0
4270

Моята година със Селинджър

Сигърни Уивър в кадър от филма „Моята година със Селинджър“ © Berlin Film Festival

Откъс от романа на американската писателка, който преплита спомена за Селинджър с разказа за житейските избори на прага на зрелостта

Какво е да работиш за Джеръм Д. Селинджър? Късно ли е да се влюбиш в творчеството му на 23 години? Поглед към личността на легендарния писател, в който Джоана Рейкоф дава отговор на множество любопитни въпроси: защо всички издания на Селинджър по целия свят изглеждат по сходен начин; защо той отказва да получава каквато и да е кореспонденция; как е въздействал на безбройните си читатели и защо те го обичат толкова много?

През 1996 г. Джоана Рейкоф е млада и неопитна асистентка в голяма литературна агенция в Ню Йорк. Там тя има възможността да работи за гениалния ексцентрик, който отдавна се е изолирал от външния свят и отказва да публикува нови творби. Първоначалният досег на Джоана до него са писмата, които получава от почитателите му. От нея се иска само да изпраща все същия циркулярен отговор, че Селинджър не желае никаква кореспонденция да достига до него. Но това се оказва по-трудно, отколкото изглежда.
„Разказваха ми – тоест на Селинджър – неща, които със сигурност знаех, че не са разказвали другиму. Как можех непрестанно да им отговарям по възможно най-безличния начин? Нима можех просто да ги изоставя?“
Джоана е инструктирана в никакъв случай да не търси контакт с писателя, но каква е изненадата ѝ, когато един ден вдига телефона и отсреща се оказва самият Джери…

В своята една година със Селинджър Рейкоф постепенно се поддава на култа към писателя. В романа тя се позовава на реалните си преживявания в именитата агенция, застинала във времето, когато най-популярният ѝ жив клиент е бил в апогея си. Книгата е особено желание за почит, както към Селинджър, така и към онази различна епоха в литературата преди дигитализацията и глобализацията на XXI век. Време, в което легендите са живи.

Романът има множество награди, сред които за най-добра книга на 2014 г. на „Гардиан“ и е сред финалистите за наградата за най-добри мемоари на популярния литературен сайт Goodreads. През 2020 г. историята е филмирана под същото заглавие, с участието на Маргарет Куоли и Сигърни Уивър.

Джоана Рейкоф (1972) е американска писателка, журналистка и поетеса. Вторият ѝ роман „Щастливи години“ (A Fortunate Age) печели наградата Голдбърг за еврейска художествена литература. Писала е за „Ню Йорк Таймс“, „Лос Анджелис Таймс“, „Вог“ и др. Живее в Кеймбридж, Масачузетс.

„Моята година със Селинджър“, Джоана Рейкоф, издателство „Кръг“, 2021 г., превод Ралица Кариева, корица Стоян Атанасов от Kontur Creative

Чели ли сте Селинджър? Най-вероятно да. Спомняте ли си момента, в който срещнахте Холдън Колфийлд за пръв път? Секналия дъх, когато осъзнахте, че това е роман, глас, ге­рой, начин на разказване, светоглед, различен от всичко, което сте срещали досега? Може да сте били юноши, преливащи от недоволство и гняв, убедени, че никой не разбира сложната плетеница на душата ви, и тогава се е появил Холдън, носител на всички тези объркани емо­ции. Може би, подобно на момчето от Уинс­тън-Салем, сте се сещали за Холдън всеки път, когато ви е идвало до гуша, и това ви е успокоя­вало, дори сте се усмихвали. А може би и на вас, като на онова обречено момиче – в чиято кръв раковите клетки са се множили, докато лежала на дивана и четяла – ви е харесала точността, милионите мънички щрихи, пестеливостта на ранните разкази на Селинджър, на „Идеален ден за лов на рибка-бананка“ или „Мече буболе­че“, или „В навечерието на войната с ескимоси­те“, всичките весели и поразителни, натежа­ли от жарък, пулсиращ символизъм.

Или пък и на вас като на мен ужасно ви е харесало всичко. Хареса ми Холдън в неговия тласкан от скръбта гняв. Хареса ми Беси Глас, която се суети из апартамента по пеньоар с натежали от инструменти джобове. Хареса ми Есме, разбира се. На кого не би му харесала? И особено много ми хареса или по-точно малко се влюбих в Бъди Глас, втория син, който раз­казва някои от историите за семейство Глас и чийто живот все повече потъва в скръб.

