2
6391

Москва не успя да раздели Православието (1)

Малцина от по-широката общественост у нас успяха да проследят поредния опит на Московската патриаршия да всее раздор в православния свят. Понеже този опит приключи с практически пълно фиаско за Руската православна църква (РПЦ), също и нашенските фейсбук-русофилски „тролове“ по-скоро я замълчаха (а и нямаха куража да критикуват решението на Св. Синод на БПЦ, който този път отказа да участва в него). Ето защо днес бих искал да представя на читателите на Портал Култура хрониката на тази поредна руска авантюра.

Всъщност тя започна още през ноември миналата година по достатъчно нескопосан начин. Защото тогава в Москва бе поканен, за да му бъде тържествено връчен един от помпозните руски „църковни ордени“, Иерусалимският патриарх Теофил ІІІ. И ето – буквално два дни след отпътуването му обратно въпросният патриарх разпрати до всички автокефални православни църкви покана за свикване на Всеправославно Съвещание на Предстоятелите им (на територията на Иерусалимската патриаршия) с официално обявената цел „за съхраняване на Евхаристийното единство на Православните църкви“. Поканата-призив бе изпратена и до Вселенския патриарх Вартоломей, при това написана в противоречие с многовековната традиция за кореспонденция между тези две църкви не на гръцки (катаревуса), а на английски език. Съвпадението между посещението на Теофил ІІІ в Москва и неочакваната му „инициатива“ бе толкова очевидно, че на всички тутакси стана ясно кой собствено е истинският поръчител за подобна среща и даже къде най-вероятно е написано посланието (вероятно – поради липса на експертен потенциал – именно на английски).

Защо обаче това бе направено? Ами защото Москва, след като едностранно прекъсна евхаристийното си общение с Константинополския патриаршески престол заради дадения от него в началото на 2019 г. томос за автокефалия на Православната църква в Украйна (ПЦУ), а след това и с Гръцката църква и с Александрийската патриаршия заради признанието им на ПЦУ, постепенно осъзна, че изпада в изолация в православния свят – нещо недопустимо за „трето-римския“ ѝ комплекс и най-вече за империалната политика на Путинова Русия, която от няколко години насам активно използва РПЦ за насаждане на политико-идеологическия проект „Православна цивилизация“, целящ откъсването на източноевропейските държави с преобладаващо православно изповедание от европейската орбита. След сприхавото и недостатъчно обмислено скъсване на отношенията с първенствуващата сред православните църкви (Константинополската), което логично доведе до последващо скъсване с още две от гръкоезичните църкви Москва се изправи пред перспективата за пълен крах на въпросната „Православна цивилизация“ (разбира се трябваща да се доминира и ръководи от Русия). Същевременно в православния свят съвсем не бе отминала и обидата от опита на РПЦ да провали от толкова десетилетия подготвяния Всеправославен събор в Крит (провел се все пак при отсъствието на четири, очевидно инспирирани от Москва поместни църкви през 2016 г.). И ето, в тази до голяма степен създадена от самата РПЦ неблагоприятна за нея ситуация – Московската патриаршия захвана със закъснение да зове за спешно свикване на „Всеправославен събор“ за „разрешаване на кризата с Украйна“ и за „ликвидиране на схизмата във вселенското Православие“ (собствено – с изключение на Москва никой с никого в православния свят не се намираше в ситуация на „схизма“). За нейно велико разочарование нито една от „сестрите-поместни църкви“ не показа ентусиазъм да се отзове на призива на РПЦ, като на последната с право някои ѝ напомниха, че само преди две години тя самата бе бойкотирала Всеправославния събор, за който сега, с фатално закъснение настоява, бидейки засегната в своите интереси.

След като ѝ стана напълно ясно, че „Всеправославен събор“ за осъждане на действията на Вселенската патриаршия в Украйна няма да се състои, но напротив, започва процес на постепенното признаване на ПЦУ, Москва реши да действа по заобиколен начин. Направи го, както отбелязах в началото, по изключително нескопосан начин. И до днес не ми е ясно, защо бе нужно Иерусалимският патриарх да бъде така открито и евтино подкупван и така „скорострелно“ след отпътуването си от Москва да се разтревожва за „евхаристийното единство на Православната църква“ като разпраща до всички съставено на английски език послание. Изглежда от РПЦ са разчитали, че въпреки яснотата на замисляното, неочакваното поемане на инициативата за свикване на „нещо като Всеправославен събор“ от една от т. нар. древни патриаршии, при това, принадлежаща към гръкоезичната част на вселенското Православие ще предизвика паника у „фанариота“ в Константинопол и това ще сломи съпротивата му.

