Когато през 1520 г. експедицията на Магелан навлиза в красивия залив, един от моряците извиква на португалски: Monte vide eu – „видях възвишение“. Когато двеста години по-късно под възвишението възниква град, той бива наречен Монтевидео, днешната столица на Уругвай. Преди няколко години, отивайки за пръв път в НБУ, с изненада установих, че широкият, открит булевард, по който се движа, се нарича „Монтевидео“. След навалицата от партизани, революционери, политици, генерали, герои и антигерои, изведнъж – Монтевидео. Кой, защо и как бе стигнал до това чуждоземно име? Така и не разбрах, а любопитството ми междувременно замря. До миналия месец, тъй като ми се наложи да ходя често до квартал „Овча купел“. Този път влязох от другия край на улицата, откъм бул. „Линкълн“, и когато пред погледа ми с цялото си великолепие се издигна Витоша, разбрах: неизвестният португалски моряк беше видял възвишение; неизвестният нашенски кръстник на улицата беше видял красотата на Витоша и ѝ беше дал това толкова екзотично и красиво име.
Названията на улиците са скромни паметници, координати в историческата и културната памет на човечеството. Съществуването в София на паметник с името „Монтевидео“ е чудесно хрумване, включително и с това, че ни подтиква да се замислим за имената, които липсват в картата на софийските улици. Те не са едно и две, но за мен тук на първо място стои това на наивния идеалист Михаил Горбачов, комуниста еволюирал в социалдемократ, който се осмели да ритне вратата към света на демокрацията, човешките права и свободата. Подвигът на Горбачов, низвергнат от тълпата и от чугунените глави както сред комунистите, така и сред антикомунистите, изпада все повече в забвение, поради което името му се среща рядко сред уличния пейзаж на Европа (Германия, Холандия, Испания и една-единствена улица в родната му Русия – в Екатеринбург). Преди нишката на културната памет в това отношение да изтънее до скъсване, нека си пожелаем да видим в София, а и не само там, улица „Михаил Горбачов“.
Стоян Гяуров е завършил английска филология в Софийския университет. Работил е като журналист в БНР и „Дойче Веле“. Преводач от немски, английски и италиански език. През 2018 г. получава награда за ярки постижения на Съюза на преводачите в България за превода от немски на книгата „Емигрантите. Четири дълги разказа“ от В. Г. Зебалд. Автор на книгата „Платон, прасето и последният буржоа“ (2012).
