„Музеят на моето време“, Слава Янакиева, редактор Красимир Лозанов, издателство „Жанет 45“, 2025 г.
Слава Янакиева е написала чудна книга. Защото е имала смелостта да насочи взора си към онова, което най-трудно подлежи на описание – сонма на близките хора, няколко поколения назад, които така изпълват живота на един човек, тяхното присъствие, тяхната душа така са преплетени с живота и израстването на спомнящия си, че на практика са неотделими. Дестилацията на спомените трябва да се извършва много нежно и внимателно, като при реставрацията на безценна икона, където не можеш да си позволиш да загубиш и най-малката люспичка боя. Но смелостта е възнаградена. Пред нас израства цяла галерия от образи, спасени от изтеклото време, живи, дотолкова пълнокръвни, че направо ги виждаме в забавен каданс, покрити със зърнестия топъл ретуш на обичта.
Заключвайки образите на близките си в книга, Слава Янакиева спасява от безпаметството и изтеклото време или поне огромни, възлови отрязъци от него. А това е нашето време, времето и на нашите баби и дядовци. Изпълнявайки своя дълг, авторката по чудодеен начин изкупва част от нашата немарливост към тези преди нас, на които дължим всичко, помага на всеки от нас да се вгледа в личния си „музей“ и да си даде сметка от колко фини подробности се състои животът ни, колко трудно подлежи на възстановка без гигантско съзнателно усилие; но и как благодарната памет започва в един момент да изсипва нови и нови количества златоносен пясък; как старите вещи, всички онези мили непотребни джунджурии, които обитават бюфетите и таваните, крият в пашкула си цели одисеи.
Книгата на Слава Янакиева принадлежи безспорно към най-трудния жанр, жанра „видрица“, в който без сюжетна арматура е поставен смело на пиедестал самият живот, неговото невъзможно за улавяне протичане, онзи скъпоценен живот от първите ни години, който всички ние носим дълбоко в себе си като крепост срещу праха и вихрушките на изтичащите времена, населен с най-скъпите ни, с лицата, които са се появили още пред бебешкия ни взор и са се отпечатали там. Как да пишеш за онова, което е отвъд думите, което е чиста любов, разтворена без остатък в трудното, пронизано от ритуалите на грижата всекидневие.
Езикът, с който Слава Янакиева изследва „музея на нейното време“ заслужава специално внимание. Той владее високите регистри на академичната реч, но има и „ухо“ за разговорните октави. Отвъд всичко обаче, притежава една поетична пластика, успяваща да предаде най-неуловимото, отсенките на впечатления и чувства, достъпни само за майсторите на художествената проза. Давам само един от многото примери: „Обичам есенната топлина. Тя не е възторжено сприхава като пролетната, а мека и деликатна. Зряла топлина. Като изтънчено блюдо, чието достойнство можеш да оцениш само след дългогодишно вкусване. Тя е утробно уютна и обгръщаща. Идва със светлина, огряваща от ниско – оранжево-златиста и маскираща неравностите по лицата и фасадите. Като извънредно протяжен залез. Като застиналия миг на фотографските Фаустовци. Преди да бъде сменена от онзи миришещ на гнила шума хлад, който очертава границите ти и те държи нащрек до пролетта“.
Най-сетне, книгата на Слава Янакиева е вик и срещу войнолюбците, онези, които, хвърляйки ден след ден в пещта стотици хиляди млади животи, сами жадуват за лично безсмъртие, защото показва с неописуема сила каква катедрала от грижи представлява отглеждането на един-единствен човек, преди той да стъпи на краката си. И този патос е едно от най-силните ѝ послания.
