0
1165

Морето! Най-красивото събитие! (II)

Късметът на художника

 

Едно дълго сбогуване с лятото. С лятото и с морето…

Но как се е породила такава непреодолима страст у човек, роден в Стара Загора (16.Х.1898), гдето и помен няма от море (то, ако иде за реч, и от кой знае каква река помен няма – барата Бедечка, която пресъхва през летните месеци, едва ли заслужава почетното звание, а за още по-малката Азмака дори няма да отварям дума, тя е по-скоро напоителен канал за местните земеделци)? Онова, което малкият Марио може да види около себе си, са предимно ридове и възвишения; отникъде взорът морска шир не види[1]. Семейството му също няма общо с морето, че и с изкуството: баща му Жеко Тодоров е търговец, майка му Тодорка Маринова (потомка на преселници градинари от тревненските махали) съратничи на съпруга си в алъш-вериша.

Марио Жеков, „Синьо море”

Когато се ражда, му избират името Марин – на дядо му по майчина линия. Историците на изкуството посочват, че импулс за такова предано изобразяване на света бъдещият живописец бил вдъхнал от вуйчо си – художника Васил Маринов (1879–1943). Васил Маринов не е известно име – познат е повече на специалистите, отколкото на широката публика (може би защото избира да остане и да твори в Стара Загора), но той е от оная плеяда наши художници наред със съгражданите си Антон Митов (Васил е негов студент) и Атанас Михов (също рисувал много морето и Созопол), с Георги Евстатиев и Иван Ангелов, да не споменавам Иван (Ян) Мърквичка, Ярослав Вешин и Никола Михайлов (придворния художник на Фердинанд І), които преориентират линията на българското изкуство от иконата към хоризонтите на реалистичната западноевропейска живопис. Васил Маринов е „втора вълна” художници битописци и пейзажисти. Завършва Държавното рисувално училище в София при Антон Митов, Ярослав Вешин и Иван Мърквичка. Първата му изложба през 1910 г. е заедно с прочулите се по-късно майстори на историческия и баталния жанр Димитър Гюдженов („Хан Кубрат и синовете му“, „Цар Симеон Велики“, „Христо Ботев слиза на козлодуйския бряг“) и Никола Кожухаров („Боят при Стара Загора“, „Хан Крум превзема Средец“, „Залавянето на Васил Левски“). Със сигурност вуйчото Васил е водил със себе си невръстния племенник, когато е излизал из заралийските околности да рисува. Васил се връща в Стара Загора през 1904 г. и получава място за даскал по художествените занаяти. (По онова време кадърните българи не забягват в чужбина, а тук стоят, на отечеството да помагат.) През 1908-а заедно със своя колега Никола Стоенчев[2] откриват курсове за рисуване за деца. Според визитката на художника в СтЗХГ: „Чрез него (Васил Маринов – б.м., М.Н.) [Марио Жеков] открива светлината и звучността на цвета, влечението към рисуване сред природата“.

Марио Жеков, „Далмация”

