0
2559

Моят танк

Виктор Хорват

Романът „Моят танк“ излиза през 2017 г., в навечерието на 50-годишнината от инвазията на Варшавския договор в Чехословакия и смазването на „кадифената революция“. Откъс от изданието на „Ерго“

Авторът нарушава мълчанието, което тегне над събитията от близкото минало. Почти всички действащи лица в романа са действителни личности; действителни са местата, датите, дори часовете на събитията. „97% процента фактология, 3% безумия – поетичен похват, който превръща текста в изкуство“ – твърди Хорват, изследвал множество документи и правил проучвания по темата. В книгата присъства и карикатурният образ на социализма и режима на Янош Кадар. Примесен с лека носталгия по детството, „Моят танк“ ни въвежда в свят, в който езикът по-скоро скрива, отколкото разкрива действителността, а партийните и държавни ръководители се явяват в образа на добрия дядо и бащата. Героите остават завинаги деца – играят на войничета и танкове, страхуват се от гнева на възрастните, вярват във фалшиви лозунги. Гротеска, сатира и самоирония правят от текста на Виктор Хорват едно вълнуващо пътуване в миналото, и не само в него.

Виктор Хорват (1962, Печ) е унгарски писател, преводач на художествена литература. Завършва литература и езикознание в Печкия университет „Янус Панониус“. Работи като журналист, преподавател, организатор на културни събития. От 2002 г. преподава „Теория на литературата“ и „История на формите“ в Печкия университет, а от 2015 г. води курс по писане и превод на поезия и проза в Католическия университет „Петер Пазман“ и Реформатския университет „Гашпар Кароли“. От 1994 г. публикува разкази, преводи на средновековна поезия, романи и научни изследвания. Превежда от английски, немски и испански език. Първият му роман „През“ излиза през 2004 г. Най-големият литературен успех му донася публикуваният през 2009 г. роман „Турско огледало“, за който получава Наградата за литература на Европейския съюз (2012). Други негови книги са „Лешникотрошачката“ (роман, 2011), „Малкият колапс“ (роман, 2012), „Контрареволюция на стиха“ (методология, 2014), „Мьобион“ (роман, 2015) и др.

Книгата излиза с подкрепата на Офиса за унгарски книги и преводи към Литературния музей „Петьофи“, Унгарския културен институт при Посолството на Унгария в София и Банка ДСК, както и със съдействието на Фондация „Унгарска преводаческа къща“ – Балатонфюред.

„Моят танк“, Виктор Хорват, превод от унгарски Светла Кьосева, изд. „Ерго“, 2020 г.

