0
1637

„Музеят Ръб“ или как се раждат легендите

Димитър Келбечев, Деградацията на една петолъчка, „Символи и знаци”, 1990
Димитър Келбечев, Деградацията на една петолъчка, „Символи и знаци”, 1990

Изложба „Музеят Ръб” в Баня Старинна, Пловдив, септември 2016: Албена Михайлова, Венета Маринова, Димитър Келбечев, Димитър Митовски, Емил Миразчиев, Ивайло Григоров, Игор Будников, Кольо Карамфилов, Моника Роменска, Надя Генова, Павел Алберт, Румен Жеков.

Изложбата „Музеят Ръб” ме връща към два въпроса за съвременното българско изкуство – единият е за авангарда, а другият – за музея. И ми напомни случка от 20 октомври 1989, така както е записана в Дневника на изложбата „Земя и небе”. Става дума за обсъждане на тази изложба на покрива на Шипка 6, на което се разглежда въпросът дали показаното там е авангард. В хода на обсъждането бяха изказани различни мнения – цитирам:

„Авангардът е на гребена на вълната (Лъчезар Бояджиев),

авангардът винаги е протест и бунт (Филип Зидаров),

авангардът не се купува (Андрей Даниел),

авангардът има чувство за историчност (…..).

Но тъй като не се изясни дали показаното на терасата е авангард, имаше предложение да се гласува. За съжаление то не се осъществи и въпросът остана открит.”

Споделям тази случка – една от многото, показателни за вълненията на младите художници от втората половина на 1980-те и началото на 1990-те години, заети със

създаването на т.нар. неконвенционални форми

тогава. Използвайки непознати преди изразни средства, тези художници въвеждаха изкуството на инсталацията, хепънинга, пърформанса, видеоарта и прочие в българската художествена практика. Тези форми бяха радушно възприемани от публиката и медиите, но бяха и под постоянния прицел на „приятелски огън”, така да се каже, от страна на класическите художници по онова време. За публиката и медиите това, което правеха, без съмнение беше авангард, но колегите им от класическите жанрове го оспорваха с думите „Това вече е правено”. Не ни достигаше самочувствие може би, или пък наглост, или просто бяхме прекалено заети всички ние, които бяхме въвлечени във въпросните „неконвенционални форми”, за да им кажем: „То и живопис вече е правена, и скулптура вече е правена – при това векове и дори хилядолетия преди български художници да се заемат с тях”…

Всъщност краткият отговор на „Това вече е правено” би бил – „Да, но не и в България”. Поради което, вече и от дистанцията на времето, поне аз нямам никакво съмнение, че това беше авангард. Млади художници от цялата страна, обединени в групи и поединично, въвеждаха не просто нови форми в българското изкуство, но въвеждаха такива форми, с които можеха да откликнат веднага и адекватно на вълненията в обществото, на събитията в страната ни, която излизаше от изолацията в социалистическия лагер и започваше трудния си път към свобода и демокрация. Сами по себе си тези нови изкуства символизираха промяната – при това радикална промяна, съзвучна на тази в обществото.

От гледна точка на самото изкуство нещата бяха малко по-различни. Неведнъж съм писала, че за българското изкуство т.нар. неконвенционални форми бяха един вид усвояване на език. Нов език, който трябваше да изкара българското изкуство от десетилетията на изолация и да го изведе по адекватен начин на международната арт сцена. Не беше лесно, мнозина опитваха, но малцина успяха да „проговорят” този нов език. В крайна сметка обаче именно те поставиха основите на съвременното изкуство в България.

И тук стигаме до мястото и

ролята на група Ръб в тези процеси

Тя се заяви публично сравнително късно – в началото на 1990-те. Като имаме предвид обаче, че в онези динамични времена дори не годините, а месеците бяха дълги периоди. Но така или иначе членове на бъдещата група Ръб участваха в авангардния процес в различни формати още от средата на 1980-те години.

Тогава по принцип пробивът ставаше основно чрез групи от съмишленици по места. Те постоянно възникваха – понякога с лидер, понякога без, някои по-трайни, други по-скоро временни – за една-две акции, понякога дори само за една изложба или за създаването на едно произведение. Тези групи бяха с различна степен на зрялост, задълбоченост и интерес към новите форми, а това неизбежно се отразяваше на работата им. При тях често се виждаше импровизация и игра, в която успешните попадения бяха по-скоро изключение.

И когато на този фон се заяви група Ръб, тя веднага се открои именно със своята задълбоченост, представена чрез много добре обмислените, ясно фокусирани и прецизно изведени творби – независимо дали ставаше дума за инсталации, акции, изложби или друг вид проекти. Казват, че критерият дали наистина знаеш даден език е да можеш да пишеш поезия на него. Та ето в онази обстановка, в самото начало на 1990-те години, когато в общия авангарден процес повечето художници все още усвояваха новия език в изкуството, група Ръб вече пишеше поезия на него. Как точно – може да се види в „Музеят Ръб”.

