Селски фрагменти XXV
В разказа „Поморие“ от книгата „Игра. 25 истории за децата на 90-те“ („Жанет 45“, 2026) Ангел Иванов пише въодушевено: „След Карнобат вече имаше обещание за морско лято, завладяло купето. Въздухът се променяше, солта нахлуваше през соления прозорец (само един, за да не става течение), слънцето близваше лицата, залепени за стъклата. Мама запяваше Братя Аргирови: Еееееее…, останалите поемахме нататък: …и замирисва на море! Чуваха се първите чайки. Виждаха се – пикиращи осминки по небесната партитура. Съкровен момент беше да зърнеш за пръв път голямото синьо отвъд еднообразната сива, ръждясала и разградена на места мантинела. Ти да видиш него и то да види теб – цяла година си чакал тази среща, вълнувал си се и ето – сега то се вълнува, че пристигаш при него, че пак си тук“. А поетесата, писателката и редакторка от Пловдив Станислава Станоева във фейсбук статус приглася на Ангел с една леко меланхолична нотка, изпълнена с любов, копнеж и носталгия: „По какво разбираш, че вече не си толкова млад? Не по посребрените слепоочия, не по бръчките, не. А по това, че не бързаш да слезеш при морето веднага. Първо малко го гледаш отдалече и след ден отиваш да го прегърнеш. И разбираш, че си грешал. И разбираш, че е трябвало да го направиш веднага. Защото то е твоята синя люлка и нежно убежище, и голяма любов. Оттук, та чак зад хоризонта…“. Морето като изкусителните сирени от мита за Одисей – неустоимо, съблазнително, притегателно; магнит за душата…
В моето детство обаче не. В моето детство ме привличаха вировете…
Морето беше далече, до Варна цели 442 км; пък и защо да ходим на Черно море, след като си имаме Балкан?! Само да харчим грешни пари… Поне по логиката на нашите, които все си брояха стотинките. Всъщност през лятото моите родители гледаха не да изхарчат, а да спечелят някой лев. Споменавал съм – ходеха да пластят, тоест да събират сено по баирите на Годечко. Баща ми с косата, майка ми с вилата. Дървена вила, с три рога; такива вече няма. Като написах в Google „дървена вила“, търсачката ми изкара на показ или кокетни къщички с алпийски покривчета, или желязна вила с четири рога; дори световният справочник няма понятие за дървената вила, нашият безценен селски инструмент за припечелване. С такава вила сме бачкали и с брат ми, като поотраснахме, но докато бяхме малки (6–10-годишни), ни оставяха вкъщи да се разправяме с животните: кози, овце, кокошки, прасе. И яренцата, и агънцата, за които императивно ни заръчваха редовно да им носим шума от гората, ще рече – да насечем камара клони леска, габър или бук. Палавите хайванчета най си падаха по леската, но тя пък се среща по-рядко, та бая сме скитали из вършините, докато открием. Нарамил си манарчето и вървиш сравнително рано, за да изпревариш жегата, след като преди това си изкарал стоката. Само тогава обувахме платненките, иначе щрапахме боси. Петите ни ставаха на гьон – корави и нацепени…
Научих се да се радвам на морето, след като се ожених. Живка, жена ми, е бургазлийка и фанатичен любител на вълните, пясъка, плажа. Аз не, но тя ме зарази; предаде ми своята любов и вече не мога, без да видя морето поне веднъж в годината. И всеки път, когато го видя, се възторгвам: „Морето! Най-голямото събитие!“, както пише Христо Фотев през 1967 г. в „Сантиментални посвещения“. Само че като малчуган изобщо не вдявах, че е така; за мен морето, пак казвам, бяха вировете…
До 1985 г. съм бил на море само веднъж, май във втори срещу трети клас. На пионерски лагер във Варна: не зная защо, но хората от моя Северозапад предпочитат да летуват на Северното Черноморие, не на Южното – Албена, Кранево, Балчик, Крапец, Варна… Нямам кой знае какви приятни спомени – още първата вечер се напиках в леглото и после през цялата смяна служех за присмех на другарчетата. Бяхме заедно с майка ми и брат ми: и сега се въргаля някъде из къщи снимка, на която сме тримата – тя по бански, ние с шорти, всички със сомбрера на главите. Сигурно я е щракнал някой от така популярните по онуй време фотографи на плажовете, които си търсеха клиенти с този призив: „Кой ме вика, кой ми чука, фото „Мексико“ е тука!“. Аз поне куплетчето така го помня, Живка го декламира иначе: „Кой повика, кой почука, фото „Мексико“ е тука!