Начало Музика Концерти Музикално просветление
Концерти

Музикално просветление

Петър Пламенов
03.09.2019
6118

Фестивалът „Моцартови празници“ се проведе за петнайсети път от 23 до 25 август в Правец.

Свят, който е създал Моцарт, заслужава да бъде спасен.
Франц Шуберт

Моцартовата музика не изглежда нито безнадеждно демодирана, нито безкрайно далечна, а някак близка. Защото чрез нея си възвръщаме правото на спокойно величие, на дневно достойство и ведра трезвост на светогледа, така непривични за нашето арогатно, самонадеяно и цинично време. Може би именно заради това не изглежда нелепо или претенциозно съществуването на Моцартовите празници в Правец, които през тази година имаха своето петнайсето издание между 23 и 25 август.

Фестивалът е на кръстопът след загубата на дългогодишния си художествен ръководител Христина Ангелакова. Празниците в планинското градче възникват през 2003 г. по идея на българската певица Снежинка Аврамова с успешна кариера в Германия повече от две десетилетия. Аврамова желае да предаде опита си и своите контакти посредством фестистивал за млади оперни певци, които да школуват вокалното си майсторство чрез операта на Моцарт. През 2012 г. идеята е променена от Христина Ангелакова, която налага по-цялостен характер на събитието, включващо оперен спектакъл, симфоничен концерт, балетно представление, серия от камерни концерти, редица експериментални и документални съпътващи събития, не рядко и майсторски класове. Разбира се, по-отвореният и целенасочено популяризаторски характер на фестивала ограничава присъствието на Моцартовата музика до един от акцентите в богатата програма. Настоящето издание бе съставено от екипа на новия художествен ръководител проф. Борислава Танева, която заявява по-близко придържане към първоначалната идея на празниците. За съжаление с трудност лансира в пространството програмата си, новите цели и задачи. Мимоходом и полугласно премина документалният филм за Христина Ангелакова, не стана ясно ще се съхрани ли съществуването на разгърната оперна и симфонична програма и т.н. Очевидно поради обстоятелствата събитието е значително по-камерно по мащаб и само в три дни. Въпреки това трите представителни концерта, двете матинета и обичайната среща с автограф дават обнадеждаващата заявка за осигуряване на качествени изпълнители и високо художествено майсторство, както и за предоставяне на сцена за млади инструменталисти.

Общуването с музиката на Волфганг Амадеус Моцарт поставя пред нас едно неизменно условие – създаването на искрено доверие и дълбока значимост на сърдечното споделяне. Изкуството на залцбургския гений не само бележи собствената му епоха с особената атмосфера, която създава, но и с идеите, от които се поражда. В неговата основа лежат копнежът по всеобща хармония между човек и човек, човек и свят, идеалът за спонтанната разумност и красивата грация на чувството, овладени от едно ново, по-високо хуманно благородство. Защото музиката, която постига грацията и благородството на хармонията, никога не излиза вън от мярата, а я отчита разумно и е гаранцията на една нова уравновесеност, която надраства всичко в името на нещо значимо и всеобщосподелимо.

Моцарт трио – Виена

На подобни мисли ме наведе великолепното по стил и значително по художествена издържаност изпълнение на Моцарт трио – Виена, което се представи на откриването на фестивала в залата на читалище „Заря 1895“ с елегантна програма Моцарт, Шостакович и Дворжак. Съставено на семеен принцип, триото от сина Даниел Аунер – цигулка, бащата Дитхард Аунер – виолончело, и майката Ирина Аунер – пиано, смело обявява своята независимост от големите оркестрови институции, което им дава свободата да разбират музиката като неповторимо и неподправено преживяване.

В Клавирно трио № ІІ от Моцарт те постигат богат, подкупващо мек, благороден звук, който обаче съхранява в себе си интимната интонация и благост. В това трио все още се долавя нещо от Хайдновата яснота на композиционната структура, както и светла мелодичност, съчетана с игривата орнаментика на рококо и нехайния чувствен стил, наследен от К.Ф.Е. Бах. Моцарт извежда на преден план усещането за камерната форма като разговор, за музиката като споделяне, основана на естествената акустика на самия език. Инструменталните партии разговорят, звукът е говор, открояващ кантиленността на самата мелодична линия. В това ранно трио все още се долавя пряко сонатния хактер на композицията, но композиторът логично оставя водещото значение на пианото, докато партията на цигулката, заложена в дясната ръка, а тази на виолончелото – в лявата, са по-скоро допълнителни. За сметка на задъханата виртуозност в триото Моцарт поставя акцента върху съкровения задушевно обичаен тон. Трио Аунер с много деликатност и филигранност изгражда сърдечната диалогичност на акустичната картина. Ирина Аунер притежава удивително легато и много въздушно туше, с което разрежда така характерните въздишки в развитието на музикалните изречения и предава безплътно акверелния им звук. Раздвижеността и спонтанността в цигулковата партия, изящно овладени от Даниел, въплъщават не просто развлекателно-дивертисментния характер на творбата, но и резонират в по-дълбоките интанции на виолончелото на Дитхард, постигайки в хомофонното си единство споделеното доверие на разговора. Цялата ведрост и спокойствие, която постига трио Аунер в своята интерпретация на Моцарт, за кой ли път показва, че изящността на музикалната мисъл на виенския класик най-добре засиява в деликатното, лишено от суета и виртуозен шум тълкувание във филигранното темпоримично разнообразие. Меките контрасти, откроената мелодичност и почти вокална интонация, която тези музиканти постигат, напълно хармонират с представата на Моцарт за приятната за слуха естествена красота.