Още първата изложба, с която групата се представи в Пловдив през март 1990 – „Символи и знаци”, беше „ударна” и цялостна. Произведенията на всеки от авторите бяха много добре обмислени като място с оглед тяхната съзвучност в общото пространство. Изложбата бе свързана със символиката на комунистическия режим, но отиваше и отвъд текущите вълнения в обществото. Дори ако погледнем само централната композиция на Кольо Карамфилов и Димитър Митовски, съставена от три идола от различен материал, увенчани със сърпове, чукове, а средният – с лъчи на петолъчка, впечатлението е сякаш за вечен и страховит образ на примитивизъм и варварство, „облечени” в даден период в конкретна идеология. Поради което запазват актуалността и въздействието си и днес, повече от четвърт век след създаването им.

Поотделно членовете на група Ръб бяха вече известни млади графици и живописци, и продължаваха да участват като такива в общи изложби. Точно затова беше интересно как

индивидуалностите им буквално се сливаха

в изявите им като група – всеки със своето място и изключително важна роля в цялото. И докато в изложбите – „Опус пробект” (1993), „Идеалът” (1992), „Голяма фотография” (1991) също са представени в „Музеят Ръб” – индивидуалните почерци са ясно отличими като участие в съзвучието, то в хепънингите и акциите групата се изявяваше като единен артистичен „организъм”. За разлика от другите групи в периода, в които се знаеше общо взето кой е лидер и кой – двигател, в това отношение, бидейки най-многобройната (12 души), „Ръб” си оставаше загадка. Една от многото загадки, които поне аз не пожелах да разгадая.

Защото ме впечатляваше тази монолитна общност от толкова ярки и различни индивидуалности. Въплътена сякаш в акцията им на пловдивската гара през 1991: в чакалнята, в това най-преходно и безлично място, разминаващо животи и съдби, светлинно табло повтаря настойчиво „Всеки от нас – малко огънче, всички заедно – голяма светлина. Група Ръб”. В пространството на най-голямо отчуждение, отличително със своята запуснатост и безнадеждност, превърнато в метафора на държавата и обществото тогава, групата зовеше към заедност и смисъл. И сега видеозаписът от тази акция, представен в „Музеят Ръб” е все така въздействащ…

Както и останалите произведения, показани в Баня Старинна. И ако те запазват актуалността си и днес, то е заради художествените качества и идеите, вложени в тях, които надмогваха текущите вълнения в обществото, докато се оттласкваха от тях. Именно така група Ръб пишеше „поезия” на езика на т.нар. неконвенционални форми.

Накрая накратко да спомена и за музея. Напоследък се правят доста изложби с музеен характер – на отделни художници, на групи и обединения. Което е нормално: навлязохме във времената на юбилеите – на съвременното ни изкуство и на неговите създатели. Но тъкмо тези изложби остро открояват липсата на музей за съвременно изкуство. Сграда с такова название в София има, но

липсва институцията „музей”

А базисните функции на всеки музей са да събира, съхранява, проучва и популяризира културните ценности. Липсата на такава институция за съвременното ни изкуство означава липса на история, която да постави авангарда и процесите след него във времето, да ги открои според ролята и мястото им в развитието на изкуството.

Изложбата „Музеят Ръб” символично и временно запълва тази липса – съставена е както от запазени произведения, така и от възстановени от групата творби. А някои са невъзстановими. Липсват например част от фотосите от инсталацията „Ръб в гръб” – доколкото знам, последната съвместна работа на групата от 1994. В Стария Пловдив беше представена в прозорците на рушаща се сграда…

И така се оказваме в странната ситуация някогашният авангард сам да пише историята си и сам да прави „музеите” си. Да припомня, че го е имало и че го има. Да събира, съхранява, проучва и популяризира произведенията си  Или образно казано, да продължава да действа като авангард, когато би трябвало вече да е класика – надлежно прибрана и историзирана в музея.

Мисля си, че вероятно така възникват легендите…

Диана Попова e изкуствовед, критик, куратор, журналист. Завършила e „Изкуствознание“ в Художествената академия в София. През 90-те години работи като редактор във вестник „Култура“. От 2009 г. е автор и водещ на предаването „Музей в ефира“ – БНР, програма „Христо Ботев“. В критическите си текстове изследва явления от миналото и настоящето на българското изкуство, представя изявите на новите поколения художници и стимулира развитието на националния дебат по проблемите на българското и европейското съвременно изкуство.
Предишна статияПод сенките на Византия
Следваща статияЖивееш или гледаш?