Но може би най-много ми хареса Франи – и „Франи“. Помните ли този разказ? Помните ли колко е идеален? Колко е наситен? Нека ви при­помня: В Принстън един хубавец на име Лейн Каутъл седи на един перон и си чака момиче­то – Франи, разбира се, – което ще пристигне за уикенда на решителния мач. В джоба си носи писмото, което тя му е изпратила по-рано съ­щата седмица, а той е изчел толкова пъти, че вече го знае наизуст, и когато тя слиза от вла­ка, го връхлита чувство, което не може да се нарече точно любов – той е твърде ограничен човек, за да изпитва истинска любов, поне на двайсет и една, – но е може би някаква смеси­ца от привързаност и притежание с известна доза гордост; гордост, разбира се, от това, че си е хванал толкова красиво, умно и оригинално момиче като Франи. Въпреки това, когато тя пита дали е получил писмото ѝ, той се прави на равнодушен. „Кое писмо?“ Той е много, много млад.

Онова писмо, написано с треперлив моми­чешки език, говори само за любов към Лейн, и то дотолкова, че който и да го прочете – с изклю­чение на Лейн – би заподозрял, че „дамата се зарича много“[1]. И наистина, веднага щом Франи и Лейн сядат да обядват, Франи не може – прос­то не е в състояние – да се впише в програмата на Лейн. Не може да се преструва, че я интере­сува съчинението на Лейн върху Флобер. Макар и да не го казва точно така, светът ѝ се струва изпълнен с лицемери – с егоцентрици, както ги нарича сама – и тя повече не може да се прес­трува, че това не е така, че преподавателите ѝ са гении, че всеки, който публикува нещо в малко списание, е поет, че лошите актьори са добри. Накратко казано, тя не може повече да бъде част от един свят, оплетен в мрежите на общоприети лъжи. Отказала се е от пиесата, в която са ѝ дали главната роля. Спряла е да чете изискваната учебна литература. Приключила е. Приключила е с всичко, освен с малката книж­ка, която не спира да чете: „Откровенията на странстващия богомолец“, където смирен руски селянин обикаля страната си в опит да разбере как да се моли. Отговорът му – който Франи е приела и за свой – е Христовата молит­ва; проста мантра, която повтаря непрестан­но, опитвайки се да я синхронизира с ударите на сърцето си, както наставлява скитникът. Ако сте чели разказа, знаете, че това не е за християнството. Фактът, че Франи използ­ва Христовата молитва, няма толкова общо с Христос, а по-скоро с нейното желание да превъзмогне собствения си проблемен егоцентри­зъм, да спре повърхностите мисли и желания, които я тормозят. Някак си да намери начин да живее в свят, който я поболява. Да бъде ис­тинска, да бъде себе си. Да не бъде човекът, който светът ѝ казва да бъде, момичето, което прикрива интелигентността си в писмата до Лейн, което трябва да прави компромиси със себе си, за да живее.

Може би и вие като мен след прочитането на разказа толкова силно сте се разпознали във Франи Глас, че сте се зачудили дали Селинджър някак – с някаква необяснима, научнофантас­тична маневра – не е дълбал в мозъка ви. Или може би и вие като мен сте хлипали от мисъл­та, от облекчението, че не сте единствени­те, които изпитват такова изтощение, та­кова отчаяние и раздразнение от всичко и от всички, включително от самите себе си, от неспособността си да бъдете мили с доброна­мерения си баща или необяснимото ви умение да разбиете на парчета сърцето на мъжа, кой­то най-много ви обича. Че не сте единствени­те, които се опитват да се научат да живеят в този свят.

Сега вече разбирах различните герои, мес­та и въпроси, които почитателите на Селин­джър споменаваха в писмата си. Патиците в Сентръл Парк. Как Сиймор Глас целува крака на Сибил. Фийби. Червената ловджийска шап­ка. Сега разбирах всичките „проклет“, „ад­ски“, „копелдак“ и „тралала-будала“. И ефек­тът беше малко като да намериш липсващи­ те парчета на пъзел, който от месеци лежи на масата в хола недовършен. Изведнъж цялата картина се проясни.

