Начало Книги Мориак. Около грижата за душата
Книги

Мориак. Около грижата за душата

Кристина Йорданова
01.09.2013
1671

mauriac 22222

Франсоа Мориак е безспорно едно от големите имена на френската, обърната към християнството литература. Както пише Ирена Кръстева в предговора към превода си на книгата му „В какво вярвам” (2013), той „постига всичко, за което може да мечтае един писател: и приживе, и посмъртно. През 1926 г. получава Голямата награда на Френската академия за романа си „Пустинята на любовта“, през 1933 г. е избран за академик и става един от „безсмъртните”, а през 1952 г. е удостоен с Нобелова награда за литература”.

Мориак започва да се превежда на български актуално за времето на самото му писане, малко преди началото на 30-те, като през времето на комунизма, най-вече благодарение на  „Народна култура”, излизат голяма част от романите му. През 2006  г. излиза и монографията на Калин Михайлов върху неговото творчество „Мориак и Бернанос: Два романни свята между насилието и любовта.” Сега, през 2013 г., чрез усилията на поредицата „Християнска библиотека” на фондация „Комунитас” имаме едно систематично съвременно представяне на големия френски писател на български в шест тома като в тях за първи път се появява „В какво вярвам”, духовна биография на твореца с изповедно-есеистичен характер, която представя тъгите, озаренията и равносметките на големия християнски писател и мислител.

Мориак е сочен като образец за психологически романист, чиито големи теми са провинциалния живот, буржоазията, християнството и най-вече човешката душа, видяна едновременно по един модерен и класически начин – между кризата, неврастенията и болестта, от една страна, и изкуплението, метафизиката и прошката, от друга. Героите в романите на Мориак  често повтарят маршрута на собствената му биография – те се движат между Бордо (и околностите му) и Париж. Тони Николов, редактор на цялата поредица без последния шести том, пише в предговора „Мистерията Мориак”, публикуван към изданието на „Терез Дескейру” (том 1 от поредицата на „Комунитас”), но всъщност увод към цялата поредица: „В самия център на древната римска провинция Аквитания (днес в региона на френския град Бордо), сред песъчливите зами на Ландите, прочути със своите лозя и ширнали се борови гори, има едно необичайно кътче – Малагар. То трудно се открива на географските карти, ала го има във всяка литературна енциклопедия. Местните хора го наричат земята на Франсоа Мориак.” Романите на Мориак показват една особена вярност към земята, към мъглата, съня на провинциалната земя, с блатата, боровите гори, старите къщи, имения и църкви, вятъра и тишината. Мориаковата земя диша с усещането за корен, за определен тип психика, която поражда.  Това е земя, чиято тъмнина прониква в характера на персонажите и често е тяхното собствено незъзнавано. Това е земя, която екстериоризира тайната, глъбината, неразрешените противоречия в душата, раздвоението, греха и прошката.

Ако Терез Дескейру от едноименния роман не знае защо иска да отрови съпруга си и мотивите й звучат фалшиво за самата нея, то тя в края на романа вижда собственото си раздвоение като причина за постъпката й и като природна картина. Тази Терез, която избира Париж, „парижкия кръстопът” като начало на живота си без съпруг, без провинциалното живеене, за самата нея е една друга Терез. Тя всъщност избира  „този парижки кръстопът, приятното слънце, вятърът, малко хладен и с дъх на отвъдморски тютюн, който люлее червените и жълти щори на прозорците” срещу „онази Терез”, „която обичаше сама да брои своите борове, да урежда събирането на смолата”, онази Терез, за която пътят към дома е свързан с усещането как „студеният вятър къпе лицето й, вятърът, който мирише на блато, на смолисти стърготини, на изгоряла трева, на мента на мъгла”. Контрастът между парижкия пейзаж и образа на загубената провинция всъщност трябва да онагледи двойствеността в характера на героинята, която я подтиква към престъплението. Тази и онази Терез не могат да бъдат една цялостна личност и героинята избира живота, човешките отношения, „само хората от плът и кръв” срещу онези „злокобни борове”, усещането за самота, пустота и строгия карнавал на семейните буржоазни провинциални отношения. Мориак представя болестта в душата и в тялото на героинята, изпито, измъчено след престъплението, като залиняване, депресия на самата природа. По същия начин природата, екстериорът и интериорът разгадават душата на героите и в останалите Мориакови романи.

images M

Разходките сред природата,  криенето зад воденицата, карането на колело, целия пейзаж около селото Ларжюзон екстериоризират света на влюбените юноши и целия образ на детството във „Фарисейката” (том 4 от поредицата на „Комунитас”). Къщата от „Родителка” (том 2 от поредицата), която пука от маневрите на влаковете, преминаващи непосредствено до нея, с тъмнината вътре и салона, който не може да се стопли от горящия огън, разпределението на стаите – близостта между майчината и тази на сина – целият пейзаж се превръща в крупна, потискаща амплификация на това, която се случва в душите на героите. Усещането често е за антидом, за мъртвина, за болест, така обичана формула при Мориак, чиито конфликти във всичките му романи кръжат около семейството.  В този аспект в „Родителка” със силните си noir-елементи, с начина, по който скръбта по майката и ужасът от нея оживяват в сина, има нещо Хичкоковско. Модерно, черно, нямо, с вкус на насилието, което често в романите е интровертирано, насочено навътре към самия себе си. Така и героят на Фернан Канав в „Родителка”, загубил съпруга и майка, подтиснат, натоварен с чувство за вина и най-вече сам, усеща в себе си „майчиния демон”, отдава му се. В края на романа героят се превръща в неврастенична версия на собствената му майка с „отметната глава, с издута като на Юнона шия – човек би казал, че майка му е оживяла”.  Завладяващ е начинът, по който Мориак работи с тялото, модерно, тактилно, агонално. Тялото побира крайността в преживяванията на героите му, усещането за криза, което носят повечето от текстовете. Към това трябва да се прибави, че Мориак създава важните си произведения и голяма част от творчеството си в периода между двете световни. Както и времето, в което пише, неговият герой е разтерзан, двойствен, страдащ.

В предговора си към „В какво вярвам” (том 6 от поредицата) Ирена Кръстева казва, че Франсоа Мориак „става гласът на „негативното” християнство, проявяващо критично отношение към институциите и разбиране към човешките прегрешения”. Човекът на Мориак е грешникът, но видян през формата на силното човешко страдание. Той често приема образа на изолирания и самоизолирания човек, върви през агонията на собственото си изкупление, живее между духа и тялото, кризисно, нито в едното, нито в другото, раздвоен. Грехът работи през него, както и прошката, осъзнаването, потребността от любов и в крайна сметка от другия. Преживяванията на Мориакоия човек минават през съмнението, микрокатарзиса и през един повествовател, загрижен за душата на страдащия, търсещ пътищата на спасението.

Кристина Йорданова
01.09.2013

Свързани статии


Warning: Invalid argument supplied for foreach() in /home/kultura/public_html/web/wp-content/themes/Newspaper-child/loop-related-tags-post.php on line 12

Още от автора