Борбата е на каузата срещу технологията на властта, противоречието е не само между целите, но и между използваните средства от двете страни. За победител в дебата не може да се говори, защото целта на единия от участниците е изобщо да отстрани този дебат от публичното пространство.
Пламен Орешарски няма намерение да подава оставката на правителството. Основното искане на студентите остава без възможност да бъде удовлетворено. Това стечение на обстоятелствата, очертаващо патовата ситуация на сблъсък между две непримирими позиции, катализира остри дебати в публичното пространство. Студентите говорят за морал в политиката. Отношението между теоретично и емпирично, погледнато от студентската скамейка, изглежда по съвсем различен начин в сравнение със самата действителност. В единия случай става дума за модела на функциониране на света такъв, какъвто трябва да бъде, а в другия – за модела такъв, какъвто е. Младите хора все още вярват в силата на морала, в това, че те могат да бъдат носители на промяна, че терминът „гражданско общество” не е фиктивно клише, а нещо, с което държавата е склонна да се съобразява. Освен за морал, студентите се борят и за изцяло нова алтернатива на политическото статукво. Те искат да изметат утвърдените елити и на тяхно място да се настани нов елит, който притежава всички характеристики на научно моделираната визия – морален, почтен, некорумпиран, неподатлив към облаги, използващ властта в името на всеобщите интереси, а не на своите частни интереси. Теоретично погледнато, те са формулирали необходимите условия, за да се изчисти политическата среда и държавата да може да тръгне по своя нормален европейски път на развитие. За съжаление, те не казват как да стане това.
От другата страна на дебата стои правителството, заедно с подкрепящата го пропагандна машина, която включва не само политици и удобни журналисти, но и университетски преподаватели, специалисти в различни области на обществените науки и добре владеещи инструментите на PR-а и на публичната комуникация. Целият този хор ни убеждава, че университетът не е място за политически действия, игнорирайки правото на студентите, като уж най-будната и перспективната част от гражданското общество, да изразяват своята позиция. Още по-неубедително звучи аргументът, че стачката пречи на учебния процес, че се губят часове от лекции и това се твърди на фона на общоизвестния за университетските среди факт, че редица преподаватели си позволяват понякога да не посещават аудиторията. Няма как да не си спомним сюжета с учителската стачка по времето на тройната коалиция, когато вместо да вникнат в дълбочината на проблема, нейните противници упорито задаваха въпроса как ще се навакса пропуснатият материал, опитвайки се да предефинират дневния ред на обществото.
Орешарски проявява готовност за диалог, сякаш предпоставяйки формата му като начин да се удовлетворят социални искания. За него най-лесното е да се увеличат символично стипендиите, така както ще стане с пенсиите догодина. Но исканията на студентите са съвсем различни от тези на пенсионерите и той не може да вкара в една и съща схема неща от различен порядък. Неговият прагматизъм се сблъсква с техния идеализъм, неговата твърдост разколебава тяхната организираност. И тук се набива на очи един паралел. Юнските протести започнаха веднага след назначаването на Делян Пеевски за шеф на ДАНС, целта им се трансформира по посока на оставката на правителството и накрая те станаха малобройни и постепенно се маргинализираха. Окупацията на СУ стартира в една аудитория, като бе попречено на проф. Д. Токушев, председател на Конституционния съд, да преподава след решението, с което Пеевски бе оставен да бъде депутат. По-късно студентите окупираха цялата сграда на Ректората и поискаха оставката на правителството. Така, както участниците в ДАНС with me не представляват достатъчно многобройна част от българския народ, която да е способна да разклати и свали властта, и студентите са твърде малобройни, за да постигнат нещо сериозно. Правят се аналогии със събитията от 1990 и 1997 г., но сега има две основни различия. Те се изразяват в мащаба и във волята за радикализация. В момента, в който се разбра, че университетът е окупиран от стотина души, а в останалите сгради е изцяло възстановен учебният процес, стана ясно, че окупацията ще бъде обречена на неуспех.
