Хасан Бласим ( 1973 г.) е роден в Ирак, завършва кинорежисура, пише разкази, стихове и прави филми. Напуска страната си през 1999 г. и предприема едно дълго четиригодишно бягство, което ще го отведе във Финландия, където живее до днес. Разказите му са преведени на над двайсет езика.
„Иракският Христос“ е втората му книга с разкази, която излиза на български език след „Лудият от площад „Свобода“. Заглавията са на „Жанет 45“ и в превод на Мая Ценова, а Хасан Бласим беше в София, за да се включи в Софийския международен литературен фестивал.
Казахте, че през 2001 г. правите три опита да влезете нелегално в България и едва на четвъртия път успявате да пресечете границата. Ето сега сте тук официално, сега по-различна ли ви се струва България?
С приятелката ми се шегувахме, когато обсъждахме пътуването дотук. Казвах й, че съм изплашен. Че не искам никога повече да стъпя в тази страна, защото се страхувам да не се окажа отново заклещен тук и да ми трябва много време, докато успея да се върна във Финландия. Разбира се, това е шега. Но преди петнайсет години ми се наложи да остана известно време в София, докато събера пари да продължа. Трябваше да работя в един ресторант, където не само вършех всичко като роб, но и където спях вечер, защото не можех да си позволя да изляза. Имаше и ужасни, плашещи моменти на границата, които бих искал да забравя. Защото годината беше 2001 и много малко хора знаеха какво всъщност се случва там. На границата нямаше журналисти, нямаше медии, които да показват какво става, нямаше кой да информира и никой не се интересуваше от нас. Хората от Гранична полиция ни биеха жестоко и ни изтезаваха, а след това ни връщаха обратно от другата страна. Знам със сигурност, че едно нещо се е променило – сега медиите държат бежанците на фокус и когато се случи насилие, то поне се вижда. Ако не друго, то поне медиите упражняват повече контрол. Иначе нямаше много голяма разлика между унгарската и българската граница, например.
Може би границите навсякъде си приличат?
И да, и не. Някои граничари на турската, българската или унгарската граница действат по един и същи начин – бият, крадат, вземат ти парите, могат дори да ти свалят дрехите, ако решат, но аз знам, че не всички хора са такива, знам, че и сред тях има нормални хора.
Какво място е днес Европа? Сигурността илюзорна ли е?
След Втората световна война в Европа се осмислят основните ценности, като свободното слово, например, които днес определяме не само като европейски, но и като световни. Проблемът на региона, от който идвам, е, че там животът е труден и повечето хора не могат да си позволят тези ценности. Когато има война, независимо къде – в Близкия изток или в Европа, там всички тези ценности изчезват. Ето да вземем пример с това как обикновеният иракчанин гледа на Европа – за него тя не е символ на образование, от Европа идват и го бомбардират. Може ли това да доведе до нещо хубаво? Войната води след себе си бежанци, за които и Европа е отговорна.
Само войната ли е причина за бежанския поток?
Не, ако войната спре, бежанският поток няма да спря изведнъж. Защото, ако не е войната, климатичните промени ще прогонят много хора от родните им места. Но проблемът с бежанците не може да бъде разбран, ако вярваме само на онова, което ни говорят политиците, или само онова, което ни показват медиите. Моята майка беше обикновена жена, тя не можеше да чете и пише, но пък вярваше, че образованието е много важно. Ние бяхме девет деца и живеехме в една стая, но пък тя успя да ни изучи, да имаме добри професии. Хубавото на образованието и дори на литературата е, че ни дават възможност да научим повече за другите, да ги познаваме. Пък и ни показва колко много си приличаме. Затова вярвам в силата на литературата и на образованието.
Интересно ми е как авторът на тези сурови и понякога брутални разкази определя сам себе си? Мрачен човек ли сте или напротив – вярвате, че светът утре ще бъде по-добро място?
Не, не съм мрачен човек. Защото, ако наоколо има само мрак, не бих могъл да продължа. Пък и защото няма да има никакъв смисъл, а аз съм човек, които има син, семейство, приятели. Иначе мога да разкажа един истински случай от първите ми години във Финландия – попитах един приятел какъв е животът там, що за общество е финландското и дали ще ми хареса и приятелят ми каза – лоша работа, големи депресари са финландците, много пият и рядко говорят. Ами, то й аз съм така – отговорих му – и аз съм в постоянна депресия, не говоря много и пия. Значи това е точното място за депресар като мен. Но иначе вярвам, че има надежда.
Подобно на онзи разказ „Хиляда и един нож“, в който, след като вече си изгубил надежда, накрая се ражда дете, което има дарбата да връща изгубените предмети.