Страх

6 януари 1968, събота
Вървяхме един до друг по тротоара, но си ме беше страх, понеже винаги на сбогуване момичето трябва да се целуне, когато го изпращаш до вкъщи, ала аз никога дотогава не се бях целувал. Асфалтът беше леден, пръстите на краката ми се бяха сковали. Момичето се казваше Юли.
– Чете ли статията в днешния „Непсабадшаг[1]“? – попитах Юли.
Изгледа ме толкова смаяно, все едно бях отказал да я целуна. В такива случаи това е дълг на момчето. Ами ако не посмея? Какво ще стане, когато стигнем до входната врата?
– Каква статия?
Изрече го с известно облекчение, някак укорително, но в същото време тихо и прощаващо; не смеех да погледна настрани, но почувствах, че се усмихва кротко, като майка ми, когато изгълтам прекалено бързо банана или когато си накапя ризата с шоколадов пудинг, да речем, понеже много го обичам, особено когато не е съвсем изстинал, още е течен и въобще не е трудно някоя капка да се озове на ризата ми. Когато изстине, шоколадовият пудинг е много по-гъст, може да се реже с лъжичката, а отгоре хваща каймак. Него винаги го ям отделно. Може да се сложат и стафиди. Ще трябва да я целуна.
– Ами… дето е на първа страница – казах ѝ. – Централният комитет на Чехословашката комунистическа партия е имал заседание.
– Вярно ли?
– Да. Свалили са Новотни.
– И в предприятието на майка ми смениха началник-отдела – отвърна тя.
– Ама не е същото. Все едно у нас да сменят Янош Кадар – загубих самоувереност, понеже такива неща навярно въобще не трябва да се изричат. – Тези неща не стават току-така. Важните ръководители не се сменят току-така, както заводските или учрежденски кадри или военните командири.
– Ричардс има нова приятелка, пият заедно кока-кола на една снимка – рече Юли.
– Каква снимка?
– В „Младежки вестник“. Ти не си ли абониран?
– Да. Всъщност не, искам да кажа, не съм абониран, но си го купувам от РЕП-а. – В този вид положението беше по-приемливо, отколкото ако трябваше да лъжа за абонамента. – Последния не съм си го взел още.
– Има и статия към снимката.
– Аха. Добре. Ще ги видя.
Притеснението ми нарасна, когато завихме на ъгъла и видях тяхната кооперация, а на нея – входната врата. Знаех в кой вход живее, защото и предишния ден, и по-предишния бях следил Юли, докато се прибираше, даже влязох и във входа, за да разбера на кой етаж живее.
– Сменили са Новотни и Дубчек е станал първи секретар. Новотни обаче продължава да е важна личност. Той е държавен глава. Досега беше едновременно и държавен глава, и първи секретар.
– Първи секретар ли? Какъв първи секретар?
– Първи секретар на Централния комитет на Чехословашката комунистическа партия. Юли, не мога да разбера. Как така не ги знаеш тези неща? Ти нали си гражданин на Чехословакия? Чехословачка. Това са много важни граждански въпроси.
– Да, вярно, ще внимавам повече – рече Юли. – Отсега вече Дубчек е първи секретар.
Стигнахме входната врата.
– В днешния „Непсабадшаг“ го пише… Но изборът е станал вчера у вас.
– У нас? В Лева?[2]
– Не, в Прага, в столицата на Чехословакия.
– А, да, ясно. Ние живеем в Лева – рече Юли.
– Аха. Да де.
Стояхме. Вече чака да я целуна, мислех си. Беше се извърнала леко настрани с приведена глава, единият ѝ крак беше на стъпалото и нищо не казваше, а аз не смеех да направя нищичко. Мина прекалено дълго време, тя сложи ръка на бравата и я натисна. Толкова бавно, сякаш кълбест облак се плъзга със скърцане по пролетното небе.
– Надявам се у нас да не сменят другаря Кадар – казах изведнъж, преди да е натиснала докрай бравата.
Правеше го бавно, макар да нямаше ръкавици. Колко ясно изпъква всеки детайл, когато се страхуваме. Не че аз се страхувах; просто се вълнувах. Тоест притеснявах се.
– Не е ли прекалено много, когато някой е и първи секретар, и държавен глава! – попита тя.
– Какво? Кой?
– Новотни.
– А, не. Според мене не е. Щом е добър комунист. И може да ръководи добре страната, тогава може да е едновременно и глава, и секретар. Вярно е, че у нас има отделно първи секретар, и отделно държавен глава.
– Кой е държавен глава?
– У нас ли? Пал Лошонци. А Кадар е първи секретар. Виждаш ли, сега вече и у вас са разделени длъжностите.
– Да живей! – рече, отвори вратата, пръстите на краката ми бяха премръзнали, нещо ме беше стиснало за гърлото, в резултат на което каналът между гласните струни и ухото се беше разширил и чувах като ехо собствения си глас, после всичко се спусна надолу, в областта на корема ми, и завря.
– „Младежки вестник“ е прогресивно издание. Вестникът на Комсомола – казах.
– Интересува ли те? Ще ти покажа снимката.
Коя снимка?
– С „Ролинг Стоунс“ и новата приятелка на Брайън Джоунс. Протестират против войната във Виетнам.
– Преди малко каза някой друг, дето пиел кока-кола.
– А, да, щото и той има нова приятелка.
– Добре тогава. Как ще ми ги покажеш?
– Горе. У нас.
– Да се кача ли?
– Ама, разбира се. Стига да искаш. Искаш ли?
– Да. Искам. Ама трябва да се върна в полка.
– Днес ли трябва да се върнеш?
– А, не. Утре.
– Тогава ще се качиш ли?
– Не е ли късно?
– Не е. Идваш ли?
– Идвам.

