Германският публицист Филип Хюбл, за когото вече съм имал възможността да пиша на страниците на списание „Култура“, принадлежи към онези гласове, които критично анализират културните процеси в съвременните западни, т.нар. северноатлантически общества. Във фокуса на неговата излязла през 2024 г. книга, озаглавена „Морален спектакъл. Как правилното поведение се превърна в символ на статус и защо това не прави света по-добър“[1], е застанал един феномен, който, за добро или за лошо, като че ли свикнахме принципно да идентифицираме с развития, индустриализиран свят – политическата коректност и специфичната ѝ езикова реализация в публичното говорене. Две са по мое мнение причините българската публика да прояви интерес към това изследване. Първо, през последните години някак неусетно започнахме да свързваме „Европа“ (за която впрочем във всекидневието продължаваме да говорим така, сякаш все още не принадлежим към нея) единствено и само с безмилостното и безогледно налагане на т.нар. „неолиберална идеология“, стремяща се да скъса с всякакви устои и традиции и да предизвика окончателния крах на всичко познато. Забравяме обаче, че далеч не всички представители на космополитно мислещите интелектуални кръгове на Запад гледат безкритично на случващото се в полето на културата. И второ, един по-задълбочен поглед върху динамиката на „моралния спектакъл“ може да онагледи, че разминаванията между „нас“ и „тях“ не са до такава степен фундаментални, както по традиция ни се струва. Онова, което Хюбл има да каже относно съсредоточаващата се върху морала борба за социална и символна легитимност, позволява да погледнем и на съвременното българско общество под нов, в много отношения неочакван ъгъл.
Бидейки школуван в академичната философия, в книгата си германският автор убедително аргументира против твърдението, че езикът упражнява решаващо влияние върху социалните взаимоотношения, допринасяйки за задълбочаването на неравенствата между половете, отделните обществени групи и пр. Въпреки че всеки, който си служи със съвременния немски, следва да внимава за съответните форми за женски род в множественото число на съществителните, кореспонденцията между граматика и социална реалност не функционира така, както се иска на блюстителите на политкоректното говорене. Затова Хюбл е на мнение, че все по-детайлното, достигащо абсурдни измерения вторачване и търсене едва ли не под път и над път на завоалирана вербална репресия има съвсем друго обяснение. Според автора на „Морален спектакъл“ публичното възмущение, което буквално залива комуникационните канали в дигиталния свят, изпълнява функцията да генерира т.нар. „морален капитал“ – функциониращ колкото като знак, толкова и като гарант за успешното социализиране в средата на високообразованите обитатели на съвременните урбанни центрове, за които материалните аспекти на битието представляват последна грижа.
Съгласно различни, почерпани от еволюционната психология хипотези и теории, стремежът да определим моралната надеждност на отделния член на социалната група е биологически заложен в мисленето ни – праисторическият човек е можел да оцелее единствено ако е знаел дали и в каква степен може да се довери на останалите. В условията обаче на съвременната, „разтеглена“ във времето и пространството и при това много по-деперсонализирана комуникация, изграждаща тъканта на доминираната от технологиите действителност, този механизъм се разделя с традиционните си функции и започва да се превръща в проблем, правейки от всеки участник в публичния дискурс потенциална мишена на морално осъждане. Важен момент представлява и опиращата се върху някои съвременни социологически изследвания теза на Хюбл, според която в епохата на т.нар. „общество на знанието“, в което утвърдените (през XIX и ХХ век) механизми за разпределение на културния и на символния капитал вече не функционират по същия начин, принадлежността към високите етажи на социалната йерархия бива сигнализирана главно чрез демонстрирането на въпросното изострено и нетърпящо дори минимално несъгласие чувство за възмущение, провокирано от изказвания и постъпки, които буквално до вчера са ни изглеждали абсолютно безобидни. Вкарвайки в употреба много подходящия израз „креативна класа“, авторът показва, че в общества, в които културните и естетическите вкусове се характеризират с „всеядност“ (по думите на цитирания в книгата американски социолог Ричард Питърсън), борбата за символни ресурси неусетно се е прехвърлила в области, за които не сме и подозирали, че могат до такава степен активно да влияят върху процесите на социализация.
Това събиране на едно място на обяснителни модели от биологията и от социологията със сигурност не бива да се възприема като истина от последна инстанция, още по-малко следва в „Морален спектакъл“ да търсим отговор на всички вълнуващи днешния глобален свят въпроси. Едно нещо обаче не може да не направи впечатление на българския читател. На запад левицата от много време насам търпи критики за това, че в даден момент изоставя традиционните теми и проблеми, дефиниращи политическата ѝ идентичност, и се насочва към дебати и конфликти от културен характер, без оглед на катастрофалните последици, които едно такова мислене има както в социално-икономически план, така и що се отнася до самото протичане на политическия процес през последните десетилетия. С всички необходими уговорки (като например тази, че в нашия случай левичарският морален патос като че ли окончателно е присвоен не от другиго, а от… „старата градска“ десница!), както и със съзнание за в много отношения провокативния характер на онова, което ще кажа, се осмелявам да твърдя, че борбата за морален капитал вече отдавна се води и на българска територия – нещо, което прочитът на книгата на Филип Хюбл би могъл да ни помогне да видим далеч по-ясно, отколкото досега.
В полза на подобно заключение говори например експлицитното естетическо конотиране на обекта на възмущение по време на софийските протести от края на миналата година: нека само си припомним многото надпреварващи се по остроумие лозунги и карикатури, с чиято помощ се даваше израз на радикалното неприемане дори само на външния вид на тогавашните управляващи. Онези коментатори, които все пак имаха смелостта да бъдат критични в оценките си, съвсем адекватно подчертаваха, че като че ли не непременно политическите искания на протеста, а неговият характер на някакъв своеобразен купон (сигнализиращ принадлежност към „креативната класа“?!) бе най-важен. Дали последващите събития не онагледиха пълното разминаване между логиките на символното и на политическото и до какво всъщност в чисто практически план доведе показната консолидация на моралните в противовес на иначе съсипаната от престъпност, корупция и безнадежден провинциализъм България? Слаба утеха представлява усещането – оставащо впрочем учудващо непоклатимо на фона на всички сигнали, че обективната действителност се съпротивлява да влезе в синхрон с желаното – за морална непогрешимост, което продължава да замества в много случаи формулирането и налагането на конкретни интереси със собствено политически характер…
Един кратък текст като настоящия няма за цел, а и не е в състояние да отговори на въпроса как следва да оценим възникването на собствена, българска „креативна класа“, както и какво да мислим за ролята ѝ в съвременните политически процеси в нашата страна. По тези проблеми думата си следва да каже професионалната социологическа наука, която в случая очевидно може само да спечели от диалога с други, боравещи също с емпирични методи дисциплини. Ясно е едно: разпростирането на морала върху сфери от социалния живот, развиващи се съгласно съвсем различни механизми, определено свидетелства за наличието на сходства, най-вече на структурно равнище, между тукашната култура и западноевропейските. Вторият извод от прочита на книгата на Филип Хюбл е, че „прогресивните“ обществени тенденции, независимо от какъв характер са, трябва да бъдат задължително възприемани с аналитична дистанция, за да могат да направят какъвто и да било принос към общото благо.
[1] Philipp Hübl, Moralspektakel. Wie die richtige Haltung zum Statussymbol wurde und warum das die Welt nicht besser macht, Siedler Verlag, München, 2024