По съвсем различен начин прозвучава ярката постромантическа експресия на първото клавирно трио № І от 1923 г. от Дмитрий Шостакович. Малко след смъртта на баща си 16-годишният композитор се разболява от туберкулоза и е изпратен да се лекува на брега на Черно море. Там неочаквано се влюбва в младата богата московчанка Татяна Гливенко, на която посвещава и творбата си, първоначално онасловена Поема за цигулка, виолончело и фортепиано. По-късно оригиналната партитура е изгубена, а в съхранения вариант липсват последните 22 такта, завършени от ученика му Борис Тищенко; свои версии предлагат и Лесли Хауърд и Борис Лятошински. Трио Аунер основателно интерпретира творбата като стремителен акустичен поток, едно движение, съдържащо разнообразно темпо и ярки тонови образи. Всички свежи макар и остроконтрастни теми в произведението са извлечени от един и същ начален хроматично копнежен мотив. Лирическото настроение, близко до романтическото мечтание (меланхоличното начално Аndante), напомня фантазия в свободна форма със закачливи стилистични перифрази в маниера на Дебюси, вълшебната приказност на Римски-Корсаков и ритмичната свобода на модернистите от първите две десетилетия на ХХ век. Тук тримата постигат почти импресионична сетивност на звука. С много изящество и акустична пъстрота предават ономатопеичните почти живописни картини от Prestissimo fantastico. Красив е обратът от лирична статика в центъра на триото към отчетливи, сгъстено драматични тембри на лутане, тревожна страст и несигурност (връщане към основната печална тема от Аndante). Смяната на настроенията е обвеяна от романтична носталгия – ирония, която трио Аунер майсторски извежда като ключ в своята интерпретация. Така е в мъжествено отчаяната дързост на Coda: Allegro и отворения широк тон, задал почти внезапния финал.  

Във втората част Моцарт трио – Виена изпълни причудливото, рядко свирено по нашите сцени Клавирно трио № ІV – Думки от Антонин Дворжак – своеобразна кулминационна точка. „Думка“ е бавна, тъжна песен с протяжна мелодия, дала началото на народен танц, отличаващ се с бърза смяна на темпото от много бавно до много бързо, от тъга до бликаща жизнерадост, използван преди това и от Лист, Шопен и Чайковски. Дворжак многократно променя названието на работа си, като пише върху партитурата ту „меланхолична песен“, ту „весел танц“, но с умишленото указание да бъде „радостна и скръбна“. Тук Дворжак нарушава сонатния стереотип и се приближава до сюитата, а шестте части имат своето единство именно в народната традиция, кантиленно-танцовия характер и силно наситената емоционалност. Удивителното интерпретаторско майсторство, деликатното умение за фразиране и безпогрешното чувство за стил правят изпълнението на Аунер забележително. Особено красиви са почти виоловото потъмняване на звука в цигулката на Даниел и сгъстеният тревожен и трепетен мрак в отгласа на Дитхард. Музикалните образи, които пресъздават, са трепетно тембристи, изпълнени с живот и витален дъх. Ако първите три части, изпълнени без прекъсване, са своеобразна рамка за цикъла Lento maestoso, където тримата търсят по-светли тонови мазки, то в четвъртата бавна част рисуват сякаш вътрешния диалог на личността с нежна смиреност и състрадание – тоновете се отгласяват едва ли не до самата граница на тишината, което превръща разгърнатото Poco AdagioVivace non troppo, в тихо покаяние и свещено откровение на копнежа (в бляскавото Andante moderato). Съвсем друго настроение триото изгражда в палавото надпяване Allegro, изпълнено колкото с жалост по миналото, толкова и с безгрижие и неудържим танцов ритъм, подготвящо финалната равносметка.

