0
2808

Морето! Най-красивото събитие! (IV)

Голямата любов на художника

Едно дълго сбогуване с лятото. С лятото и с морето…

А би могла да бъде… Да бъде дом. Да бъде оживена, обживена и съживена. Как?

Известно е, че между Марио Жеков и Яна Язова, знаменитата поетеса и писателка, „звезда на новините“ в края на 30-те-началото на 40-те години на миналия век[1], е имало протичане на еротични токове и то не къде да е, а тъкмо в Созопол, града на Александър Мутафов, който вече е успял да го превърне в примамливо място за софийските интелектуалци и артистичната бохема. Яна Язова, наричана „черният ангел“, за да бъде отличавана от сестра си Мила[2], „белият ангел“[3], отива в Града на спасението след поредния скандал с проф. Александър Балабанов – неин любим и нейна прокоба (пише му в едно писмо: „Ти намери единствения и най-краткия път да направиш живота ми пъкъл, а ти знаеш, че в пъкъла никой никого не обича“). Балабанов току-що е успял да я разкандърдиса да не се омъжва за милионера Джон (Игнат, на галено Ганчо) Табаков, когото Яна среща през 1938 г. в Париж. Там двамата се сгодяват, което силно разгневява професора: крехкото и уханно цвете му се изплъзва из-под носа и той с молби, клетви, честни думи и уверения, че най-накрая ще се разведе с жена си Лия – немкиня от Австро-Унгария, в която се влюбва в Лондон (въздигана, между другото, в началото на века като една от красавиците на София редом с Лора Каравелова, съпругата на Пейо К. Яворов), успява да я разубеди. Не ѝ спестява и груби нападки: обвинява я, че се била продала за диамантен пръстен и палто от лисици. И Яна разтуря пристанушата… Постигнал вече своето, Александър Балабанов забравя обещанията и я подкарва по старому: вървят двамата по жълтите павета, които (по думите на софиянци-мераклии) въздишали под стъпките на Яна Язова, но всеки за себе си, без да се докосват. Поетесата го е написала пророчески години по-рано: „Днес знаем, няма път, но нека тръгнем пак! И леко ни е тъй – с любов, сами вървим…“ Вървят си те, вървят си, вярно, ама вече не толкова леко: тя – стройна, тънка, висока, със загадъчни лешникови очи; той – нисък, дебел, тантурест, с червендалесто лице, но очевидно горд, че е забърсал такава красавица, – пъчи се и надува. Че и млада е хубавицата на всичко отгоре, с 33 години по-млада от него. В този им вид двамата често са изобразявани от зевзеците-карикатуристи, същи Крачун и Малчо или Дон Кихот и Санчо Панса (приликата със Санчо иде и от това, че професора го рисуват с неизменното му куфарче, от което се проточват до земята апетитни наденички). А писателят Змей Горянин (псевдоним на Светозар Акендиев Димитров, 1905-1958) съставя епиграма: „Сред полето два кола, на тях дъска закована. На дъската пише „Яна“. Шопи идат от София, четат и се чудят – а где е Балабана?“

Яна и Мила във Варна, 1934 г.

