Не че „Квартет” е лош филм, всъщност е доста симпатичен. И все пак можеше да се очаква повече от режисьорския дебют на актьор от класата на Дъстин Хофман.
Логично е да се запитаме защо Дъстин Хофман е решил да снима точно тази история. И тъй като не участва в актьорския състав, мотивът със сигурност не е бил, че най-сетне е открил подходяща роля за себе си. От друга страна, би било твърде елементарно да заключим, че един актьор на 75-годишна възраст снима филм, просто за да изрази съчувствие и съпричастност към „наборите си” музиканти… Каквато и да е причината за избора на сюжета, „Квартет” е факт – един приятен, тъжно-смешен, повърхностен и лесно забравим кинопродукт.
Обитателите на дом за пенсионирани музиканти подготвят концерт-бенефис, чиято благотворителна цел е да осигури бюджет за следващата година от престоя им в чудесното британско имение. Подготовката среща спънки от различен характер, защото „пансионерите” се разсейват с различни грижи и болежки. Репетициите са нарушени от пристигането на оперната прима Джийн Хортън, известна с чепатия характер и високомерието си…
Погледнато от другата гледна точка… професорите Макгонагъл и Дъмбълдор се срещат в музикално „общежитие” и си разменят остри реплики. Защото… двама от британските изпълнители от вселената „Хари Потър” – неотразимата Маги Смит и Майкъл Гамбън, са сред основните действащи лица в „Квартет”. Актьорският състав на филма е главният му коз, въпреки че не прелива от хиперизвестни имена, а се гордее предимно с икони от британската театрална сцена – нещо като паноптикум от неотразими „муцуни”, сред които Били Конъли и Том Кортни.
Едноименната пиеса на Роналд Харууд, по която е създаден „Квартет”, е вдъхновена от швейцарски документален филм от 80-те години, разказващ за дом за пенсионирани музиканти, основан от Джузепе Верди. Сюжетът не си дава труда да задълбае нито в характерите на персонажите, нито в превратностите на живота им и заобикалящия ги свят, поне що се отнася до екранната версия. Така възрастните хора са изолирани не само в провинциалното имение, но и в кръга на своите бивши сценични контакти – един свят, населен със спомени за преживени и непреживени триумфи и летаргични илюзии. Филмът се крепи предимно върху успешни и не дотам ефективни гегове, опит за романтична история и размяна на хапливи реплики. И върху хладнокръвието на Маги Смит.
В идиличния свят на бивши величия и музикални таланти част от пенсионерите продължават да живеят така, сякаш никога не са напускали сцената и въобще не осъзнават съществуването на света извън техния кръг, с който са свикнали едва ли не от дебюта си на професионална сцена. Многото музика и няколко забавни реплики не обогатяват съществено режисьорския дебют на Дъстин Хофман – нещо като сладко-горчива въздишка за неизбежността на старостта, в която преобладават мъдростта и добрите чувства. Основното послание на „Квартет” е, че „остаряването не е за слабаци”. Но да не си помислите, че това е претекст за социална критика или повод за философски разсъждения. Защото бандата чудати старци (доста жизнерадостна сама по себе си) далеч надхвърля потенциала на сценария.
Образът на това почти идилично пенсионерско съществуване изглежда недостоверно райски, освободен от материален и емоционален недостиг, а единствен дразнител са краткотрайните физически и ментални неразположения, както и сблъсъкът с няколко егоцентрични оперни примадони. Безоблачната изолираност на „пансионерите” би могла да се превърне в подобаващ източник на ирония и пародийни закачки, но, уви!, Дъстин Хофман е предпочел оптимизма на наивизма пред (не)злобливостта на постмодернизма.
Отдавна не сме го гледали в голяма и запомняща се роля. Когато не озвучава анимационни персонажи, мистър Тутси се изявява като бащата на Бен Стилър от „Запознай се с…” или играе второстепенни персонажи на всеки две-три години. Ако сте пропуснали „Последен шанс, Харви” и „Вълшебникът Магориум”, може дори да сте си помислили, че вече се е оттеглил от киното. Но ето го сега, решил да застане зад камерата на една респектираща за дебютант възраст, Дъстин Хофман не прави нищо за освежаване на актьорската си кариера, както и за по-дългосрочно задържане на зрителското внимание.
Оказва се, че подобно на мнозина повече или по-малко популярни изпълнители, които в даден момент се престрашават да експериментират с режисурата, Хофман определено е по-умел като „диригент” на актьори, отколкото като проява на необикновен режисьорски стил.
„Квартет” носи неизползвания потенциал на социална драма и нереализирания чар на романтична история. Далеч от излишния сантимент (може би защото е британски), персонажите може и да успеят да ви трогнат с искреността на емоциите си, дори преживяванията им да напомнят на филмово déjà vu или внезапно възстановяване от зрителска амнезия. Да се надяваме, че през следващите години Дъстин Хофман ще активизира актьорската си кариера – екранът има нужда от неговото изтънчено присъствие, а името му фигурира в поне пет задействани кинопроекта – и ще остави режисьорските си амбиции на заден план.
