1
1825

Морето! Най-красивото събитие! (I)

Марио Жеков, влюбеният в морето

Едно дълго сбогуване с лятото. С лятото и с морето…

Марио Жеков (1898–1955), роден в Стара Загора – кажи го в центъра на сухоземна България, въпреки това е един от най-забележителните и стойностни български маринисти. За него морето – ако перифразираме Христо Фотев, е най-красивото събитие; нищо не може да му се изстъпи насреща. Сякаш няма български (и не само български) морски град, който той да не е рисувал, но Созопол и Балчик – двата най-пресъздавани от художниците ни, и при него са предпочитани и изобразявани във всякакви ракурси. Все пак Балчик рисува след Созопол – отива там, когато градът преминава в български ръце (1940). Една картина изглежда създава, поместен в Двореца: на преден план се вижда амфора, разположена на ъгъла на тераса с мъничко басейнче; терасата гледа към плаж с бял пясък, пълен с летуващи. Балчишките му картини са повече населени, созополските са по-пусти. Вероятно това се дължи на промяната в търсенията му. Поне така твърди проф. Марин Добрев, директор на Старозагорската художествена галерия: „По-късно той вкарва в картините си, макар и в далечен план, тружениците и пише, че повече от всичко го интересуват хората, свързани с морето – рибарите, които плетат мрежите си и влачат своите гемии“.

Марио Жеков, „Балчик“, 40-те години

В Марио-Жековия Созопол обаче не е така, дори къщите там са безлюдни. А най-безлюдна като че ли е сътворената през 30-те години „Созопол. Скалите на Паликари“, на която виждаме само небе, море и скали. Донякъде прилича (но малко, предимно с блъскащите се ò брега вълни) на „Черно море“ на Александър Мутафов (той също е рисувал Паликари, картината се нарича „Скали край Созопол“), но разликите са повече: картината е вертикална (Александър Мутафов е избрал своите „Скали“ да разположи хоризонтално), няма корабни отломки, камъните са могъщи и хидроустойчиви. Небето заема някъде към 1/3 от платното, докато в това на Мутафов то почти не се вижда, а и колоритът е по-светъл – посред бял ден е, нейде преди обед. Най-важната разлика е, че ако Александър Мутафов рисува морето като безмилостна стихия, поломила крехката и смъртна човешка незначителност, Марио Жеков изправя една срещу друга две стихии, премерващи силите си: тази на скалите (земята), изправени непоколебимо и неунищожимо срещу връхлитащите ги постоянно и неуморно морски вълни (водата) – един вечен polemos, в който няма победител и който, както твърди Хераклит, е сътворил света и владее света. Дали Марио Жеков е усещал интуитивно това съперничество и поради тази причина да е така обсебен от морето – не можем да кажем, но че е влюбен в стихията до полуда – това личи ослепително. Рисува го навсякъде, рисува го всякак, рисува го всякога: „Целия си живот той посвещава на изкуството – на морето, на водата, пътешествайки из Франция и нейната Ривиера, но също край Беломорието, Егейско море, Далмация и българското Черноморие“, отбелязва Марин Добрев.

Марио Жеков, „Созопол, скалите Паликари“, 30-те години

А Константин Щъркелов открива първата му софийска изложба (1934 г.) с вдъхновено слово, искрено възторгнат от морските му пейзажи:

В тези дни тревожни, в тая късна есен, дъждовна и студена, дошъл е един момък от край бреговете на нашето море – да ни открие душата си.

Тръгнал от златния пясък на Узуч-Кум, минал край мистичния манастир „Св. Константин” – и по поетичния и кичест бряг на Варна, спрял се на чудноватите скали при Созопол – дето морето играе и пее… и най-после се е захласнал и потънал в съзерцание над широката приказна Царева река – Ропотамо.

Поет по душа, той слага смелата си четка на платното и търси там своето настроение. Оттам това разнообразие в картините му и затова в тях няма условност и куха виртуозност. Те са непосредствено рисувани, искрени и чисти.

Той се радва на слънцето, че изгрява някъде от изток и така щедро пилее лъчите си – а привечер е притаил духа си при бавния залез над Ропотамо и е замълчал.