Защо управляващите успяват така умело да манипулират общественото мнение и да заобикалят камъните, които биха преобърнали каруцата? От 22 000 студенти в СУ стачкуващите са пренебрежимо малка част. От два милиона население на София на антиправителствения протест в подкрепа на студентите в най-пиковия момент излязоха 10 000 души. За да падне Орешарски, за да може този човек най-сетне да проумее, че трябва да си подаде оставката, е необходимо да се случи нещо достатъчно грандиозно, което не само да попречи на правителството да работи, но и да парализира цялата държава. Тогава наистина биха били валидни паралелите с протестите от времето на прехода. Но сега липсва водач, който да бъде припознат като автентичен носител на моралната кауза. Това е главната причина за липсата на политическа алтернатива. Отсъства и социалната основа за появата и подкрепата на подобен субект. На площада през зимата на 97-а година беше емблематична фразата на Иван Костов: „Ние няма да ви предадем, ние няма да ви излъжем”. Сега хората се чувстват предадени и излъгани от политиците, а примерът с невлезлия в парламента Костов, носителя на това послание, показва как политиката пречупва моралните императиви. Същото се случи и с всеизвестния лозунг на Сакскобургготски за нов морал, с който той спечели изборите.
В нормални условия политиката сама по себе си би трябвало да борави с друг категориален апарат, а презумпцията за почтеност и морал на действията се разбира априори. Политикът е този, който работи за реализацията на определена програма, цели, идеология. Тези неща характеризират неговата дейност в чисто политическо качество. Същевременно той трябва да бъде носител и на характеристики, присъщи на някакво негово нравствено качество. Двете състояния би следвало да съществуват в симбиоза, чрез която да се конституира неговият образ. Историята на българската посттоталитарна демокрация е пълна с уродливи явления, които в същността си представляват отклонение от нормите на закона и на морала. Тази черта по абсурден начин се е превърнала в непреодолима закономерност, структурна девиация на политическото в неговата всеобхватност, в матрица, която създава определен тип нагласи както отдолу, така и отгоре. Недоверието към елитите е заразило цялото общество – както доминиращото пасивно мнозинство от обезверените, но предпочитащи да останат безучастни, така и будното малцинство на излезлите на улицата, чиито искания са логични и обективно обосновани, но тяхната материализация е лишена от адресат.
Това са специфичните основания за т.нар. морални искания на студентите, обясняващи враждебното отношение на политическата и на част от обществената среда към тях. Когато една малка, но елитарна прослойка на обществото, каквато са те, си позволява да бръкне с пръст в раната, най-лесният начин за самозащита на засегнатата страна е да се опита да отклони вниманието и да го насочи към въпроси от второстепенна важност. С други думи, тревогата за липсващия политически и обществен морал стои на много по-високо равнище в ценностната йерархия, да кажем, от тревогата за пропуснатите няколко учебни лекции. Властта се нуждае от граждански коректив. Всеки си има своите права и задължения и е напълно недемократично да се обвързва изпълнението на задълженията с ограничаването на правата. Властта насажда внушението, че едни части от обществото пречат на други части от него: протестиращите студенти – на желаещите да учат, протестиращите граждани – на правителството да работи…В демокрацията всеки човек е автономен индивид и ако не нарушава закона, не може да бъде упрекван, че с действията си възпрепятства активността на останалите. Студентите също не пречат в момента на властта и това проличава толкова ясно поради факта, че те и тя говорят на напълно различни езици. Политическият дебат се обезсмисля, тъй като участниците в него гледат в коренно противоположни посоки и не са в състояние да достигнат обща допирна точка.
Борбата е на каузата срещу технологията на властта, противоречието е не само между целите, но и между използваните средства от двете страни. Следователно за победител в дебата не може да се говори, защото целта на единия от участниците е изобщо да отстрани този дебат от публичното пространство, да го игнорира, да го ликвидира, да докаже, че той е безпредметен, лишен от основание и не може да съществува. Колкото до другия участник – той може да загуби много. Битката не е само за политика, но и за морал.
Снимка: Велико Балабанов, „Дневник“
