Трудно ми е да си отговоря на въпроса има ли го днес, ще го има ли в бъдеще, или как би изглеждал софийският музей на П.К.Яворов в някаква близка или далечна перспектива. Свързан с много лични и обществени носталгии в нашето преходно днес, такъв музей всъщност има само на книга в папките на Министерството на културата. Разбира се, има и един артефакт на тоталитарната култура – една неугледна, рушаща се сграда, с паметник на поета отпред, на ул. „Раковски“ 136, запазила спомена за все по-отдалечаващото се минало на този музей, разположен в самия културен център на града до сградата на много по-известна днес политическа централа.
Сградата на музея е своеобразен възел от конфликти на интереси, които за съжаление, датират много отпреди политическите промени след 1990 г. и отпреди действието на закона за реституцията. Юридическият казус около собствеността ѝ се оказа труден за разрешаване, а нито едно правителство оттогава насам не пое отговорността да го изрече докрай публично и да предложи решение. Оправданието опира до средства и до количеството подобни проблеми, които също очакват решение; опира до неизреченото, но подразбиращо се заключение, че колкото и уникален и необходим да е музеят на Яворов в София, той не е единствен в номенклатурата от подобни проблемни музеи към това министерство. Затова съседството на музея с централата на СДС е своеобразна „видима“ метафора на неслучилата се промяна.
Всъщност задачата ми тук не е да пиша за проблемите на Яворовия музей, не е и да съдя или да давам предложения. Може да се каже, че приех с лекомислено удоволствие идеята да напиша нещо като спомен за работата си в него от 1978 до 1995 г. във връзка с 50-годишнината на другия музей на поета – родната му къща в Чирпан, единственият нормално работещ негов музей между трите създадени през 50-те и 60-те години на бързо отдалечаващия се в миналото наш ХХ век.
Но очевидно е, че въпреки дългогодишната ми раздяла с проблемите на софийския музей на Яворов, те изскачат от съзнанието ми и при първа възможност искат да бъдат изречени. Защото независимо, че бях назначена за уредник в Националния музей на българската литература /днес НЛМ/ от тогавашния му директор Михаил Райчев /син на писателя Георги Райчев/, аз се чувствам особено свързана с музея на Яворов по много причини. В рамките на НЛМ тогава имаше още шест музейни филиали, но за нито един от тях не бих могла да твърдя същото. Благодарение на Яворовия музей съм запомнила и датата 1 април 1978 г., когато отидох за пръв ден на работа. Много са вече първите априли в живота ми, а още по много дните, в които съм лъгана, може би, но този съм запомнила с невероятната за онова време случка. Работното ми място беше в музея „Яворов“, уредниците бяха останали в намален състав, тъй като отбиваха трудовата си повинност на някое от софийските полета. През април вероятно нещо са садили или почиствали, тъй като през есента, естествено, беряхме плодове и зеленчуци. И аз натрупах този опит там. Та във въпросния този ден беше откраднат един пистолет на Яворов от експозицията. Между другото, народната милиция го откри за часове, след установяването на кражбата. При това постъпката беше на ученик от Пловдив. Така че никога в по-късните демократични години не можах да разбера как така полицията не може да разкрива кражбите.
Другото, което също така не мога да забравя, е, че една от причините да започна работа в НЛМ е тогавашната уредничка именно на Яворовия музей – Златана Хлебарова, светла ѝ памет, с която се запознах в СУ в края на 1977 г. Тя пишеше дисертацията си за П.К.Яворов. Аз току-що бях защитила специализантска теза върху спецификата на българския символизъм и части от нея, свързани с този поет, бях публикувала наскоро. В този разговор споделих, че си търся работа, тогава изтичаше едногодишната ми специализация в СУ, и явно сме си разменили телефоните, защото след известно време тя ми се обади, че се освободило място в НЛМ, в чиято система като филиал влизаше и музеят „Яворов“, и че трябва много бързо да отида при директора и да подам молбата си за работа.
После независимо, че бях назначена в отдел „Нова българска литература“ на НЛМ и събирах документи на литературната история за периода от Освобождението до 9.9.1944, аз много често се оказвах по различни причини работеща и като уредник в музея „Яворов“, а през годините 1984/85, когато Златана Хлебарова беше принудена да напусне музея, след необясним за мене тогава конфликт с директора Георги Свежин, в продължение на повече от половин година работих и съвсем сама в този музей.
Всъщност с назначаването на Георги Свежин за титулярен директор на мястото на Михаил Райчев, вложил толкова много от силите си в изграждането на НЛМ, принципът за партийното членство на уредниците като условие за развитие на работното място заработи, както си беше „редно“ във системата. Вече не можеше да бъдеш завеждащ на къща-музей или отдел, ако не си партиен член или поне кандидат за такъв. Златана Хлебарова не беше. Самият Михаил Райчев, който постави основите и организира работата на музея в първите пет-шест години след неговото административно учредяване през 1976 г., поради това, че не беше партиен член, през цялото време остана „изпълняващ длъжността“ директор. Обидата да не бъде назначен за титулярен директор на музея, който беше създал, той не можа да понесе лесно и не доживя своята пенсия. Докато беше наш директор, той издаде първия справочник за музеите в България, който се ползва и до днес, но едва ли е подозирал, колко бързо неговият труд ще придобие историческа стойност, отразявайки картината на тоталитарната музейна мрежа у нас от края на 70-те и началото на 80-те години на отминалия век.
