Начало Идеи Дебати Московия не е Русия
Дебати

Московия не е Русия

Алексей Макушински
23.03.2022
7350

Настоящият текст написах по молба на един френски вестник, тъй че някои неща в него може да изглеждат твърде познати на руския читател. Надявам се читателят да ми прости. Има моменти в живота и в историята, когато трябва да се говори решително, директно и просто. Иначе не може да се диша.

Намразих го от пръв поглед. Още щом този нисък човек с ледени очи се появи по телевизията, разбрах, че работите отиват на зле. Ужасяваше ме празнотата в очите му. Празнотата е всъщност основното му свойство. Той бе никой, деветата дупка на кавала, незначително агентче на тайната полиция. След разпада на СССР се готвел да кара такси. По-добре да го беше направил. Първо бил чекист, после едва не станал таксиметров шофьор, а накрая попаднал в президентството. Отначало, изглежда, и сам не вярвал, че това е истина. Страхувал се, треперел, тръпки го побивали. После му минало, свикнал, решил, че е главният, че е генерал, дори нещо повече от генерал – направо генералисимус.

Тази история ми напомня за нещо… За Гоголевия Хлестаков, разбира се: дребен чиновник, когото глупавите жители на провинциалния град вземат за важна клечка, за ревизор. Безсмъртната комедия отново и отново се разиграва пред очите ни. В началото може да се посмеем, после комедията става кървава. Това е всъщност кървавата комедия на руската власт. Тя е винаги фалшива, винаги е самозвана тази власт, при цялата ѝ привидна сила, твърдост и безпощадност. Затова и рухва толкова бързо, разяжда я вътрешната ѝ пустота. Додето не е рухнала, няма нищо по-страшно и нечовешко от всепоглъщащата ѝ празнота, от нейното нищо, което унищожава всичко. Ала разтъркайте си очите, никакъв Путин въобще няма. Има едно малко демонче, което се е обявило за президент. Писарушка, който се мисли за държавник. Има черна дупка, в която Русия пропада заедно със съседните ѝ страни.

Често го сравняват с плъх (притиснат в ъгъла, или не). Приликата с приказния Ловец на плъхове става все по-силна. Оказа се, че плъхът е Ловец на плъхове; ето къде е нашата трагедия. Ловецът на плъхове води прелъстените и заблудени от него деца, които се смятат за възрастни (без особени основания), директно към бездната. Той свири на свирчица; песничката му е смешновато примитивна („ние сме добри, ала ни обиждат…“). Уви, тази проста песничка има всички шансове да се превърне във Вагнеровия „Залез на боговете“ (и не ми казвайте, че частната армия на Путин по чиста случайност е кръстена на любимия композитор на друг фюрер; няма такива случайности).

Изглеждаше, че ХХ век е свършил, че след 11 септември е започнал двадесет и първият, със своя нов ужас. Но не, нищо не свършва. Отново и отново се повтаря все същият позор, все същият кошмар. Вечните танкове вечно минават през Прага. Афганистан 1979 г., Чехословакия 1968 г., Унгария 1956 г., балтийските страни 1940 г., Западна Украйна 1939 г. Искате ли още? Полша 1863 г., Унгария 1849 г., Полша 1830 г… Това е навън. А вътре – беззаконие, насилие, каторга, задушаване на живата мисъл, презрение към човешката личност, полицейски произвол, безпросветна глупост и безсрамна продажност на чиновниците, непоносима вулгарност на казионния патриотизъм. Держимордата е яхнала пожарната кола. Все кара и кара, а никога не може да пристигне. Уви, руската история е като „Омагьосан ден“, добре познатия комедиен филм. Изпълва ни отчаяние, включително заради неизбежността и непоносимостта на тези повторения. Всичко ще продължава все така, изход няма.