Точно така, това е надеждата, която ни е необходима, за да продължим напред.
Защо е толкова важно за вас разказването на истории? Защо толкова често се сблъскваме с образи на герои, които събират чуждите разкази или се борят да разкажат собствената си история?
В арабската литература има подобен похват – от един разказ да се влиза в друг. Нещо като история в историята. Пък и аз обичам да смесвам измисленото с документалното. Освен това за мен е много важна паметта, трябва да помним. Ние нямаме контрол върху паметта, но е важно да се съпротивляваме на забравата.
Как смятате, има ли нещо във вашите сурови разкази от онази толкова поетична разказваческа традиция на Изтока? Или те са резултат от едно модерно време, защото вие разказвате директно и без заобикалки?
Някои критици определят стила ми на писане като магически реализъм. Арабският свят е в голяма степен повлиян от латиноамериканската литература. Може би затова и журналистите пишат, че разказите ми фантастични или сюрреалистични. И понякога им казвам, че не – това не е магически реализъм, това е кошмарен реализъм. Истината е, че моето писане е резултат от всичко онова, което съм прочел – не само от книгите, които съм чел като дете в Ирак, не само от иракските автори, но също и от Достоевски, от Кафка. Но когато говорим за стила, мисля, че това е лично мой стил, който сам съм изработил и в който има малко от всичко това.
Несигурните времена, в които живеем, добър капитал ли са за писателя?
По-скоро не, защото добра литература може да се създава по всяко време. Независимо дали говорим за времето на Втора световна война, или за друга война. През последните години аз пътувам наистина много, главно като участник в литературни фестивали. Единственото, с което не съм съгласен, е, че тези събития се наричат международни, защото те не са такива. На тях присъстват автори от различни страни – има французи, поляци, но къде са писателите от Нигерия, от Бангладеш, от арабските страни? Знаем ли нещо за писателите от Сирия? Или за съвременните арабски поети?
Някога древните картографи са отбелязвали непознатите земи, неизучените територии с изречението „Там живеят драконите“. Няма ли да се окаже парадокс, че в XXI век все още продължават да съществуват непознати места на картата, бели петна, за които знаем малко или почти нищо?
Да, защото, ако попитаме образованите хора на запад колко автори са чели от Иран или Ирак, те трудно ще могат да ви отговорят. Не защото не четат – те четат много, включително академична литература, но по телевизията, по медиите винаги се появяват един и същи лица. Защото ние днес не вярваме на медиите, на политиците, но когато четем един роман, можем да се поставим на мястото на главния герой и да го разберем, независимо от коя част на света е той. Литературата ни показва колко сме близки. Например, когато аз пристигнах в Европа, знаех много за начина на живот тук, защото бях чел книги, но колко от хората знаеха за литературата на Ирак, за живота там, за традициите ни?
Вината само в медиите ли е?
Не, само. Но когато гледаме телевизия, ние виждаме само клишетата. Ето, като говорим за Ислямска държава, ние виждаме само падащи бомби, само атентати, някакви отделни парчета от картината. А когато хванеш една книга, там можеш да откриеш една цяла история – как живеят тези хора, в какво вярват, къде са проблемите. Можеш да свържеш отделните части на тази история и да разбереш защо има бомбардировки, защо се случват самоубийствени атентати и от какво се страхуват хората. Защото, когато чуеш по телевизията, че има атентат с 50 убити души, това е само fast food, това е само факт, зад който няма нищо. Клише. Но пренесен този факт в литературата, той значи друго – той ти позволява да бъдеш съпричастен. Това не е fast food, която ще се забрави утре. Литературата ни дава добро образование, култура. Хората могат да се разбират през книгите. Затова трябва да се влага много в образованието.
Не е ли странно, че това пътуване от Ирак до Финландия ви отнема четири години и ви се налага да прекосите по подобен начин не някои далечни и опасни земи, а именно Стария свят? Преди векове пътешествениците са тръгвали на дълъг път към Азия, Африка, когато са искали да открият нови светове?
Да, интересно е, че за четири години аз прекосих пеша именно Европа. Понякога ме канят на литературни събития като това и минавам над същите страни, но този път летя със самолет, а не пеша. Но знам, че не бих искал да забравя нищо от онова дълго пътуване. Пък и от това пътуване събрах много истории. Много хора казват, че писането е нещо като терапия, но аз вярвам, че съм артист, и това е моят избор. А аз бях решил, че ще стана писател, още когато бях съвсем малък. И си давам сметка, че нищо друго не бих могъл да правя, освен да пиша. За мен литературата е начин да науча непознати неща от другите култури.