За нещастие на Москва нищо подобно не се случи. Напротив, на 26 декември 2019 г. патриарх Вартоломей отговори на своя събрат Теофил ІІІ с безпрецедентно по своята студена ироничност писмо, в което въобще не премълча, че му е ясен поръчителят на неочакваната му „инициатива“ (впрочем, именно израз на тази ирония в писмото на Вартоломей бе престореното му учудване за „чуждия“, не-гръцки език, с който „блаженейшият му събрат“, „за първи път в историята на нашите две Патриаршии“, се обръща към него – нещо, което руските и нашенски русофилски „тролове“ изключително нелепо се опитаха да представят като проява на „етнофилетизъм“ от страна на Вселенския патриарх). След което буквално пункт по пункт разкри цялата необмисленост на Московската провокация. Първо – написа Вартоломей – [ние] „трудно схванахме поетата от Вас невиждана в историята на Православната Църква инициатива за свикване на Всеправославно Съвещание. Не е излишно да си припомним мястото, което заема Вашата Патриаршия в реда на Диптисите на Светата Православна Църква (Иерусалимската патриаршия е едва четвърта в този ред на Диптисите, защото започва да се оформя едва след възстановяването на разрушения от римляните Иерусалим и връщането на неговото име – т. е. през ІV век – б. м.), както и факта, съгласно каноничния ред, който открай време и до скоро беше уважаван от всички Православни Църкви, а именно, че Православните Съвещания на Предстоятелите се свикват винаги от Вселенския Патриарх, който ги председателства. Какъв вид единство иска да обслужи Вашата инициатива, ако Първият по ред отсъства от предложеното от Вас Съвещание на Православните Предстоятели?“ След това съвсем резонно Вселенският патриарх попита Иерусалимския си събрат в какъв смисъл би могло да бъде истински църковно едно съвещание на предстоятелите на Православната църква, след като на него те не биха могли… да отслужат „съвместно Божествената литургия“. Та нали един от тях – а именно Московският патриарх, при това едностранно, е прекъснал евхаристийното общение с цели трима от останалите предстоятели (Александрийския патриарх, Атинския архиепископ и със самия него – Константинополския патриарх). Нека кажа, че и въобще гръцкото понятие σύναξισ има в църковната си употреба значение не просто на „събиране“ (в смисъл на светска „конференция“ или „съвещание“), а именно на съ-единение (в Христа Иисуса). Е, попита Вселенският патриарх, освен неканоничния му начин на свикване (не от първия, а едва от четвъртия от предстоятелите), що за църковно събиране (синаксис) би било предвиденото от Теофил, след като в него един от участниците му (и същински негов вдъхновител) е в схизма (той е в схизма) с поне трима от другите. И накрай – трето, патриарх Вартоломей подложи на унищожителна ирония самия надслов на синаксис-а, предлаган от неговия събрат: „…у нас недоумение предизвиква и призивът за «съхраняването на Евхаристийното общение в Православната Църква» като цел на предложеното от Вас Съвещание. Но Евхаристийното общение в Православната Църква никога не е прекъсвано, освен само от една Православна Църква (Московска Патриаршия – б. м.), и при това едностранно. Всички останали православни Църкви са запазили Евхаристийното общение, както спрямо нея, така и с другите Църкви.  Следователно – заключаваше в писмото си патриархът на Константинопол – спрямо тази Църква е нужно да се положи каквото и да е усилие, за да се върне към Евхаристийното общение, а не спрямо другите Църкви.“

Възраженията на Вселенския патриарх бяха изключително силни и, мисля, доведоха до там да се почувства неудобно и хваналият се на Московската въдица Теофил ІІІ. Макар да бе късно „инициативата“ му да бъде напълно оттегляна, признак, че той и Кирил Московски почувстваха нелепостта на положението, в което се бяха поставили, бе последвалата неколкократна промяна на наименованието на обявения „Синаксис на предстоятелите“. То постепенно бе „понижено в ранг“ като отначало започнаха да го наричат „църковно съвещание“, сетне „братско събиране“, а – в последна сметка – заключителният документ на събитието излезе като Комюнике от „братска семейна среща на предстоятели и представители на различни православни църкви“ (нека се забележи отсъствието на определителни членове – среща не на „предстоятели-те“ и на „църкви-те“). Както ще видим по-нататък, оказа се, значи, че дори онези автокефални църкви, които се събраха на 25-и и 26-и февруари в Аман не бяха склонни да отрекат изключителното право все-православни срещи и срещи „на предстоятелите“ на църквите да свиква единствено първият по ред в Диптисите на вселенското Православие – тоест Константинополският патриарх – и да подкрепят Москва, че в този случай трябвало да се направи изключение от реда, защото по въпроса за Украинската църква (заради който разбира се трябваше да се свика „съвещанието“) Константинопол „бил страна“. Ето защо – освен поради всичко друго – срещата в Аман придоби – за велико съжаление на патриарх Кирил Московски – един повече от скромен вид, не можещ дори малко да се приближи до мащаба лелеяния в Москва „Всеправославен събор“ (за „осъждане“ на Константинопол) и дори до „Синаксис на предстоятелите“.