Изход няма и да има, докато Русия остава в желязната прегръдка на държавата-чудовище, възраждаща се всеки път под нови и нови маски. Забележителният философ и историк Георги Федотов пише още през 30-те години на миналия век като изгнаник в Париж, че монголо-татарското иго приключва с прехвърлянето на щаба на хана в Москва. Оттогава той си е там. И се нарича ту велико княжество, ту кралство, ту империя, ту Совдепия[1], ту Ерефия[2], но същността му не се променя. А същността му е много проста, задачата е елементарна – разширяване на империята и закрепостяване на собственото ѝ население. Това наричат „събиране на руските земи“. Путин също обича да говори за „събирането на руските земи“. Всъщност става дума за събирането и на руски, и на неруски, и на всякакви земи под властта на Московия, държавата-чудовище. Ако се бяха натъкнали на марсианци, щяха да приберат и тях. Старият полски лозунг, повтарян от Александър Херцен в цяла Русия: „За нашата и за вашата свобода!“, остава в сила. Иде реч за свободата от Московия на всички страни, които някога са били завладени от нея – било то Полша, Украйна или самата Русия.

Колкото и да е странно, надявах се на това фатално повторение на руската история, на „Омагьосаният ден“, на вечното завръщане към все същото. Руските управници рядко са действали вабанк; те са изграждали бавно, жестоко, упорито, изсмуквайки всички сокове от собствения си и съседните народи, своята драконова империя, проклетия „вертикал на властта“, както обича да се изразява сегашното ханче с празни очи. Дори Сталин, трябва да му отдадем дължимото, не беше по-умен: тираните винаги са глупави и нищожни, но по-хитри; Сталин „прибираше“ съседните държави тихичко, под сурдинка, в сянката на позорния пакт с Хитлер, в оня исторически момент, когато главният злодей на света беше не той, а неговият събрат и съюзник. Опита се да „прибере“ и Финландия, но там все пак го удариха по мустакатата мутра. Но аз сбърках, както впрочем сгреши и целият свят. Мислех, че днешният ще се държи като Сталин, а той се държи като Хитлер, играе вабанк, поставяйки човечеството на ръба на апокалипсиса. Онези, които отдавна започнаха да го наричат ​​Путлер, се оказаха, уви, по-прозорливи.

Русия не е Московия и Московия не е Русия. Несправедливо е да ги приравняваме. Тази Московия сега убива деца, тази Московия бомбардира Харков, тя стреля по Киев. А Русия? Тук е уловката. Русия не е Московия, но не е и нейната противоположност. Не бива да ги приравняваме, но не можем, уви, и просто да ги противопоставим една на друга. Томас Ман казва по време на Втората световна война, че за съжаление няма „добра“ и „лоша“ Германия; има само една Германия с нейната трагична съдба и вина. Има само една Русия с нейните много и различни лица, с различните ѝ „ликове“. Русия има своите прекрасни лица; но сега, уви, не става дума за тях. Московия е нейният най-страшен, най-зловещ лик и не съм сигурен, че някога ще успее да се освободи от него. Московия, о! разбира се, тя все се опитва да убеди и света, и себе си, че тя е Русия, че друга Русия няма, не ще има и не може да има. Това не е вярно. Друга Русия е имало, има и ще има. Цялата надежда на Русия се крие именно в това, че тя никога не се е предавала без бой, никога не е позволявала на Московия да я пороби и погълне без остатък. Тази друга Русия излиза сега на протести, тази друга Русия се опитва да достигне до поданиците на Ловеца на плъхове с думи на истина и на гняв, тази друга Русия покрива лицето си с ръце от срам, заради това, което се прави в нейно име.