Ала ако по някаква незнайна свръхземна телепортация шопите биха се озовали през лятото на 1938 г. в Созопол, още повече щяха да се зачудят – хич няма го Балабанът, ала наша Яна – в центъра на градчето. Прочее, тя тогава му пише на своя професор от морето: „Усещам вече сръднята ти, Акселчо[4]! Не сръдня, а ярост цяла! В кожата си не можеш да се побереш! Какво ми е хрумнало да се пилея из Созопол? При това сама“. Хич обаче не е била сама тя, Яна Язова, напротив – около нея бюлюк народ, който я обгрижва, обслужва, ухажва, глези… На морския бряг поетесата се чувствала като у дома си, Катя Зографова потвърждава: „Нека отбележим, че след Багряна Яна Язова е втората голяма българска писателка, съдбовно отдадена на морето. И тя като Вечната и Святата мисли морското скитничество като унаследено, генетично заложено у човека“. Та точно един такъв морски скитник като нея, художникът Марио Жеков, се влюбва в очите ѝ лешници, тя също не остава безучастна. Бургаската художничка Александра Мечкуевска (1907-1993) свидетелства: „Хубава беше, височка. Марио беше много влюбен в нея. С Марио и Яна бяхме все заедно“. Александър Балабанов обаче по незнайни пътища научава за заформящия се любовнически адюлтер и побеснява: затова ли е изтръгнал Яна от ноктите на онзи алчен търгаш в Париж, че да му я отмъкне някакъв си нескопосен бояджия в Созопол? Мята се на влака, пристига в Бургас, звъни лудо в дома на Петко Росен… Предоставям думата на Петър Величков да продължи разказа:
Чувствата между поетесата и художника не били тайна, затова и новината бързо прелита до София.
Балабанов веднага решава да се намеси. Всъщност за любовния триъгълник, в който професорът е страна, научих най-напред при излизането на романа на Язова „Левски“ през 1987 г. Тогава случайно срещнах Росен Чорбаджийски – син на писателя Петко Росен.
Той ми разказа, че когато бил дете, веднъж се позвънило в дома им в Бургас. По това време баща му пишел и не разрешавал да пускат гости вкъщи. Малкият отворил вратата и видял рошав, потен, възрастен мъж, който напирал да нахълта вътре.
Докато момчето се чуди какво да прави, баща му разпознава по гласа проф. Балабанов и го въвежда в кабинета си. Двамата мъже не след дълго напускат къщата. После Росен разбира, че гостът бърза да стигне час по-скоро в Созопол и затова замолва Петко да му уреди гемия дотам (
гемия, защото по онова време не е имало свестен път между Бургас и Созопол).
Надвечер отново се позвънява и синът на Петко Росен е изненадан, че вижда на вратата същия човек от сутринта. Но „вечерният“ Балабанов е неузнаваем – посинен и с превързана ръка. В Созопол Жеков го набива и затова Балабанов остава няколко дни в Бургас – да му завехнат синините.[5]

Нисичкият дебел мъж се юрва връз стройния и мускулест художник, крещи и го нагрубява, хули вероятно и Яна Язова, че едва ли не се спирала да прескача от мъж на мъж – първо в Париж, сега в Созопол, след това отново подбира него – че е некадърник и престъпник, мазен женкар и сладострастник, възползващ се от наивитета на една простодушна провинциалистка. После отново към нея: дере гърло, че все била закопчавала мъже, на които не си струвало „добър ден“ да им кажеш… Позорна сцена, отвратителна, професорът е тотално изтрещял… Александра Мечкуевска, която Петър Величков разпитал дали е вярна историята (художничката е още жива през 80-90-те години на миналия век), отговоря утвърдително: „Дойде Балабанов в Созопол. Той се научил, че Яна Язова и Марио имат връзка. Беше разярен“[6].

Марио Жеков рисува на брега

Скандалът, а сигурно и жалостта към патрона – унизен и „посинен“, прекъсват зараждащата се любов между писателката и художника. Все пак тя дължи на Александър Балабанов много, не ѝ дава изглежда сърце да му разбие сърцето. Пък и, както тълкува Инна Пелева, романът ѝ с него е РОМАНЪТ на живота ѝ, тя не може да го зареже току-така заради мътното бъдеще с някакъв художник, пък бил той и прочут, и скитник, и бохем: 

Неподлежащото на съмнение е, че Язова доказва изключителен талант – тя иска и може да превръща литературата в живот и живота в литература. Тя преработва себе си в романова героиня, намира „втория“, без когото няма как да се скрепи ярък, драматичен сюжет, и го впряга в голямата и невъзможна любовна история. На нея разчита, нея мисли като билет за вечността, нея полага върху листове и затваря в пликове, които изпраща колкото до Балабанов, толкова и на бъдещите си читатели. Готовността на всичко, безотказното плащане на всяка цена в името на бъдещия образ – те впечатляват. В края на краищата Яна постига това, за което истински копнее (мъжът Балабанов е само заместник, само инструмент, стъпало по пътя към последното, най-съкровеното желание). Наистина и въпреки всичко, въпреки годините чакане в тишина, тя постига безсмъртие (и точно каквото го е проектирала – все пак споделено с онзи човек).