Националният литературен музей тогава беше настанен в три помещения на двата съседни музея „П.К.Яворов“ и „Петко и Пенчо Славейкови“. В музея на Славейкови беше дирекцията, а в заседателната зала и портиерската стая на Яворовия музей бяха уредниците и счетоводството. Никакви условия за работа, но много ентусиазъм. Всяко начало е мотивиращо. Една огромна част от днешния богат фонд на НЛМ беше събрана именно тогава и съхранявана най-напред в музея „Яворов“, който и тогава нямаше свое нормално фондохранилище. Въпреки че разполагаше с цялата къща, не беше предвидено такова помещение, важна част за всеки музей.
Пространство малко, но сърце широко, както се казва. Златана Хлебарова беше наша гостоприемна домакиня. Тя успяваше, въпреки отнетото важно за музея пространство, да бъде весела, да бъде над нещата, да отделя същественото от дребнавото в общото ни всекидневие в интерес на работата, в интерес на доброто име на музея и неговата широка културна програма. Всяка сряда в салона на третия етаж се организираха литературни вечери, рецитали и срещи. Златана следеше всичко, което излизаше в пресата за Яворов, събираше материали, канеше изследователи. В това отношение тя беше наследила и стриктно следваше установената традиция от създателката на музея и видна изследователка на поета Ганка Найденова. А годините 1977/78 бяха особено богати на събития в това отношение, защото се отбелязваше стогодишнината на Яворов, която се свързва със създаването на редица забележителни текстове, посветени на поета, с преодоляване на догматичното четене на живота и творчеството му и механичното му разделяне на два периода – преди и след Илинденското въстание.
Сърцатата наша Златана тъкмо по това време се захвана с трудната тема за живота и творчеството на Яворов след Илинден. Тя си постави за цел да доведе до документални доказателства вече изказаните изследователски интуиции за поета като участващ в освободителното движение на Македония през целия си живот. По свой начин да опровергае наложилата историческа теза, че след 1903 г. Яворов обръща гръб на революционното си минало и на критическия реализъм и се превръща в жертва на буржоазния кръг „Мисъл“. Тя написа и защити дисертация на тази тема и успя да издаде книгата си „След Илинден“. За съжаление, веднага след това започнаха неприятностите ѝ. Някои литературни законодатели, на които не им се харесаха цитираните документи и мястото, отредено в книгата на един от най-близките приятели на Яворов от последните години на живота му – Тодор Александров, решиха да инкриминират книгата. Дали това беше причината авторката ѝ да бъде уволнена и от музея, ми е трудно да твърдя, но свидетелствам, че чух със собствените си уши думите на един от партийните цензори по време на Априлската литературна дискусия през 1985, че тя май изобщо не знае кой е Тодор Александров и че така не може да се пише за него. Очевидно Златана, искрено повярвала в комунистическото „разкрепостяване“, не можеше и да знае това, което е знаел въпросният цензор, а още по-малко да съди историята от гледната точка на „наши и техни“, както правеше той. /Бог да го прости и него, той също вече не е между живите и ми се вижда несправедливо да спомена името му/. Може би книгата ѝ, ако не беше скрита или унищожена, би била и критикувана от позицията на други, на литературни критерии. Но това просто не можа да се случи. По важното е, че работата на Златана в музея на Яворов заедно с голямата радост и удоволствие ѝ носеше и много споделени и несподелени огорчения.
Още първата година на постъпването ми в музея на нея ѝ се случи нещастието да бъде нападната от хулигани по пътя ѝ от къщи за работа. Обади ми се да отида, не за да я видя, а за да ми предаде организационните задачи за предстоящите тогава традиционни Яворови дни в Поморие. Естествено отидох. Уплаших се от вида, но се възхитих на куража ѝ и готовността ѝ да преодолее бързо спомена от страшното преживяване. Колко бързо го е преодоляла, тя си знаеше. Когато не след дълго ѝ споменах за проблемите на близък мой човек, тя ми даде координатите на лекаря, който ѝ беше помогнал да преодолее стреса.
По нейно време музея на Яворов беше средище, посещавано от всички български и чужди литературни историци и преводачи, занимаващи се с творчеството на поета. Бяха особено активни контактите с Литературния институт към БАН. При създаването си музеят на Яворов е бил част от този институт и тези връзки бяха естествени, те се превърнаха и в контакти на новосъздадения НЛМ. От директора на Литературния институт, тогава проф. Тончо Жечев, и неговите най-близки приятели професорите Здравко Петров и Кръстю Куюмджиев, Петър Велчев, Стоян Илиев до най-младите, всички бяха приятели на този музей, интересуваха се от неговата работа и проблеми. Същото се отнася и за издателство „Български писател“ в съседство, в което по това време беше подготвено новото издание на поета в пет тома със забележителния коментар на Михаил Неделчев върху поезията на Яворов.