Абвер

Това се случи в началото на януари 1968 г., по Богоявление; в наши дни, естествено, това е невалиден празник. Тръгнахме нагоре по стълбището.
– Все пак по-добре утре да дойда.
– Утре? Утре се прибираме в Чехословакия – рече Юли.
– Наистина ли? Още утре?
– Да. Нали знаеш, тук сме само за празниците при кръстницата.
– Знам.
– Откъде знаеш?
– Просто си помислих. Ама кръстничеството си е клерикална отживелица.
– Защо, ти нямаш ли кръстник или кръстница?
– Имам.
Престъпих на второто стъпало, Юли беше малко по-напред, но не точно пред мене, а леко встрани. Ако вървеше до мене, щеше да изостава, тъй като стълбите се въртяха в кръг, всъщност спираловидно, така че който е от външната страна, трябва да извърви по-дълъг път, затова или другият забавя ход, или този от външната страна тича, ние обаче вървяхме полуобърнати един към друг и на всяка площадка трябваше да се заобикаляме. Но поне не беше толкова студено, както на улицата. Ръцете и краката ми обаче продължаваха да са ледени.
Всичко това се случи, след като предишната есен в братската Чехословашка комунистическа партия другарите бяха започнали да спорят, Александър Дубчек беше спорил най-добре. Надеждите на всички бяха обърнати към него.
В тъмното не виждах почти нищо.
– Ще ти дойда на гости в Лева, добре? – казах на Юли.
– Добре.
Влюбен бях в Юли. Беше пролетарска любов, трудна любов.
Стигнахме до мецанина, щях да продължа, но тя ме спря.
– Къде отиваш?
– У вас. Нали у вас отиваме?
– А ти откъде знаеш на кой етаж живеем?
Беше разбрала, че съм я следил. Провалих се. Но тя не ми се сърдеше, по-скоро се зарадва, а аз бях объркан.
– Няма ли ток? – и натиснах ключа за осветлението до една от вратите, но се оказа, че не е за осветлението, а звънец, който издрънча докачливо. Хукнах назад, Юли нагоре, отдалечихме се един от друг. Долу дръпнах входната врата, изскочих на улицата, после се върнах, но не тръгнах нагоре, а надолу и се скрих във входа към избите.
Горе се отвори врата. Тишина, сумтене, отвътре, някак издалече, се чу глас на жена:
– Кой е?
– Кой е, не знам кой е, тук няма никой, някакви тъпи хлапаци трябва да са звънели.
– Бела, става течение, влиза студено, затвори я тая врата.
От апартамента се разнесе миризма на печен колбас и туршия.
– Има течение. Защото са оставили отворена входната врата, дайба тяхната мамица.
Чух тътрузене на чехли, човекът слезе до входната врата, затвори я и се върна в апартамента си, а аз стоях долу стаен. В случаи на опасност всеки шум е по-силен. Всяка миризма е по-интензивна. Някъде работеше телевизор, разпознах финалната музика от филма за капитан Клос. Много обичам този сериал. Имах ли възможност, го гледах. Капитан Клос бе внедрен в немската фашистка армия и, разбира се, Клос не беше истинското му име, а само псевдоним, защото той всъщност е полски разузнавач; играе Станислав Микулски. „Залог, по-голям от живота“ е полски филм. Капитан Клос отначало е лейтенант при германците, после го повишават за нещо, което всъщност е от полза само за поляците и съветските, ама германците си мислят, че им е направил добро на тях, защото капитан Клос е техен офицер – офицер от Абвера, – всъщност това си го мислят германците. Абверът е военното разузнаване на германската армия. Подобна хитрост е типична за капитан Клос. Той се внедрява точно в частта, която работи, за да го залови.
Човекът се прибра, затвори след себе си вратата заедно с миризмата на колбас, ние поизчакахме в тъмното, после Юли извика шепнешката:
– Там ли си?
– Тук съм. Ти къде си?
– Тук съм. Ела.