Сърцето на проф. Александър Балабанов оцелява, но сърцето на Марио Жеков е сломено. Той никога не забравя созополската идилия, помни я до смъртта си; дните на щастие го съпровождат оттогава насетне постоянно. Не се жени, няма наследници; преживяното в Созопол се запечатва толкова дълбоко в душата му, че тъй и не се открива ключ, който да я отключи. За това как е изживявал тези романтични дни, пълни с надежди за щастие и вечна обич, разбираме от писмо до „безсмъртната му любима“ (заимствам израза от Бетовен) Яна Язова: „Може би ще ми се смееш, че не мога да пиша писма, но какво би искала от едно диво морско момче, което знае само, че много, много те обича! На морето му е тъжно за теб, мила. А още повече на мен, защото завинаги го свързах с теб. Толкова по-скъпо ми стана то. Ходим по бреговете, рисуваме и на него разправям това, което чувствам в душата си, на него пея настроенията си“. „Къща на брега“ е артистичен израз на тия несбъднати желания, искрица от сломеното сърце, възпламенила красив спомен за несбъднато щастие[7]

_________________________________

[1] Както отбелязва проф. Инна Пелева: „Съобщения за литературните награди, които Яна Язова получава, присъстват в големите ежедневници; пресата (столична и провинциална) я търси за интервюта и тиражира нейни снимки, усърдно информира за светските ѝ изяви, за участията ѝ в публични четения и писателски срещи у нас и в чужбина, за пътуванията ѝ отвъд граница, за „новите ѝ творчески планове“…“
[2] Мила е омъжена за брата на проф. Александър Балабанов, Никола (Коле) Балабанов – актьор от Народния театър, който играе и в киното: „Пътят на безпътните“, „Весела България“, „Песента на Балкана“ и др. Мила е адвокат е по професия, умира през 1942 г., едва навършила Христовата възраст. Съпругът ѝ Никола е сред почитателите на Марио Жеков, пише за втората му софийска изложба (1935 г., зала „Преслав): „Те (картините на Марио Жеков – б.м., М.Н.) му определят едно от първите места между художниците и сега, и когато нашата съвременност ще бъде включена в историята на пластичните изкуства…“
[3] Моят земляк, берковчанинът Николай Фол – писател, драматург, главен редактор (4 години) на в. „Българан“, сътрудник на „Развигор“, „Щурец“, „Литературен глас“, създател на първата детска театрална школа в България, първи преводач на Бертолт Брехт и приятел на Елин Пелин, Гео Милев, Александър Жендов, Александър Балабанов, Христо Смирненски (Ведбал дори му посвещава стихотворение – „Рицари след бой“: „Любимата дева изпрати ни на път в теменужни зори…“), също увлечен по Яна Язова, е по-жлъчен, нарича я „черно отровно цвете“. Яна Язова е псевдоним на Люба Тодорова Ганчева, родена в Лом на 23.V.1913 г., която влиза така устремно в българската литература (със стихосбирката „Язове“), че се превръща в притча во язицех. Разбира се, помага ѝ проф. Александър Балабанов, за чиято любов с/към Яна Язова и до днес се носят легенди (впрочем, той ѝ измисля псевдонима). Александър Балабанов с прилежна всеотдайност редактира първата ѝ стихосбирка; зли езици дори съскат, че стиховете в нея (или част от тях) били негови, не нейни. Други отиват по-далеч: Яна Язова била „правописната грешка на Александър Балабанов“. Тя си дава сметка за недоброжелателствата, които извиква: в интервю пред в. „Литературен глас“ (1944) казва: Пробих си път с желязна броня. Направиха ми я от калено желязо тия, които ме въведоха в тоя литературен свят, защото от постоянен опит знаеха какъв град от недоброжелателство и злоба, и интриги се изсипват върху новодошлия… Права е сякаш поетесата, цялата кобна яд иде сякаш повече от завист, отколкото от справедливост: талантът ѝ е тутакси забелязан, бостънското издание „Christian Science Monitor“ я определя като „дете-чудо“, Димитър Димов в интервю за испански вестник я отбелязва сред един-двама-тримата български писатели, които си заслужава да бъдат запомнени… Енциклопедията „Ларус“ я включва в обзорна статия за българската литература, Бранислав Нушич си кореспондира с нея, Десанка Максимович я превежда, а Андрей Николов ѝ прави бронзов бюст… Дори известният с острия си език и с вечното си недоволство от българската култура Д. Б. Митов пише за Яна/Люба, че имала „страшно въображение“ (но той е верен сътрудник на Александър Балабанов); Петър Динеков пък привижда у нея „непознато шесто чувство“… Изглежда прав е писателят и литературен историк Петър Величков, всеотдаен борец за паметта на Яна Язова, изследвач и дешифратор на ръкописите ѝ (автор и на книга за нея, „Проклятието на дарбата“), когато твърди: „Мястото ù в българската литература е по високите етажи“.