Ние гледаме с едно смирение и истинска радост. Или там ония две лодки „другари”, една до друга прегърнати, огрени от слънцето, не говорят ли за любовта му към потъналия безкрай?

Какви са тези „мелници” там горе – над канарите – дето вятърът не спира и между витлата ридае от векове някаква тъжна песен? А долу отвесните скали разбиват вълните на неспокойното море и само чайките им се любуват.

Изложбата на Жеков ни донесе радост. И затова ние не питаме при кой професор е учил – или към коя школа принадлежи. Неговото училище е природата, неговата щедра Родина – с четирите годишни времена, a учителят му е Бог. Затова и картините му са осветени от Божието вдъхновение.

Марио Жеков, „Несебър денем“

Заради тази отдаденост на морето, за разлика от други български маринисти, той не прескача Несебър; и него възкачва на върха на четката си. Като че ли най-познатата му несебърска картина е „Месемврия“: градът е видян в далечината, над него в края му, се извисява черква (по профил и местоположение изглежда е „Успение Богородично“ – построена през 1873, в нея се намира легендарната икона на „Черната Богородица“). По провлака се мяркат дребнички фигурки, по пътя, възлизащ към стария град, също. Платното навява спокойствие, умиротворение, удовлетворение: малко след пладне е, вълните кротко се галят ò сушата, всичко говори за отдих и тишина. За отдих и тишина говорят и две други негови творби от Несебър (акварели, 29х43), диалогизиращи помежду си – „Несебър денем“ и „Несебър нощем“. На дневната виждаме дорийския град облян в светлина, черквата „Успение Богородично“ се забелязва също (за художника нейният купол май е най-разпознаваемият отличителен знак на Несебър), времето е слънчево, може дори да се каже горещо, морето е спокойно, гладко, невъзмутимо и само една бяла платноходка на преден план (и две други на заден) нарушава мирното му битие. Или не, не нарушава, глаголът е неподходящ, по-скоро споделя: с една, нека я наречем, свръхделикатност дори не се плъзга по повърхността, а като че ли левитира над нея с желанието да не накърни дори с най-малка вълничка морското равновесие. И само белият зигзагообразен отблясък във водата, увенчан с две финализиращи го бели точки, подсказва, че все пак тази лодка не лети, а плува. С репликата „Несебър нощем“ Марио Жеков пък все едно е искал да постави пред зрителя задача като онези от известната рубрика: „Открийте разликите“. Защото – макар на пръв поглед идентични, между акварелите има и разминавания: куполът е налице, но повечко килнат вдясно (гледано фронтално), и е по-незабележим, което е нормално – нощем е; най-близката до нас платноходка си стои, но другите две, отдалечените, са изчезнали; вятърната мелница, която, знаем, все стърчи като обозначителна емблема, че отпреде ни е Старият град, в нощната картина я няма; скалите леко са потънали във водата – прилив е, макар в Черно море той да е почти незабележим[1]; а бялата, едва мержелееща се елиптична ивичка зад билото на планината през деня в нощния пейзаж е изчезнала. Двата акварела явяват – освен майсторството на художника, също ненаситната му жажда да рисува морето по всяко време и във всякакви превъплъщения – морето нему никога не е омръзвало…

Марио Жеков, „Несебър нощем“

–––––––––––––––––––––

[1]Поради сравнително малката си площ (436 402 м2), както и че е вътрешно море, почти без контакт със Световния океан (свързва се с него само през Босфора), приливите в Черно море са нищожни – 3–8 см максимум. Само при бурно време със силен вятър може да се достигне по-голяма денивелация, но и тя не е кой знае колко впечатляваща – 10–20 см.

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияЗа жените в българското кино
Следваща статияПет жени и един агонизиращ щъркел

1 коментар

  1. Марио Жеков е един от любимите ми български импресионисти. Имам З негови платна в колекцията си. Макар и закъснял в евротейския контекст той е изключителен като колорит маринист. Особено с цикълът му от Далмаця. Един великолепен творец от времето на последната българска държава. Един истински Европеец. нещо което варварската стептна окупация успя да ни отчужди от естествения ни хабитат. Дори и по времето на колония лния период неговите рекламни плакати за Балкантурист са нещо забележително.