Тя трябва да се отдели по-решително от Московия, от имперските навици, от великодържавното високомерие. В тези дни на срам и тъга аз, писателят, мисля, разбира се, и за нашата литература. В нея има на какво да се опреш, какво да противопоставиш на държавното безумие. Днес често цитират великия антивоенен памфлет на Лев Толстой „Опомнете се!“; има и други текстове, които призовават към съвест и разум. Но в нашата литература, уви, има и много, твърде много „Московия“. Вече не съм способен да се примирявам с това и смятам, че всички ние – впрочем кои сме ние? – не бива повече да се примиряваме с това. Вече не съм способен да прощавам на Пушкин неговите химни в чест на потушаването на полското въстание; да прощавам на Достоевски всичките му антисемитски и имперски глупости („Константинопол трябва да е наш“ и „евреите са виновни за всичко“); да прощавам на Александър Блок прославата на скитското варварство и революционния бандитизъм. Предлагам да кажем на всичко това едно още по-гръмко „не!“, отколкото е прието в Русия, където под маската на „всеопрощението“ процъфтява всепозволеното, под маската на „духовността“ процъфтяват равнодушието и моралната непридирчивост. Това, разбира се, не означава, че трябва да спрем да четем, изучаваме и обичаме нашите най-добри писатели. Да, ние никога няма да можем да спрем да ги обичаме, дори ако внезапно поискаме това. Но трябва да спрем да си затваряме очите. Да спрем да се преструваме, че има „свещена руска литература“, както се изразява същият този Томас Ман, да спрем да се преструваме, че в нашата борба за свобода, в нашето противопоставяне на държавата-чудовище тя е винаги на наша страна. Не, не винаги. Трябва окончателно да се откажем от имперското наследство – и в политиката, и в културата. Нуждаем се от деколонизация на руската култура, точно както се нуждаем от деколонизация на руската история. Как негодуват и се смеят в Русия, когато западни хора, например футболисти, коленичат, за да се покаят за греховете на Европа пред жителите на бившите колонии. Напразно се смеете, напразно се възмущавате, руснаци. Вие самите трябва да се покаете, вашата вина е не по-малка.

Но няма и намек за покаяние. Големият шанс за покаяние беше пропуснат в края на осемдесетте и началото на деветдесетте години, в оня кратък миг на руска свобода. Сега трябва да се покаем и за ленинските, и за сталинските, и за путинските престъпления. Неспособен да признае вината си, измаменият еснаф я прехвърля на другите. Архаичното съзнание, от което страната не може да се избави от векове, винаги търси врагове, винаги дели света на „наши“ и „ваши“, на свое и чуждо. „Крим е наш“, наоколо има врагове, но ние „не изоставяме своите“ и въобще ние сме „добри“. Изобщо не сме толкова добри. Ние сме донесли на света чудовищно много зло. Вярно, руското зло е особено, то е твърде глупаво. Злото винаги е глупаво, но руското е особено глупаво. Руското зло е насочено към самите руснаци в не по-малка степен, отколкото към другите народи. Защото, ще кажа още веднъж, властта в Русия е агресивна, това е властта на ордата. Тя не изоставя своите, убива ги с милиони. Тя води войни, затрупвайки противника с хекатомби от трупове. Тя и не може иначе, но до такава подлост като путинските мобилни крематориуми, струва ми се, все още не беше стигала. Дори от Афганистан дойдоха цинкови ковчези, които допринесоха в немалка степен за дискредитирането на съветския режим. Днешният хан се съобрази с опита на своите предшественици. Изглежда, че се кани да скрие труповете на момчетата, убити поради неговата престъпна прищявка, и да купи мълчанието на родителите им с обещанието за планини от злато (ще ги измами, не се съмнявам).

Има една отвратителна дума – „нулиране“, която той използва, за да оправдае извършения от него държавен преврат. Бог да ни пази от подобни нулирания. Нуждаем се от съвсем друго нулиране. Както в Германия след войната настъпва „нулев час“, след който започва различно отброяване на времето и различна, демократична история (поради което тя съвсем не престана да бъде Германия, но престана да бъде заплаха за Европа и света), така и в Русия някой ден трябва да дойде „нулевият час“, след който тя завинаги ще престане да бъде Московия, поглъщаща себе си и другите. Ще дочакаме ли този час? Съмнявам се в това.

Превод от руски Димитрина Чернева

Алексей Макушински (1960) е руски поет, прозаик, есеист и литературовед. Син е на писателя Анатолий Рибаков и на писателката Наталия Давидова (избрал като псевдоним фамилията на баба си по майчина линия). От 1992 г. живее в Германия. Доцент в Института по славистика към университета в Майнц. Текстът му „Московия не е Русия“ е публикуван в сайта на телевизионния канал Настоящее время.

–––––––––––––––––––

[1] Съвет на депутатите в РСФСР. Б.пр.
[2] Презрително име на Руската федерация. Б.пр.

Алексей Макушински
23.03.2022

Свързани статии