[4] Аксел е интимното име, с което Яна Язова се обръща към Александър Балабанов, той пък нея я нарича Мойра. Други любовни прозвища, които си разменят, са Мо и Ра. Вследствие обаче скандалите, кавгите, препирните, сръдните, караниците и недоразуменията цялата тази любвеобвилност изфирясва яко дим. Инна Пелева изтъква промяната след сватбата на Яна Язова (24.ХІ.1943 г.) с инж. Христо Йорданов, зам-директор на Българското национално радио: „От Мо и Ра (така наричат себе си Балабанов и Яна, когато вярват, че се обичат) не е останало много. За нея той вече не е „Ра“ (какво слънчево, божеско именуване – във времето на голямата им влюбеност тя не веднъж го нарича именно „Боже“), дори не е толкова „Аксел“, колкото „Акселчо“. В същата сладичка норма подписът „Мо“ е прекроен в „Мочето“ – по фонетична и морфологична аналогия с „Ленчето“ и „Мичето“ – а поздравите за Балабанов вече винаги са от „Христо и Мочето“, също и от „Христенцето и Мочето“.
[5] Виж за повече подробности изследването на Петър Величков „Яна Язова: проклятието на дарбата“, София, „Изток-Запад“, 2020 г.
[6] Александра Мечкуевска също има провалена любов горе-долу по същото време – с учения геодезист Михаил Венедиков (1905-1973). Той е от известния македонски род Венедиците от с. Баня, Разложко. Двамата се женят на 1.Х.1939 г., но семейството му е разочаровано от снахата художничка, защото вместо да мие съдовете, да готви и пере, да чисти къщата и да изтупва килимите, тя само рисувала. Сигурно яката са му натяквали, че не уцелил с благоверна, защото бракът трае кратко – след по-малко от 3 години двамата се развеждат. На раздяла, през 1942 г., Александра подарява на бившия си мъж картина с дарствен надпис: „Със сълзите на една много голяма разбита любов“. По-късно, през 1944 г., Михаил Венедиков се оженва за Стефания Джузепе Мусо, дъщеря на италианския строителен инженер Джузепе Мусо, който дълги години работи в България – издигнал е жп моста над Искър при с. Лакатник, моста над Арда при Кърджали и др. Александра Мечкуевска не се омъжва повторно, а начинът ѝ на живот – разкрепостен и необременен спрямо „данъка обществено мнение“, ѝ спечелва прозвището „българската Жорж Санд“. Почти до края на живота си тя от ранна пролет до късна есен пребивава в Созопол, където рисува, плажува, плува, къпе се, пирува и живее…
[7] Марио Жеков и Яна Язова не скъсват отношенията си, остават си близки. Домът ѝ е пълен с негови творби, а за венчавката на най-добрата си приятелка Поля, дъщеря на писателя Константин Петканов, тя му поръчва специална картина като сватбен подарък. Той пък ѝ помага при написването на втория ѝ роман „Капитан“. След 9.ІХ.1944 г. и двамата имат горчива съдба: Марио Жеков изпада в забвение, само чужди дипломати купуват от него (популярността му в чужбина е жива), художникът обаче си намира упование във вечното море, където се приютява. За да се изхранва, приема през 1951 г. поканата на създадения през 1948 г. „Балкантурист“ да разработи рекламни плакати и туристически брошури за Черноморието, но то е за кратко – левкемията го покосява на 3 август с.г. Яна Язова, след като не припява на новите властници (искат от нея стихотворение за Георги Димитров, тя отказва), е остракирана, но все пак оставена на мира. До смъртта си пише, като количество творчеството ѝ е впечатляващо – обемисти романи от българската история. Смъртта ѝ е загадъчна – откриват я месец след края ѝ, през август 1974 г. (последната бележка в дневника ѝ е от 9 юли), полуразложена заради горещото време. По трупа са установени следи от насилие – удушена била с колана на халата си.. Не е тайна, че – притисната от недоимък, продава половината си апартамент на Димитър Алтънков, служител в УБО и личен фотограф на Тодор Живков, който след смъртта ѝ купува почти на безценица нейната част от жилището. Не е тайна също, че архивите ѝ (включително бижутата ѝ и картините ѝ от Марио Жеков) изчезват и че (предполага се) Николай Хайтов се е опитал да присвои романа ѝ за Левски. Но това е друга история, достатъчно известна. В последния ѝ път Яна Язова е съпроводена само от двама души – поетесата Елисавета Багряна и библиотековеда Тодор Боров, бащата на Цветан Тодоров.

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияДругата страна на театъра. Галин Стоев
Следваща статияИзлезе новият брой на списание „Култура“