Музиката – туй по-високо откровение дори от поезията и философията, както е вярвал 250-годишният Лудвиг ван Бетовен, е заедно с това и ценностен индикатор, аксеологически инструмент. Кажи ми каква музика слушаш, за да ти кажа какъв си. Навремето в гимназията в Берковица по музиката преценявахме кой/коя става за приятел/ка и кой/коя – не. Деляхме се на слушащи рок и на слушащи сръбско и онези, дето си падаха по второто – отбягвахме ги, не ни кефеха. Нямаше какво да си кажем, нямаше какво да споделим, нямаше за какво да се палим. Не че не си говорехме, говорехме си, но най-често бяхме на „Здравей! Здрасти!“; толкова. Разминаване на ценности, здраво разминаване…
Същото малко по-късно се случи с диското – рокаджиите недоумявахме как може някой да се прехласва по тази еднообразна туп-туп-туп музика. Виждаше ни се повърхностна, лековата, преходна. Е, Rasputin на Boney M ни зареждаше – особено на ученическите забави, но не можехме да не отчетем постността на текста: Hey, hey, hey, hey, hey, hey, hey, hey, до безкрай. С такава празнота на думите как да бъдеш дълбок човек?!
В своето участие в предаването на БНТ „Моят плейлист“ Бойко Василев, водещият на „Панорама“, каза почти същото: това каква музика слушаш, ти дава „идеологическа квалификация, принадлежност към една или друга група“. Разказа, че в неговата Немска гимназия в София разделението не е било по линията рок-сръбско – основното през моите ученически години (но той е и по-млад), а по линията метъл-диско-ню уейв. Определи ги така: „Тези, които слушаха диско, спадаха към конформистите, ню уейвът беше за самотните интелектуалци, отнесените, докато твърдият рок беше музиката на алтернативата“. На различните тоест. И подчерта нещо извънредно важно: че тъкмо в рока текстът е същностното послание. Дори изказа съжалението, че ако са се вслушвали световните политици в песните на Metallica например (беше избрал Master of Puppets), вероятно много от нещата, които ги изненадаха през последните години, не щяха да ги изненадат. Макар че след това отрече да е добре политиците да слушат рок; не да слушат рок по концерти, а да чуват посланията на песните му, беше призивът му.
„Моят плейлист“ е според мен едно от най-удачните и смислени нови предавания в Националната телевизия. Без съмнение, такова го прави водещият Васил Върбанов, който не се ограничава само с музикалните предпочитания на своите гости, но през тях търси тъкмо онези решаващи житейски моменти, които са ги насочили към точно тази песен, към точно тази музика. Държанието му е свободно, с всекиго от поканените успява да намери общ език, разговорът не е скучен и монотонен, а искрящ, дори бих казал шампанизиран, тоест изящен, спонтанен и зареждащ. Съгласен съм, да, малко е странно любител на рока да е толкова поведенчески промислен, но пък ролята на водещ задължава. Макар понякога да изскача от тази елегантна „френска бутилка“: както с предизвикателното „Аз съм Васил Върбанов, вие не сте“ или с умерения прогрес (на) закачливи флиртове (в рамките на закона) с някои от гостенките му, така и с Бойко Василев, с когото „засвириха“ на китарния гриф Smoke On The Water – действие, познато на всеки рокаджия. Житейската история, схващанията и предпочитанията на гостите биват поднесени автентично, без насилие и без евтино психологизиране, върху каквото се градят доста други предавания на БНТ. Показателно в тази връзка беше изданието с учителя Теодосий Теодосиев, който – за разлика от почти всички останали, се беше спрял изключително на изпълнения от класиката. А неговото присъствие, както и на други хора, несвързани професионално с музиката, изявява, че „Моят плейлист“ е не просто забавно предаване, а е в известна степен екзистенциално: аз слушам неща, които ми въздействат и са ми въздействали, за да стана този, който съм, не друг, не различен. Заедно с това приглашението на такива личности отървава продукцията от опасността да залитне към клишето да бъде трибуна единствено на музиканти: гостуваха в него и Юлия Спиридонова-Юлка – една от най-креативните и обичани съвременни български детски писателки; и проф. Анастас Герджиков – ректорът на Софийския университет; и Александър Сертев – прекрасният фотограф; и Теодор Ушев – най-влиятелният в света аниматор; и Ева Кикерезова – говорителката на времето по БНТ; и Добрина Чешмеджиева – водещата на дискусионното предаване „Референдум“; и Анна Ангелова – един от символите на „Култура.бг“, за Бойко Василев вече казах. Да, възможно е поканата към лицата на БНТ да е предизвикана от епидемиологичната криза и затварянето на множество учреждения, но това не променя факта, че „Моят плейлист“ е предаване не единствено за музика, а и за ценности. За онова, което гостът особено цени и на което особено се възхищава.
В едно време, в което ценностите са в криза, подобно предаване е повече от необходимо. То показва, че успехът (тъй като да те показват по телевизията за много хора е безспорен успех) се гради не като вървиш по утъпканите пътеки на масовия вкус, на кича и безсъдържателността, а когато си различен, мислещ, самонаблюдаващ се и самоусъвършенстващ се. Включително през музиката. Защото когато търсиш себе си през музиката и през нея се утвърждаваш като човек – човек, за когото да бъде човек е може би най-важното нещо, най-същностното нещо на света, ти всъщност си избираш ценностна поведенческа мотивация; градиш чрез нея, музиката, своята ценностна йерархия. Разбира се, всеки по свой си начин е човек, всеки има своя собствен индивидуален (ценностен) плейлист, но за всеки гост в предаването може да се каже, че за него няма нищо по-решаващо от това, нищо, което да е повече от това. Събеседниците на Васил Върбанов говорят за музиката, която обичат, но в действителност ни разказват ценностите, които изповядват. И без които не могат…
Моят плейлист са моите ценности, едно към едно, ачик-ачик. И аз ги споделям тези ценности с вас едновременно доверчиво и удоволствено чрез откровението и битието на музиката. Музиката, която не просто харесвам, а музиката, която съм аз самият…
Отделните епизоди на предаването „Моят плейлист“ може да откриете на адрес: https://bnt.bg/bg/a/moyat-pleylist.
