освободения с нейната помощ по-слаб Египет в една по-нататъшна съвместна политико-икономическа орбита. Великобритания обаче не колонизира Египет. Не го колонизира никога. Протектира с флотата си неговия „суверенитет”, изгражда съвместни стопански предприятия на неговата територия – естествено ръководени и администрирани от нейни чиновници, но не го колонизира. По близък до този маниер протичат и процесите по сирийския и арабския бряг. Там отдавна безсилната да държи в подчинение местните шейхове и емири Османска империя, ги оставя да започнат да се договарят с предприемчиви (и намиращи предимно петрол) европейски „колонисти”. Тези местни господари, разполагащи с патриархално-абсолютна власт над своите племена поставят всичките си поданици в услуга на смесените компании и като снабдяват индустриализираща се Британия с толкова нужната й суровина, сами забогатяват баснословно. Именно в това сътрудничество на европейците с поместните монарси на Близкия Изток най-ясно се вижда разликата в „културата на богатството” на „колонизаторите” и „колонизираните”. Работейки в тяхно сътрудничество с местните господари европейците влагат своите печалби в постоянно разширяване на предприятията си по цялата левантинска територия, докато шейховете, под чийто суверенитет те възникват, използват своите за да увеличават лукса си и да се обезкървяват в местни династични войни. Да, изкушението на лукса върви заедно с изкушението от усвояването на една по-широка култура, която тласка потомците на тези владетели да се образоват в „метрополиите” на своите нови протектори. Всичко това „европеизира” (най-вече върхушката) на този регион от „земята на исляма”, но и тук „колонизация” от европейците по-скоро няма. За такава в обширните покрайнини на умиращата Османска империя може с най-голямо основание да се говори единствено по отношение на пределните й западни крайбрежни земи – Киренайка (днешна Либия), Тунис, Алжир. От една страна те най-рано биват напуснати от османците, от друга – дори когато те са присъствали, властта им се е ограничавала до съвсем тясната ивица до самото море. Именно нея заемат след тях французите, построявайки свои колонистки поселения, достатъчно оградени от живеещите дълбоко в традиционната си чергарска култура бербери и туареги от по-вътрешните територии.
Истината следователно е, че агресивното реактивиране на исляма, съвсем не е плод на „пост-колониална реакция”, за която европейците трябва да се чувстват виновни. При своето зараждане радикалният ислям е много по-скоро резултат от една злощастна симбиоза на експортирани от Изток леви идеи и местен (преди всичко антиаристократичен и антидинастичен) „национализъм”, който припознава в старите местни и, да, колабориращи с европейците елити, основния враг и рушител на традиционната им култура. Ето защо радикалният ислям се ражда като вътрешен разлом в света на исляма, като вътрешен политически проблем на тези страни умело използван от Източния блок в Студената война, за да събори про-западните режими в държавите му.