Въпреки силния удар, нанесен от патриарх Вартоломей, амбицията на Москва да осъществи замисленото „мероприятие“ не бе съкрушена. Буквално преглъщайки създадения конфуз, Москва започна процеса по „привличане“ на участници за събитието. И ето: тук се случи второто – и още по-тежко поражение за РПЦ. „Пресмятайки“ като безспорни участници, разбира се „инициаторът“ – Иерусалимския патриарх и неговия „поръчител“ – Московския, в РПЦ с положителност са прибавяли като лесно убедими да се включат в „анти-фанариотския събор“ и тримата предстоятели на онези църкви, които през 2016 г. Москва успя да накара да откажат участие във Всеправославния събор в Крит – а именно на Антиохийската патриаршия, на Българската и на Грузинската патриаршии. Така плануваните участници ставаха цели пет патриаршии. Не бе трудно да се убеди (този път, за разлика от 2016 г.) да присъства и патриархът на Сръбската църква – в последните две години все по-проникваща се от национализъм и анти-европеизъм, при това изпитваща нарастващи фобии, че Константинопол ще постъпи с църквата в Македония, която сърбите смятат за своя, така както с тази в Украйна. Следователно: шест патриаршии. Накрая – този път Москва нямаше никакво намерение да остави да проявят своеволие малцинствените (и почти изцяло зависещи и „кадрувани“ от нея) православни църкви на Полша и на Чешките и Словашките земи. Цели осем църкви – нека и свикани в противоречие с каноничния ред и в отсъствие на „първия сред равните“, нека и на „братска семейна среща“ – това вече би бил голям успех за Москва. Най-малкото при „преброяването“ на „двата лагера“, на „фанариота“ би станало ясно, че този, ръководен от Русия е с огромно преимущество и значи… „Православната цивилизация“ си остава центрирана в Евразия и ако не днес, то утре „ще си върне Украйна“.

Нека сега видим какво се случи в края на краищата. Случи се – казвам го с откровено задоволство това че вселенското Православие – въпреки безспорните си, уви, вътрешни противоречия, не се реши да предизвика опасен разкол в угода на една от поместните църкви. Запази здрав инстинкт (или бе запазена от Духа Свети) да не се раздели, с трайни последици за бъдещето, на две „крила“ – про-руско и про-константинополско. Защото най-неочаквано за РПЦ първа от броените за „сигурна“ – Грузинската патриаршия – отказа да участва в този прозрачен за всички и неканонично свикан фарс. Това страшно разтревожи прословутия „външен министър“ на Московския патриарх, митрополит Иларион Алфеев, който, пристигайки в Сърбия (за да не бъде „изпусната“ и тя) по достоверни данни, за които чухме, „привика“ там и един от митрополитите на БПЦ, за да го уговори да „окаже натиск“ у дома си (защо митрополит Иларион този път не посмя да дойде направо у нас ще обясня друг път). Резултатът от това негово действие бе също учудващ за Москва. Въпреки всички (и моите включително) очаквания, БПЦ не просто не се поддаде на натиска, не просто не си „направи оглушки“, но излезе с официално изявление, че „ще се въздържи от участие на срещата в Аман“. Ден-два по-късно и третата от неучаствалите на събора в Крит – древната Антиохийска патриаршия публикува своя отказ. Междувременно от „непредсказуемите“ църкви своя отказ вече бяха заявили Албанската и Критската архиепископии, а Румънската патриаршия заяви, че ще изпрати делегация, но не на „високо равнище“.

Summa summarum: буквално ден преди откриването на „братската среща“ (защото Полската църква се колеба именно до този последен ден) стана ясно, че в столицата на Йордания ще се съберат: Иерусалимският, Московският и Сръбският патриарх, както и предстоятелите на двете малцинствени православни църкви на Полша и на Чешките и Словашките земи. Плюс един румънски митрополит. Толкоз. Да участват в тази авантюра отказаха: Константинополският, Александрийският, Антиохийският, Българският и Грузинският патриарх (общо пет патриарси, плюс Румънския – шест). Сетне – по реда в Диптисите – Кипърският архиепископ, Еладският архиепископ, Албанският архиепископ. Общо предстоятелите на девет от четиринадесетте автокефални църкви на вселенското Православие. Разбира се, че това предопредели и пълния провал на случилото се в самия Аман – третото поражение на Москва.

За което – следващия път.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияНеделите на Великия пост (II)
Следваща статияАварийни режими на работа

2 КОМЕНТАРИ

  1. Абсолютно неадекватна статия, на фона на дневния ред на обществото. Съвсем друг въпрос е, че тезата е антиправославна и за нея Калин Янакиев, ще си плати пред Страшния съд!

  2. ха. некакъв кален човек плаши със …. Страшен съд. Много страшен съд. може би амфора… или казан? сигурно ще да е Мегала Канзаня? Както и да е. Калните хора не са на себе си. от страх. Богофоби на страшен бог… А иначе Професорът е чудесен в гебистките лутания из дебрите на ортодокса. Московците нямат моджо и не могат да променят хода на историята… Те имат една млада църква с малко последователи опитваща се да замени комунистическата идеология в опитите си да бъдат значими…