Колежката Алис Мънро взе Нобеловата награда за късите си разкази. И сега поне още 50 години нямат да дадат Нобела за къси разкази. Какво да се прави, късмет.
Но това не пречи аз да си напиша Нобеловата лекция. Тъкмо ще знам, че няма да се налага да я чета, че тя ще остане, така да се каже, за домашна употреба. И няма да се притеснявам, докато я пиша, сакото няма да ме стяга в раменете.
Всъщност, това ще бъде най-обикновен текст, от тия – моите. Дето я се разбере какво съм искал да кажа, я не се разбере. Но заглавието ми харесва и ще го оставя такова. Вижте само как звучи – Моята Нобелова лекция!
Мили мои братя писатели, така ще започна Нобеловата си лекция.
Мили мои братя писатели, веднъж в месеца баща ми ходи на вливане след претърпяна онкологична операция. На химиотерапия, казано с други думи. С брат ми се редуваме да го караме до болницата. Последният път го карах аз. Болницата се намира на границата между „Младост” и „Дървеница”. Понеже се чака на няколко опашки, още с влизането аз се нареждам на едната опашка, а баща ми отива да си вземе папката с документите от друго място. Докато се върне, редът ми почти е дошъл. Така пестим време. След което аз изхвърчам като тапа навън и чакам да ми звънне, че е готов. Докато чакам, се въртя по околните улички, открил съм си едно кафене в подножието на един блок, пия там едно-две кафета, пак се връщам до болницата, за да видя баща ми докъде е стигнал по опашките. Това са дълги редици от хора, със или без видими следи от болестта си. Тези хора говорят тихо и са въоръжени с всичкото търпение на земята. Дълги редици от чакащи, които не се предреждат, не вдигат гюрултия. Няма веселие, но няма и вайкане. Като оловни войници са. Седят и чакат.
Този път нещата се проточиха. Пак излязох навън и тръгнах към колата. Бях паркирал плътно до една качена на тротоара каравана, нашарена като тигър от ръждиви течове по покрива. Заварих до нея един възрастен човек.
– Да не преча нещо? – попитах. – Ако трябва, ще преместя колата.
– Не, нищо не пречиш. Аз идвам така да си я нагледам. Чакам да се затопли, че да я закача за колата и да отпраша нанякъде.
– Къде ходиш?
– И за риба, и така, на теферич.
– Пенсионер ли си?
– Пенсионер съм, ама още поработвам. Поддържам парната централа на болницата. Че иначе няма надвив. Ти не я гледай караваната, че е такава отвънка. Държа я така да не хваща окото. Отвътре съм я стегнал, всичко работи.
– Нямаш ли нещо вила, нямаш ли си село?
– Имах вила. Горе, в Северозапада. Първо отнесоха бакъра и медта. После – ножове, лъжици, вилици, всичко. После разглобиха мебелите. Накрая извадиха и рамките на прозорците. А за капак – откачиха и вратата. Вратата взе комшията, гледам я – закачена на неговата съборетина. И си казах – дотук. Харизах къщата на същия този комшия за жълти стотинки и си купих караваната. Пак излизаш сред природата – но можеш да си я вардиш. Зимата я държа тука – до парната централа. Като идвам на работа – си я наглеждам.
Най ми харесва, като се избистри времето. Като се стопли. Като зазеленее. Тогава обичам да се кача на някое възвишение. Ама да има път до него, да мога да стигна с караваната. Огледам се, в далечината девет планини. Диша се. Абе – отваря ти се душата. Хем е тъга, хем е радост. Някаква физическа аномалия.
Ей това му трябва на човек. Да има къде да си отвори душата. Друго нищо не му трябва. Нищичко. Всичко друго е прах и пепел.
Баща ми звънна по джиесема. Беше приключил.
– Аз ще тръгвам – казах. – Довиждане.
– Хайде – каза човекът. – Със здраве.
Това беше моята нобелова лекция, мили мои братя писатели.
Добре че Алис Мънро взе Нобела. Та да не се излагаме в Стокхолм.