Първите известни творби (1915) на увлечения по рисуването мъничък Марин са акварели от брега на Дедеагач (Александруполис), тоест още младеж морето го е „цанило“ да му бъде зограф. Кой знае как обаче е щяла да се стече съдбата му, ако слепият случай не му идва на помощ. Всяко зло за добро, казва народът: през 1917 г. Марин Жеков е мобилизиран и малко след това остава пленник при Дойран по силата на т.нар. Солунско примирие (29.ІХ.1918)[3]. Военнопленничеството е скучна работа (в ония години отношението към пленените вражески бойци е доста по-хуманно, за разлика от Втората световна война; само година преди избухването на Първата, през 1913-а, са сключени международните Хагска и Женевска конвенции за военнопленниците) и тогава – най-вероятно да се разсее, младият войник си е драскал някакви пейзажни скици и силуети на свои другари по участ в бележника си. За щастие, вижда го някакъв френски офицер (останал анонимен, жалко!) и – впечатлен от проявения от българина талант, му заръчва: „Правиш-струваш, момче, но ти трябва да учиш във Франция“. Съветът се вдълбава като дамга в съзнанието на Марио Жеков и след края на войната учението във Франция се превръща за него в неизкореним естетически блян. Иначе казано, в идея-фикс. Есента на 1918 г. Марин, който все още не е Марио (става Марио чак след завръщането си от Франция), постъпва в Държавното художествено-индустриално училище в София (бъдещата Национална художествена академия), но мечтата му е жива, гори, гори, огънче направо. След година напуска (за да събере средства най-вероятно), през 1920 г. прави заедно с Никола Аръшев (1895–1984) малка изложба в Стара Загора, а на следващата година, през 1921-а, се насочва към мечтаната Франция през Истанбул[4]. Парите обаче не стигат и той засяда в турската столица. За цели три години! За града на Босфора и въобще за бившата Османска империя това е тежко време: съгласно Мудроското примирие, а по-късно и според Севърския мирен договор от 13.ХІ.1918 до 4.Х.1923 г. Истанбул е окупиран от съюзнически френски, британски и италиански части, които всъщност самоволно се разпореждат[5] из територията му. На англичаните са поверени кварталите в Пера-Галата. Старият град е в ръцете на французите, италианците командват в азиатските райони Кадъкьой и Юскюдар. Събитията са бурни, съглашенците организират съдебни процеси, разгонват парламента, а в Анкара Мустафа Кемал Ататюрк организира свикване на Великото национално събрание на Турция… Не е известно как се е справял в ония размирни години Марио Жеков, известни са обаче негови рисунки от Истанбул, в които отново морето е главен герой.

Марио Жеков, „Балчик”

През 1923 г. той се завръща в България, вероятно заради изострилата се обстановка в Турция. Същата година в Пловдив организира изложба и влиза в Дружеството на южнобългарските художници. А през 1924 г. е вече в лелеяния Париж, в Рисувалното училище. Намира си работа – най-напред в художествено студио, след това в популярната Централна кооперация за живопис и декорация. Поръчките, които приема, все гледа да са за Ница, че да рисува морето. Там, между другото, се среща с Анри Матис, който се е установил трайно в града през 1921 г. И се влюбва в неговия фовистичен маниер на рисуване[6]. Плод на това влюбване е картината „Къща на брега“, издържана в подчертано фовистки тон[7].