И тогава се качих

Вземах стъпалата по три. Макар и да се страхувах какво ще стане, когато стигна горе, защото си знаех, че пак ще се стигне дотам, докъдето и преди малко: ще вляза в апартамента, Юли ще ме настани в стаята си, ще ми покаже „Младежки вестник“, ще го разлистим, ще разгледаме снимките на „Бийтълс“, на „Ролинг Стоунс“ и на Джими Хендрикс, Юли ще ми покаже и страницата, на която младите задават на лекаря въпроси за секса, а той им отговаря, ама няма как да се протака до безкрай, накрая или ще се сбогувам с нея и пак, също както преди малко, ще трябва да я целуна, или ще остана до сутринта, или пък докато дойде време да се върна в полка, но рано или късно, така или иначе, ще трябва да я целуна. Все пак не исках да се изкачвам бавно, да не си помисли Юли, че не мога да тичам бързо. Мъжът е бърз и силен.
Стояхме пред вратата, гледахме се, отвътре се чуваше сигналът на вечерните новини по телевизията, на екрана се появява голяма камера; първо гледа встрани, после бавно се обръща към нас, има четири очи, които излизат от четирите тръби върху лъскавата ѝ повърхност, един човек работи с камерата, лицето му не се вижда, обръща се към нас с четириоката си машина и когато изцяло се обърне, завърта някакво колелце отстрани и тогава новините започват.
– Сега ще пъхна ключа и ще го превъртя, за да отворя вратата, а ти си свали обувките. И аз съм ги свалила.
– Ама защо да си сваляме обувките?
– Шшт. Трябва тихо да стигнем до стаята ми. Внимавай. Започвам.
Ключът завъртя малкия механизъм вътре, но Юли не го остави да щракне, задържа го с ключа и го отпусна бавно, за да може пружината отвътре да изтласка по местата им частите на бравата. Изненадах се колко сръчно момиче е.
– Свали си обувките де.
По същия внимателен начин натисна бравата – с доста по-голяма сила, отколкото трябва и доста по-бавно, отколкото би могло, когато опря докрай, изчака, ослуша се. Двете езичета на ключалката се върнаха във вратата, беше подлудяващо, но Юли продължаваше да държи ръчката на вратата надолу.
– Сигурно вече са разбрали – казах шепнешком.
– Кои?
– Ръководителите на останалите братски партии. В Германия например чехословашкият посланик в ГДР е казал на Валтер Улбрихт, че Новотни е сменен, а той е вдигнал вежди: Ach so, ще видим какво ще каже другаря Прежнефф.
– Я млъкни. Така не мога да отворя, защото ще ни чуят – каза тя, но аз малко се страхувах.
– Другарят Тодор Живков, българският ръководител, явно вече е научил в София: „Хм, хм, какво ли ще каже за това Леонид Илич Брежнев?“. Полякът Владислав Гомулка се чуди във Варшава и веднага звъни в Кремъл.
– Какво е това Кремъл?
– Кремъл се намира в Москва. Това е крепостта на другаря Брежнев.
– Млъкни сега, за да влезем.
– Румънецът другарят Николае Чаушеску се е обадил не в Кремъл, а на шпионите си в Братислава, на разузнавачите де: „Тъй, тъй, значи, другарю Сабо, този Дубчек даже не е и чех, а словак? Много добре. Отличен пример за пролетарски интернационализъм. Minunat[3].“ Сигурно и Брежнев мисли така. Размислил се и другарят Тито за свалянето на Новотни, говорил с другаря Янош Кадар и решили да изчакат мнението на другаря Брежнев.
– Янош Кадар от Тито ли е научил?
– Не, унгарският посланик в Прага му се е обадил по телефона веднага след пленарното заседание на Чехословашката комунистическа партия. Вчера.
– Добре. А Брежнев какво казал в крайна сметка?
– Казал: „Ну харашо. Това е един добър тавариш.“
– Добре, много си умен. Сега внимавай – влизаме.
Юли отвори бавно входната врата. За късмет беше тъмно, в края на антрето вратата към голямата стая беше затворена, отвътре се светлееше синкаво екранът на телевизора, светлината се размазваше по матираното стъкло; вляво беше кухнята, Юли посочи надясно:
– Влизай там.
Тя ме погледна, аз пристъпих в посока към стаята, но се задвижихме някак едновременно и се оплетохме един в друг, макар и да го правехме бавно, косата ѝ ме докосна, тя ме погледна и по гърба ми полази горещина, по-скоро по гръбнака, всъщност в най-долната му част, всичко продължи още по-забавено в тъмното антре, но изведнъж светна, чух щракването. Леко кухо изщракване: езичето на електрическия ключ се чукна в пластмасовата кутия, след отпускането.
– Юли, колко пъти да ти казвам да не водиш никого.
Известно време гледахме, после Юли се обади:
– Да, да, ама не заради това…
– Особено вечер не води никого. Знаеш, че кръстникът ти има нужда от спокойствие, заради сърцето.
– Да де, ама пионерският ръководител, комсомолският секретар, Партията, в клуба дадохме обещание, ученическите състезания, борбата за мир, съветското другарче, с което си кореспондирам, и с него – Юли ме посочи, – с него трябва да направим превода на производителните сили.
– Юли, кога ти казах за последен път да не водиш тука чужди хора? Спомняш ли си, че ти казах?
– Спомням си, мамо.
– Кога ти казах?
– Ъъъ… Не знам точно.
– Снощи.
– Така ли?
– Така. Всеки ден те моля, като се стъмни, да не водиш никого, за да си играете. И татко ти те помоли.
– Той не ми е баща, а новият ти мъж.

[1] Унгарски ежедневник, първоначално печатен орган на УСРП, просъществувал от 1956 до 2016 г. – Всички бележки под линия са на преводача.
[2] Лева (на словашки Левице, на немски Левенц), град в Словакия.
[3] Minunat – прекрасно (рум.).