“. Нямам идея защо фото „Мексико“, може би заради екзотично звучащото име. Нещо като реплика на знаменитата песен на Леа Иванова „Чико от Порто Рико“ (макар тя да не е от най-оптимистичните). Имам и друга снимка, възкачен съм на камила, и тя затрита някъде. Тия животни, камилите, бяха голяма атракция по плажовете, разкарваха ги пред туристите с дълги юларчета, а те пристъпяха царствено и високомерно. Невъзмутими и надменни. Май снимката ще се е случила в момент, когато са ни поотпуснали юздите строгите даскалици, защото и това не ми изскача от главата на този морски лагер: отиваме на плажа под строй, по-големите момчета забиват колчета и обграждат пространство за лагерниците – никой да не припари до нас, че може да вземе да ни ощипе. А ние да не излизаме извън заградения периметър – строго е забранено!; наказанието е порицание пред целия строй на вечерната проверка! В затворената площ също сме под ярем: десет минути по гръб, десет минути по корем, после пак, докато най-накрая ръководителките се смилят и ни пуснат в морето за има-няма 5–10 минути. Цялата тази регламентирана програма се извършваше под острия звук на футболна свирка – всичко трябва да е в колективен синхрон, иначе не бива, иначе е издънка. Преди пърженето на плажа извършвахме още една неприятна дейност – физзарядка преди закуската. Тъпня! Върховна! Отврат! Социалистически! Къде ще се мери това дисциплинирано задушно море с волната разюзданост на вировете?! На морски лагер не повторих…
На селските вирове наистина беше съвсем различно, разпищолване до откат. То и лятото на село е съвсем различно, не е скуката в града. Поне такава ми се виждаше от филмите – „Таралежите се раждат без бодли“ (1971), „Деца играят вън“ (1973) и „Рицар без броня“ (1966). Щом училището свършеше, хвърляхме обувките и почвахме игрите. Почти през цялото време по гащета, печахме се на вира и изгаряхме – не ти е работа! Колко пъти майка ми ме е мазала с кисело мляко, защото кожата ми е цялата червена и боли, и пари… Белехме се по три-четири пъти, от лятото излизахме мургави като циганчета. Джапахме по реката за риба и раци, аз в нея имах адет да си търся разни „съкровища“, да ги трупам на фиксирано място и после да ги влача в двора. Баща ми все ми се караше да не мъкна тия боклуци, ама как да не – с тях именно игри до насита! Железни обръчи, арматурна тел за карачки, дървении по-интересни някакви – всичко влизаше в ход. Даже топки съм намирал – вярно, спукани, ама що от това?! На вира скачахме от скалите, плувахме под вода, играехме на топ; всякакъв кеф… Аз и досега в морето предпочитам под вода – гмурна се и не излизам, докато не преплувам десетина метра. Жена ми всеки път ми се сърди, все ѝ се струва, че съм се удавил. Не, не съм, просто така ми харесвам да плувам. Тя обича „жабешката“ по вълните, аз „кучешката“ по дъното колкото издържа. В сравнение с един приятел от Бургас изобщо не е много: в Бързия преплува 25-метровия басейн на един дъх, без да се покаже над водата. И спечели каса бира, понеже не му повярвах, че може. Но той е морски човек, владее ги плувните хватки от малък, докато аз какво? – дай ми да се мятам от скалите, не да издържам под вода кажи-речи направо водолазно…
Разбира се, у дома морето присъстваше, но въображаемо: главно благодарение на книгите, киното, телевизията. Семейно не сме почивали на море никога, семейно сме гледали филми за морето. Имаше един за морски контрабандни приключения, на който съм ходил поне 5–6 пъти; включително го излъчиха и по телевизията – „Булевардът на рома“ (1971) с Лино Вентура и Бриджит Бардо. Завиждах на малките морски лъвчета от „Петимата от Моби Дик“ (1970), искрено се забавлявах и със „С деца на море“ (1972) – и в двата филма играе нашият общ фамилен любимец Георги Парцалев. В „Ум, белия делфин“ бях влюбен, буквално. Сред книгите фаворити ми бяха Жул Верн и „Капитан Немо“ (1964), доста по-късно прочетох „Пиратите“ (1981) на Хайнц Нойкирхен. В главата ми и днес се въртят кървавите истории за Капитан Кид, Хенри Морган, Едуард Тийч Черната брада; пиратките Мери Рийд и Ан Бони, както и Госпожа Чинг – китайката, от която треперели флотилиите на Англия, Холандия, Португалия и Франция, взети заедно. От флибустиерите и буканиерите още ме побиват тръпки, като се сетя; „Жестокият Лолонуа“, бррр… „Островът на съкровищата“ с Дългия Джон Силвър, къде без него; книгата я открих на тавана, издание 1946 г. Обичах да чета морските поредици на варненското издателство „Георги Бакалов“, книгите за мореплаватели, пътешественици и острови (в съзнанието ми плътно стои „По следите на морските катастрофи“ на Лев Скрягин, 1964). Но „Пътешествие на Кон-Тики“ ми беше адски скучна. За разлика от „Синята лента на Атлантика“ (1975), която изгълтах с упоение. Е, и Едгар Алън По, естествено, „Историята на Артър Гордън Пим“ (1980). Но и нея не харесах. Повече ме впечатли „Спускане в Маелстрьом“ (1979). Не ми се понрави „Корабът с алени платна“ (1967) на Александър Грин, видя ми се твърде измислена. Но аз и морето си измислях, след като бях толкова далеч от него, повече от 400 км. И едва на 24 години видях колко е то неустоимо…
Никога не е късно на човек да му се отворят очите…