Предполагам, се подразбира също така, че сега ми стана ясно защо почитателите му пи­шат, защо му се доверяват с такава настой­чивост, с такава емпатия и състрадание, с та­кава изповедност. Защото да прочетеш разказ на Селинджър, не е просто четене на разказ, а е сякаш самият Селинджър ти шепне в ухо­то. Създаденият от него свят е едновременно осезаемо реален и ужасно сензитивен, сякаш той се разхожда из този свят с оголени нервни окончания. Да четеш Селинджър, е нещо тол­кова интимно, че понякога ти става неудобно. При Селинджър героите не седят да мислят за самоубийство. Те грабват оръжието и се застрелват в слепоочието. През онзи уикенд, докато дълбаех из цялото му творчество, непрекъснато се налагаше да оставям книгите за момент, за да мога да дишам. Той ни пред­ставя героите си съвсем разголени, разкрива и най-тайните им мисли, най-поразителните им действия. Почти непоносимо е. Почти.
Ето защо, разбира се, читателите изпитва­ха нужда да му пишат в отговор. Да му кажат какво ги боли и как им е помогнал.

Разбирах обаче – наистина, наистина раз­бирах – и защо той не иска повече да получава онези писма. За хиляден път се сетих за мом­чето от Уинстън-Салем. Човек не може да си по­казва емоциите наляво-надясно. Така е, но на Се­линджър може да ги покажеш. Приемаш, че той ще разбере. И може би наистина е така: може би разбира. Хю ми беше разказал, че той дълги години се опитвал да отговаря на почитате­лите си. Но започнало да му коства твърде много в емоционален план. В известен смисъл на мен също вече ми идваше твърде много.

Дон се прибра в понеделник, преливащ от енергия, щастлив и отпочинал, доволен да ме види.
– Как си? – седна до мен на леглото. Тъкмо бях приключила „Спасителят“ и бях замаяна. – Раз­кажи ми всичко, което моето слънчице е прави­ло този уикенд.
Когато заговорих, гласът ми беше прегракнал, все едно тъкмо се събуждах. Почти дума не бях обелила целия уикенд, като изключим по­ръчването на яйца и кафе. Навън небето беше сиво, абсолютно безцветно.
– Нищо – отговорих.
– Не си отишла на кино? Знам колко оби­чаш. – Усмихна се, опитваше се да ме прилъ­же да се разговоря. Познавам те. Бяха ме об­зели странна празнота и апатия. Гледах как небето притъмнява и се готви за дъжда. До­като Дон го нямаше, почти бях забравила за него. Не бях се чудила какво прави на сватба­та, на плажа, дали му харесва да може да зяпа множеството присъстващи млади жени, без да се притеснява от мен, дали тази сутрин се е събудил с блондинка до себе си. Просто изоб­що не бях мислила за него.

Във вторник шефката ми се върна с гръм и трясък или поне с такова намерение. Беше си продала апартамента и вече си избираше нов. Фаворитът беше с всекидневна на по-ниско ниво и прекрасна гледка към Ийст Ривър. Беше донесла плановете и ходеше из офиса да ги раз­гъва на бюрата ни, за да си кажем мнението. Всички бяхме единодушни: ниската всекиднев­на изглеждаше прекрасно, елегантна като от филм на Карол Ломбард[2].
Освен това беше ходила на спа в дните пре­ди завръщането си и ни караше, всички до един, да ѝ пипаме лактите, които, както твърдеше, били основно ексфолиирани за първи път в жи­вота ѝ.
– Пипни ми лактите! – викваше тя, когато някой я попиташе за пътуването. – Пипни! – Пипнах ги и се сетих за Сиймор Глас, който пише в дневника си за отпечатъците на другите хора върху ръцете му, как човечността им жигосва плътта му. „По ръцете ми остават белези от съприкосновението с някои хора“[3]. Сиймор Глас, който е някак си твърде чувствителен, твърде емоционален – „кротко емоционален“ – за този свят. Сиймор Глас, който се застрелва в глава­та с револвер, докато жена му лежи до него в леглото.

