Ангел Иванов, „Игра. 25 истории за децата на 90-те“, издателство „Жанет 45“, 2026 г.
Получих с любезен автограф от автора и прочетох с благодарност втората книга на Ангел Иванов – „Игра“. Вече бях оценил качествата на първата – „Техническа проверка“, за която с проф. Симеон Янев се преборихме през далечната 2019-а да получи бронзов Пегас за белетристичен дебют на конкурса „Южна пролет“. Позамислих се да напиша критически отзив за „Игра“, но подцених бързата реакция на моя приятел и колумнист на Портал Култура – Деян Енев.
Това е малък спомен за лятото на 1981-ва, когато Ангел Иванов още не е бил роден. Той има спомени за 90-те години на миналия век, когато е бил безгрижно дете, а ние, батковците, вече бяхме сериозно угрижени от гримасите на прехода, дето май се оказа непреходен. Деян Енев ми е вдигнал цената, като ме цитира да казвам, че първата книга е всъщност втората. Аз просто перифразирах Нушич, написал в „Автобиография“, че първата любов е всъщност втората. А героинята от историята за първата му любов междувременно е изяла без опасни за здравето последствия фосфорните главички на цяла кутия кибрит. И друго споделих на Деян, което той не е цитирал: че на тази втора книга на Иванов повече ѝ приляга да е първа, защото в първата книга е прието да се поразвързва торбичката с детските спомени. Но след като си издържал с чест своята „Техническа проверка“, ти е позволено да си нехронологичен.
Първо ме впечатли едно име на село в края на авторовия предговор – Мрахори. Попитах редактора на книгата Енев да не би това да е някакво гръцко селище, той отвърна, че не знае, очевидно бе забравил. Като напреднах с четенето, разбрах, че селцето с това екзотично название е само на 6 километра от центъра на Габрово и е детски и днешен пристан на автора. Веднага включих Мрахори в моята листа на митични поселища, всичките с начално „М“ впрочем: Макондо на Маркес, Мацакурци на Асен Христофоров и моето родно Мандра, ако позволите.
Докато си припомнях онези незабравими 90, в които голямата ми дъщеря растеше като гъба след чернобилски дъжд, покрай Ангеловите разкази се сетих и за големия филм на Фелини – „Амаркорд“, „спомням си“ на родния му римински диалект. Авторът на „Игра“ си е вадил хляба и като сценарист, може би затова и небелетризираните му детски спомени могат да се четат като част от сценарна книга. Към един от тези разкази – „Астма“, за белодробния детски санаториум на царица Йоанна в Трявна, добавям и своя малка приписка. Когато моят състудент Кольо Дабков ме заведе на това място, бях удивен, че асансьорите „Шиндлер“ работят без ремонт от своето инсталиране през 40-те години на миналия век. Преживях отново лятото на 1994-та с шпагатите на Туньо и гола с глава на Лечков. И епизодите на „Улицата“, те си бяха чиста проба документално кино в ония нащърбени години. Покрай бабата на автора от Мрахори припомних си и моята мила баба Дяка с нейните вкусни баници и с незлобливия ѝ упрек към мене: „Огница непристала!“. В превод от мандренски това е нещо като: „Ах, ти калпазанино неден!“. В „Игра“ е целият пъстър паноптикум на детството, с игрите, с белите, с миризмата на бабините гозби и на прясно опечения хляб. Ангел Иванов разказва увлекателно, пристрастно, привидно леко наивно, но без вдетиняване. И като стана мъж, остави младенческото, но не изгуби детското в себе си, с което дописа апостол Павел.
Ангел е истински вярващ човек, усети се още в дебютната му книга. Пак ще припомня Радичков, сега по повод оня шаман от руския Север, дето му казал: „Може и да има Бог, може и да няма, но ти живей така, сякаш има“. Вестителят Ангел е просветен православен, помага на Софийската митрополия да е адекватна на модерните времена. Последните пет разказа от „Игра“ са посветени и просветлени от Вярата, какъвто е и разказът „Жената от домашния иконостас“, а като естествен финал на сборника идва „Малка рилска история“. Ангел Иванов влезе в „А“ групата на родната белетристика малко преди там да се опита да се върне футболният „Янтра“ от родния му Габрово. Плейофът предстои, голямата игра Живот продължава. Същият този живот, за който мъдрата майка на Вестителя казва, че вкусът му е като на грейпфрута – „едновременно сладък, кисел и горчив, но като цяло – прекрасен“. И тръпчив, разбира се.
А Мрахори звучи не по-зле от „Амаркорд“, и Фелини би го оценил.