–––––––––––––––

[1] Това не значи, че в артистично отношение Стара Загора е нямала с какво да го впечатли, тъкмо напротив: в луксозното издание „Петдесет години българско изкуство“, публикувано през 1933 г., Андрей Протич пише: „Антон Митов произхождаше от Стара Загора, градът, който е дал на България най-много художници, най-много поети, най-много музиканти – компонисти…“.
[2] Картина на Никола Стоенчев слага началото на Старозагорската художествена галерия: Атанас Кожухаров (1861–1931), бащата на Никола Кожухаров, първи председател на Археологическото дружество „Августа Траяна“, създадено през 1907 г. с цел изнамиране, съхраняване и показване на забележителности от града „от освободителната война до най-древното минало”, се обръща през 1908 г. към него да подари на създадения от Дружеството музей портрет на революционера-поборник Кольо Ганчев. С този портрет се поставя началото на колекцията. След него идва дарение от художничката Евгения Илиева – портрет на самия Атанас Кожухаров. С времето сбирката е попълнена с платна на Васил Маринов, Иван Мърквичка, Антон Митов, Борис Митов, Невена Кожухарова, Димитър Гюдженов, Георги Евстатиев, Васил Димов, Атанас Михов, Добри Христов, Жельо Тачев…
[3] Марио Жеков наистина изважда късмет за разлика от други български интелектуалци и артисти, отнети ни от Голямата война безвъзвратно: Гошка Дацов, българският художник-символист, чиито картини са съизмерими с най-добрите образци от този стил, заболява и умира на 8.Х.1917 г. в с. Загориче, Северна Македония; Димчо Дебелянов, един от най-големите и прочувствени български поети, пада пронизан от куршум в корема на 2.Х.1916 г. в боя край с. Горно Караджово (днес Моноклисия), Северна Гърция; писателят Георги Стоянов, основател на списанието за деца „Светулка“, загива при Дойран на 5.ХІІ.1917 г.; при Дойран живота си за България дава и швейцарецът Луи Айер, създателят на спортно-физическото образование у нас (2.ІХ.1916)…
[4] Някои твърдят, че французинът дори поел издръжката му и Марио Жеков още през 1919 г. пристигнал в Париж. Не е вярно: най-достоверни сведения за художника съдържа монографията на проф. Марин Добрев, директор на СтЗХГ – първа за живота му. Публикувана е през 2019 г. от „Дъга прес“, старозагорско издателство. От нея черпя информация, за да проследя биографичните лъкатушения и променливите ветрове, веещи в платната на артистичната лодка на Марио Жеков по съдбовното море.
[5] Френският генерал Луи Франше Д’Еспере, командващ армиите на Антантата на Балканския фронт, който осъществява пробива при Добро поле (15.ІХ.1918) и слага подписа си под Солунското примирие (29.ІХ.1918 г.: от страна на българското правителство примирието е подписано от Андрей Ляпчев, финансов министър в кабинета на Александър Малинов; другите членове на българската делегация са съгражданинът на Ляпчев от Ресен, дипломатът Симеон Радев, и ген. Иван Луков), по примера на Мехмед ІІ Фатих (Завоевателя) влиза в Цариград на бял кон на 8.ІІ.1919 г. Френският генерал иска да покаже по този начин, че най-сетне християнският свят си е върнал Константинопол, паднал през 1453 г. Не за дълго обаче, както отсъжда историята…
[6] Групата на фовистите (Анри Матис, Андре Дерен, Морис де Вламенк, Жорж Руо, Албер Марке, Раул Дюфи, Кеес ван Донген, отчасти Жорж Брак и Жан Метценже) като единно художествено течение (макар то никога да не е било единно) се разпилява някъде към 1908 г.: с „Госпожиците от Авиньон“ (1907) Пикасо, така да се каже, иззема от ръцете им претенциите за новаторство и авангард. Матис обаче – преместил се в Ница, не се отказва от „дивите“ цветове. Само няколко примера: „Одалиска в червени шалвари“ (1921), „Момиче в зелена рокля“ (1921), „Цветя срещу прозореца“ (1922), „Жена на дивана“ (1922), „Букет от далии и бяла книга“ (1923), „Момиче свири на цигулка“ (1923), „Пианистка и шахматисти“ (1924), „Мисли“ на Паскал“ (1924), „Декоративна фигура на декоративен фон“ (1925), „Одалиска. Хармония в червено“ (1926), „Балерина“ (1927)…
[7] Тук искам да направя сравнение между съдбата на Марио Жеков във Франция и тази на неговия сънародник Цветан Тодоров, 30 години по-късно също озовал се там. Художникът пристига в Париж и не му представлява трудност да съвмести двете си идентичности на български и френски артист; мислителят признава, че за да се впише във френската действителност, е трябвало донякъде да изтласка българската си идентичност: „Според [Цветан]Тодоров – отчита Боян Знеполски – България и Франция представляват две смислови вселени, които са толкова различни, толкова отдалечени една от друга, че между тях трудно биха могли да се осъществят истинско опосредяване, истински диалог, истински обмен“. Съдейки обаче по Марио Жеков, не толкова българското като такова, колкото българският социализъм, българското като съветско и социалистическо е възпрепятствало Цветан Тодоров да се синхронизира с демократична Франция. От това „българско“ се отказва той (което, между другото, превръща сетне в обект на изследване: „На чужда земя“, „На предела“, „Памет за злото, изкушение на доброто“, „Дълг и наслада. Разговори с Катрин Портвен“). Забележете: България е разбита след Ньой, националната катастрофа е съкрушителна и съкрушаваща духа и душите, но българското е европейско и българите нямат проблем с/на идентичността, попадайки в някоя европейска страна дори и като победени; след 9.ІХ.1944 г. и налагането със сила на съветския модел европейското вече се е превърнало в чуждо им, различно, даже противоположно. За това адаптирането е сложно, изискващо определени откъсвания и разкъсвания, за да се случи с успех.  

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияНДПВ
Следваща статияЛюбовта като клетка и спомен