Чест гост на музея беше и юристът Никола Гайдаров, чийто дългогодишен труд върху документите по съдебното дело на поета тогава именно видя бял свят. Със Златана участвахме на различни места и в много градове в представянето на книгата му „Житейската драма на Яворов“. Тя беше книга събитие, към която Кръстьо Куюмджиев написа вдъхновяващ предговор. Отношението на самия Гайдаров към темата Яворов, към трагедията на поета беше заразяващо пристрастно. Той много лично преживяваше несправедливостта и беше станал инициатор за възобновяване и прекратяване на дело № 205 със заключение невинен. Защото, твърдеше той, е голяма разликата между заключението невинен и прекратяване поради смърт на заподозрения в убийство поет. Тази книга стана изведнъж широко популярна и се превърна в основа на сценария за филма „Дело № 205“, на режисьора Киран Коларов, който имаше голям успех.
Смея да твърдя, че говоренето за „житейската драма“ на Яворов в края на 70-те придоби друг характер, ориентиран към психологията и своеобразната ѝ мрачна естетика, вълнуваща всеки, който вижда зад случилото се с поета и неговата любима нещо повече от жълта хроника. По това време се появи и пиесата „Нирвана“ на Константин Илиев, която също прочете и изигра драмата на Яворов и Лора /мъжът и жената/ колкото конкретно, толкова и в посоката към обобщеното човешко. Така дългогодишната работа на Никола Гайдаров не остана незабелязана, тя се превърна в текст, пораждащ текстове, в креативно предизвикателство.
Освен връзките си със всички литературни и културни институции в столицата, с всички училища в страната с името на поета, софийският музей на Яворов беше част от постоянно работещата в единство общност на музеите „Яворов“ в Чирпан и Поморие. Заедно с двата музея се организираха зимните и летните Яворови дни съответно в двата града. В Чирпан по повод рождението на поета през януари празниците имаха свой облик, даваше се ежегодна награда на името на Яворов, която се дава и сега[1], а вероятно ще се дава и в бъдеще. В Поморие, където Яворов е написал първите си забележителни стихове, духът на лятото и морето, конкурсът на млади изпълнители рецитатори и млади поети правеше празниците изключително привлекателни за посетителите на града през лятото. Това задължаваше организаторите да търсят и откриват нови форми във рамките на традицията. Вероятно ги задължава и сега, дори повече от преди.
Разбира се, видоизменена, ограничена или спазена, традицията продължава и днес. Предава се във времето, което пред очите ни вече преся много от наложените в миналото литературни имена и стойности. Бяхме и сме свидетели на коренната промяна на мястото и задачите на литературата в днешно време. От важна идеологическа институция на тоталитарната държава тя се връща към себе си, в пространството на вечното и вездесъщо слово, където литературата е преди всичко култура, писане, говорене и материал за изкуство.
И много малко са все пак тези, които служейки си със словото, живеейки със литературата и от литературата, успяват да останат в нейния музей.
Какво е това литературен музей? Не е ли книгата, която можеш да вземеш навсякъде със себе си, ако тя е твоя насъщна потребност? Не е ли стихът, пък бил той и един-единствен, от някой поет, който си съхранил в паметта си, или само една негова дума, употребена по необичаен начин, а всъщност точно на място? И ти я говориш, неусетно, тя е станала част от тебе…
В този смисъл може ли да бъде разрушен един музей на Яворов, или на който и да е от нашите големи и обичани поети? Материята на словото, от което са изградени тези музеи, не е подвластна на сроковете за годност, които ние можем да им отредим в къщите, красиви или грозни, големи или малки.
Историята на една къща-музей е също литература, част от „посмъртното битие“ на големия поет /това понятие пръв употреби у нас Михаил Неделчев по повод Яворов/.
По̀ ми е трудно да си отговоря на въпроса какво точно говори за обществото ни фактът, че както с лека ръка създадохме, така и унищожихме в рамките само на половин век толкова много музеи и между тях – един музей на Яворов…
Надежда Александрова е литературен историк. Работила е в Националния литературен музей, Столичната библиотека, където е била и директор, и в НБУ. Изследва архивното наследство и творчеството на Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Владимир Василев и др. автори от първата половина на ХХ век. Съставител и редактор (заедно с Елка Констинтинова) е на двутомника на Димчо Дебелянов (1983, 1987). Автор на книгата за Дебелянов „На Бога най-светлия син“, изд. Рива (2016), на книгата за Лилиев „Аз нося вашето смирение…“ (2009).
[1] Поетът Иван Цанев е лауреат на Националната Яворова литературна награда през 2018 г. Б.р.
