Тогава мадригалите за мен бяха някаква форма на свещенодействие. В онези ранни мои години Джезуалдо ме отведе в тях със своето оразмерено безумие. Облагородяването на метала дойде от Орландо ди Ласо и Де Пре. Полифонията им ме изпращаше във фантазната смелост на онова, за което Кант казва, че не е понятие, а е идея. Не нещо на разсъдъка, а идея.
Мотетите на Пуленк ме свързаха с течението, което щеше да ме носи през затворените ми очи и грамофона над главата ми към заскрежената ровина. Към пропадането в музиката на низходящите спирали, образувани от иначе рационални каденци – но не свързващи, а преодоляващи нещата. За да влязат после тези каденци през себе си в нови такива.
Надолу – през високите, мокри треви – по Възкресение. В гумното на нивата, която няма всъщност свое гумно, защото е свещена и без него. Това тичане беше каденцирането ми с Бах. Падах, въртях се, въргалях се, пребивах се. Чаках да стигна дъното на това търкаляне. Но там, в него, няма дъно. Бах е бездънен.
Мотетите за Рождество на Пуленк слушах винаги с плътно затворени очи и виждах така малката каменна църквица в пазвите на варовика, която се отваряше пред мен, докато подминавах яслите с животните, а леката светлина от светилника в яслите се люлееше на гредата. Преминавах и все надолу се спусках, докато горе – в селото – пееха и си светеха. Радостта на празника. Докато аз слизах.
Особена е феноменологията, когато се слуша музика в самота със затворени очи. Тези образи и въобразявания през тоновете ме докарваха до момента, в който гърдите ми започваха да усещат задъхването на сливането с представата. Прагът и хвърлянето от него. Това търсех, това беше стигането.
За едни е така. За други това е по-скоро геометрия.
С времето забравих да слушам музика със затворени очи. Почнах да я уча, да се научавам на нея, да си записвам знаците й, да анализирам, дори да разбирам музиката.
И с това се появи объркването ми. Докато музиката ме владееше като ключ към поезията, т.е. към създаването на образи и събирането с тях, притежавах сигурно място, към което можех да се отправя, щом ми се яви нужда. Тогава, когато пространството ставаше пак външно в очите ми и на мен ми хрумваше да му се изплъзна, преобразявайки го.
Тази медитация ми даваше избавление.
Излъгах, без да искам. Не от света бягах, а в него. Точно музиката ми отваряше вратите към света, към битието вън. За да го видя и усетя, за да съм в света, ми трябваше интимността с музиката и с нейната привидна интровертност на въобразяването при затворени очи. През музиката излизах навън, но, да, въобразявайки си светове. По – точно ще е да се каже, че си композирах свят с неговата история, до който исках да се допра, и за тази цел използвах – коварно – музиката.
През такова вмъкване в себе си излизах от себе си, воден най-вече от музиката.
Измъквах се в света през опита да се съединя с историческите сюжети и лица, които свързвах с местата, на които попадах. Докосвах предметите около себе си в опит да получа досег, пусках музиката в ушите си и се концентрирах до максимална степен върху мисълта си, за да стигна до това необяснимо и неизразимо чувство за присъствие.
Става дума не за декомпозиране и претворяване, а за до-композиране на документираното от музиката като действителност. До- композиране, защото тук говоря за музиката като за свидетелство. Не за произвеждане на изцяло нова реалност говоря, а за съчетаването на музиката в ума ти с представата за реалност – отминала или актуална – до степента, за която казах по-горе. Степента на вписването в собствената представа, сливането с представата в акта на вживяването.
Беше много мъгливо утро веднъж в едно малко градче някъде в Тюрингия. Слушах Бах и със слушалки в ушите се спуснах по безмълвните улички на кроткото хълмче, отвеждащо към реката, като знаех, че имам около четирийсет минути до идването на влака, който трябваше да ме откара до Берлин. Бях се мъчил по целия път да се свържа с Йохан Себастиан през редуващите се гледки, използвах техниките си докрай, но не ставаше.
И едва в ранната утринна мъгла на това леко сведено към реката градче стана. Вървях надолу с някакъв Бахов гавот в ушите, мисля си. И тогава се слях.