Една септемврийска сутрин Джеймс дой­де при бюрото ми с обичайната чаша кафе в ръка.
– Препрочетох романа на Дон – погледна ме настойчиво той. Опитваше се да не се усмих­ва. – И бих искал да го поема. Да поема Дон.
– Наистина ли? – изправих се на неговото ниво. Едва сега осъзнах, че си бях сдържала дъха, докато говори. – Това е страхотно.
– Ще му се обадя днес да му кажа. И после ще го разпратим. – Повдигна вежди и си позволи лека усмивка.
– Няма ли да се наложат поправки? – попи­тах аз, като внимателно си сдържах гласа, за да потисна надигащата се паника. Как би могъл романът да бъде изпратен в този си вид? Ня­маше да се продаде. Убедена бях, че няма да се продаде.
– Доста мислих по въпроса – Джеймс отпи глътка кафе. – Мисля, че стилът на романа е такъв, че или веднага се харесва на редактора, или – направи гримаса той – никога. Може да промени някои неща, но според мен може прос­то да го пусна, да намеря редактор, който мно­го го харесва, и да оставя той да насочва Дон. Една редакция може да тръгне в различни посо­ки. Не искам да го изпращам в грешната. Искам някой да се влюби в неговия стил на писане.
Кимнах.
– Защо? – ухили се вече пакостливо Джеймс. – Според теб романът трябва да се пренапише ли?
– Не! – възкликнах.
– О, я стига – засмя се Джеймс.
В кабинета на шефката изскърца стол.
– Какво става там? – извика тя.
– Поемам гаджето на Джоана – извика Джеймс в отговор.
Откакто взехме компютъра, той беше раз­вил завидно умение да се задява с шефката. А може би тя беше развила умението да се задява с него, защото той вече не беше най-младшият асистент, все така вързан за диктофона и ар­хива, а компютърният специалист, връзката на агенцията с дигиталната епоха.
– Наистина ли? – попита шефката. Чух познатото щракване на запалка.
– Да. Написал е интересен роман. – Джеймс се обърна и извъртя очи в очакване да бъде сря­зан от шефката, но тя не го стори. – Според Джоана трябва още работа, преди да го пусна.
– Най-вероятно е права – засмя се шефката. Миг по-късно от вратата ѝ се понесе дим като следа от вълшебна лампа.

Драмата с „Хапуърт“ се пренесе от вътреш­ното оформление на книгата – отстъпите, полетата, колонтитулите – към външното. Роджър се беше сблъскал с проблем: въпреки широката разредка, въпреки големите полета, книгата продължаваше да не е достатъчно де­бела, за да побере хоризонтално заглавието и името на Селинджър върху гръбчето.
– Буквите се слепват – сподели разтревожено той. – Размазват се. Изглежда просто ужасно.
Селинджър, естествено, не беше доволен, но разбираше, че Роджър нищо не може да направи. Реши да вземе нещата в свои ръце: сам измисли дизайна на гръбчето. Цял един октомврийски ден отиде в изпращане на факсове насам-натам: Джери изпращаше варианти на шефката ми. Шефката ми ги преглеждаше, после ги изпраща­ше на Роджър, който нанасяше промени и ги връ­щаше към нас. И така нататък, и така ната­тък. Шефката ми сама пускаше факсовете, при­тичваше до машината, която се намираше след финансовото крило по диагонал на компютъра, точно до кафе машината, копирната машина и микровълновата печка – все неща, служещи да напомнят, че годината е 1996-а, а не 1956-а.
В края на деня двете страни успяха да склю­чат примирие или поне някакво подобие на та­кова: Роджър се съгласи да използва последния вариант на Селинджър, който беше малко нео­бичаен – името му слизаше надолу по гръбчето под ъгъл. Не беше лесно да постигнат съгласие.
– Духай супата, Роджър – казала накрая шефката или поне така разказа на мен и Хю.
– Нали не си го казала с тези думи? – засмя се Хю.
– О, да, точно с тези – потвърди тя. – Ина­че щяха да продължат до безкрай. Смехотвор­но е. Ако иска книгата да е по книжарниците за Нова година – датата на излизане все още беше първи януари, макар че на мен това ми се струваше много малко вероятно, както и на Хю, доколкото ми беше известно; още даже до­говорите не бяхме изготвили, – никого не го е грижа как изглежда гръбчето. Ще си купят кни­гата, защото е от Селинджър.
– Така е – рече Хю. – Но издателството е на Роджър. Разбирам защо иска да изглежда добре.
Ще изглежда добре – каза шефката и му по­каза варианта на Селинджър.
Хю наклони глава.
– Еха! Възможно ли е изобщо да се направи така? Да се напечата диагонално?
– Роджър поръча пробни бройки, така че съв­сем скоро ще разберем – заяви шефката с ус­мивка, която аз със закъснение разпознах като откровено лукава…

[1] Шекспир, Уилям. Избрани трагедии: Хамлет. Прев. от англ. Валери Петров. София: Народна култура, 1983, с. 245. (Репликата на кралица Гертруда означава, че когато дадено нещо се твърди прекалено настоятелно, вероятно точно обратното е вярно.) – Бел. прев.
[2] Карол Ломбард (1908–1942) – американска актриса, известна най-вече с комедийните си роли в няколко класически филма от 30-те години на ХХ в. – Бел. прев.
[3] Селинджър. Дж. Д. Девет разказа. Семейство Глас: По-горе билото, майстори!. Прев. от англ. Тодор Вълчев. Пловдив: Христо Г. Данов, 1985, с. 364. – Бел. прев.