Да си спомним за Борис Делчев и за Александър Геров

Тези дни излезе и том втори от дневника на литературния критик Борис Делчев с подкрепата на Министерство на културата (издателство „Недланд“). Целият обем на дневника възлиза на над 13 000 ръкописни страници и авторът го е водил почти непрекъснато от 1939 до 1987 г., когато и умира. Това е един искрен документ за времето на социализма у нас, за нравите, а множеството негови герои, които чрез поведението си разкриват недъзите на установения диктаторски режим на Тодор Живков, живо рисуват незабравима картина на действителността у нас през целия период (1944–1989 г.). Дневникът се чете леко и увлекателно, без да навлиза с анализи в дебрите на философски дълбочини, но цялостното повествование налага съвсем актуални и за нашето време размисли за диктаторските режими като цяло, за поведението на хората, провокирани от случващото се не само в страната, но и в международен план (Делчев владее френски език и получава своята глътка въздух и от френската комунистическа преса). Така неусетно страница след страница се наслагват пластовете на отминалото, за да ни напомнят за всичко онова, което може да ни поучи днес, ако наистина историята има тази своя особеност.

Един от най-главните герои, върху които се концентрира погледът на Борис Делчев, е поетът Александър Геров, наричан на много места в дневника „моят поет“. Той фигурира почти непрекъснато в изящното повествование, а чрез интересното и противоречивото си поведение разкрива и важни черти от характера и на самия Делчев. Връзката между тях е не просто обикновена и приятелска, а изпълнена с възторзи и падения до такава степен, че напълно отговаря на следните уникални, произнесени от двамата реплики: „Защо ме изтезаваш?“ – „Защото те искам съвършен“. Тук умишлено няма да отбележа кое от произнесеното на кого е, защото то може да бъде произнесено и от двамата. Няма и да спомена как завършва тази линия и в кой том на дневника, макар и тези читатели, прочели спомена на литературния ни критик в книгата „Зимна приказка“ (стихотворения, писма и спомени за Александър Геров, излязла през 2009 г.), вече знаят за това.

В този том има немалко страници, които събуждат любопитството ни. И нека не съм голословна и да цитирам по-долу малка част от тях. Тези, които се интересуват и често с укор ме питат кога ще се появи целият дневник, могат вече да са спокойни и да прочетат. С трепет очакваме и том трети с надеждата, че Столичната община ще уважи този приносен за нашата култура труд.

16. II. (п.) [1962]

(…) Следобед заварих Ал. Геров в редакцията. Беше много изплашен. Казва, че са компрометирани нашите идеали и няма в какво да се вярва. Не заслужавало и да се живее. Отиде си напълно отчаян. Опитите да го успокоя не сполучиха.

15. III. (ч.) [1962]

Заседание. Съдим Ивайло Петров за допусната слаба книга. Подтекст на гнева. Изказвания. Ние със С. Султанов сме за „общи изводи“. Едни ни поддържат, други мълчат. А. Каралийчев е против порицанието. Ръководството в малцинство. К. Калчев и П. Пондев жалки. Мълчаливците. Вал. Петров избяга от заседанието. Ивайло Петров пак гламав. (…).

Ал. Геров ми съобщава тревожни новини за Норберт Рандов. Къде е той наистина? Аз не вярвам на бягство. Той гледаше не на Запад, а на Изток: искаше да живее в България. Вечерта вкъщи четохме писмата от сестра му. У дома всички се тревожат

18. II. (н.) [1962]

Получих от Александър Геров следното стихотворно послание:

Към поета

На Борис Делчев

Страната е разкрепостена:
кипеж, строеж, живот с вълнение!
И чак сега разбираш ти:
без догми няма вдъхновение!

16. II. 1962 г.
Ал. Геров

17. I. (ч.) [1963]

В „Литературен фронт“ Ал. Геров е отпечатал една своя стихотворна „Самокритика пред Трайчо Костов“ (която е датирана: 1957 год.).

Преди няколко години Геров пристигна един ден вкъщи много разтревожен, чете ми това стихотворение с нескривано чувство на човек, измъчван от съзнание за виновност, и ме попита как да го публикува. В публикуването той търсеше една надежда за облекчение. Тогава обаче беше невъзможно да се изрече истината. Казвам тогава и се питам: не беше ли това още през 1956 година – в месеците след Априлския пленум? Когато и да е било, едно не буди съмнение: освободени от бремето на „висши съображения“, творците обикновено виждат истината преди политиците. Виждат, а когато може – и казват…

С тези свои бележки тук всъщност искам да си спомним за нашия поет Александър Геров (роден през 1919), погребан на първия ден от Коледните празници през 1997 г., т.е. зимен ден, но вместо дълбок сняг, грееше топло слънце, сякаш за да потвърди думите на поета, че след смъртта си, ще се превърне в слънчев лъч.

Странно, макар и медиите навремето да позакъсняха с информацията, че Геров не е вече между живите, на погребението му имаше същинско стълпотворение от най-различни хора – от негови предани приятели и събратя по перо до напълно непознати почитатели на поезията му, както и политици, които дори си бяха направили труда да прочетат и да цитират почти без заекване по някой негов стих. По-късно в пресата щеше да се разпространи съобщение – решение за отпускане на допълнителна парична помощ към пенсиите на нуждаещи се творци, и по ирония на съдбата на първо място в списъка, съставен по азбучен ред, фигурираше името на Александър Геров. Само че неговото тяло вече го нямаше, а тогава зимата неусетно бе дошла, истинска и бяла в старанието си да бъде красива, улиците бяха изпълнени с купища непочистен сняг, колите продължаваха да заемат всички свободни места, по-малко от днес, но достатъчно неприятно, по тротоарите хората крадешком се промъкваха покрай тях, за да не се изцапат. Бяха изминали четирийсет дни от неговата смърт, животът продължаваше да следва своя неумолим ход. Стиховете на Геров зазвучаваха все по-актуално във времето.

И до днес, когато завалят снеговете и някоя случайна снежинка плавно кацне в шепата ми и се стопи мигновено, винаги си спомням за него, за Александър Геров – висок и строен като насочена право в небето антена, който отдавна живее в един от другите светове, по-добър и по-справедлив от нашия, и все така любопитно продължава да наблюдава през крехката улица между небето и земята какво става тук, правилна ли е вече посоката. Все така е мълчалив и замислен, почуквайки с неизменното си цигаре по пепелника, сред облаци от дим. И може би – по-спокоен и щастлив отпреди.