Мила Михова

Многообещаващ бе и вторият голям концерт от програмата на сопраното Мила Михова и пианиста Николай Стойков. Певицата участва във фестивала преди няколко години, в концерт на млади оперни надежди. Сега, след успешен за нея концертен сезон, имахме възможността да я чуем с доста амбициозна лирико-колоратурна програма от виртуозни арии от белкантовия и лиричен репертоар. Мила днес е много по-самоуверена и освободена на сцената и с овладян артистичен маниер привлича вниманието. Откри с куплетите на Клеопатра от „Юлий Цезар в Египет“ – Da tempestate il legno infranto, трудна и много красива ария da capo, изпъстрена с високи рулади и фиоратури, които Михова постига със завидна техническа лекота и красиво легато. Хендел е майстор на музикалната наслада и обича вокалното великолепие. Красивата мелодична линия преливаше от интимна съкровеност към вихър от все по-сгъстяващ се афект. Следваше не по-малко бляскавата, написана в сладостен италиански стил ария на Сандрина Geme la tortorella от операта „Мнимата градинарка“ от Моцарт. Закачлива, палава, пълна с хумор, лирика и лекота, тази ария дава възможност на Михова да демонстрира отлична вокална овладяност, чудесна изравненост на регистрите и деликатно усещане за точен акцент, както и една приятна гласова окръгленост. Сладостните вокализми на Сандрина обясняват защо Дворжак, прехласнат в музиката на Моцарт, възкликва: Моцарт е сладка слънчева светлина!!! Моцарт не само обича и умее да композира за женските гласове, но успява да изтръгне от тях особена сладост, чиста ведрост и утринна безгрижна светлина, която носи със себе си безкрайна мекота и надежда. Във връхна точка на настроението се превърна изключително предизвикателната изповед на Берениче: Voi la sposa pretendete от Росиниевата „Шансът прави крадеца“ (L’occasione fa il ladro). Арията е триделна, като всяка част става все по-задъхана и виртуозна, образец на белкантовата грация. Тук Михова разкрива добре поставения в основата си глас с рядка гъвкавост и пъргавина, на които дължи своя вокален блясък и мащаб. Стабилността в средния дял захранва стремителните мелизми и вихъра от придихания и смели атаки на височините. Разбира се, след толкова сложна задача арията на Елвира от операта „Пуритани“ на Белини се получава не толкова стабилно.

Във втората част за изненада на публиката се включи на рояла и Борислава Танева, а Николай Стойков разкри другото си амплоа освен на акомпанятор и на впечатлаващ соло флейтист. Тримата изпълниха арията на Мьргьорит дьо Валоа O, beau pays de la Tourraine от „Хугеноти” на Джакомо Майербер – ослепителна ария в италиански белкантов стил, изпълнена с лирика и изящество. Тук Михова стои уверено заради добре усвоената прозодия, което ѝ позволява да постига с лекота технически предизвикателства като ефектни интонационни промени и акапелни стремглави височини. Подходящо бе разработена и арията Tu del mio Carlo al seno на Амалия от „Разбойници“ на Верди, въпреки известното олекване на гласа в по-ниските тонове и недостатъчната по широта мощ на озвучаване. Концертът завърши с няколко много артистични и освободени от напрежение интерпретации на песни от Стефано Донауди, Фернандо Обрадорс и Хектор Вила-Лобос, които свидетелстват за по-широк репертоарен хоризонт и вокален вкус. Кантиленната игривост изявява младежкия чар на Мила, пламенния ѝ темперамент и жизнерадост. Чудесен финал на вечерта бе нескрито безгрижният, пропит от ярка южна светлина бис: Al pensar en el dueno de mis amores от сарсуелата на Руперто Чапи Las Hijas del Zebedo. Запомняща се вокална пиеса, в която Михова изявява страстта си към вокалния испанизъм и постига богати сенчесто-кадифени тембри в задъханото преследване на дръзките пасо добле ритми. 

Фестивалът бе закрит с една от най-вълнуващите и проникновени творби не само в наследството на Моцарт, но и изобщо в тоновата култура на човечеството – лебедовата песен Requiem в D minor/K. 626, в изпълнение на Софийската филхармония под палаката на Найден Тодоров, Националния филхармоничен хор „Светослав Обретенов“ под диригентството на Славил Димитров и отличен солистичен състав. Сред тях бе и една от последните много успешни ученички на Христина Ангелакова – сопраното Беса Лугичи (Косово), наред с Виолета Радомирска – мецосопран, Михаил Михайлов – тенор, и баса Ивайло Джуров.

В „Реквиема“ се забелязва една от основните тенденции в Моцартовата музика изобщо: от една страна, обединяването на различните стилове от епохата в търсене на по-цялостен универсален стил, а от друга, еманципирането на абсолютната чиста музика от подчинените ѝ функции. В писмо до баща си Леополд от 26.ХІ.1781 г. Моцарт формулира своето художествено кредо: страстите, силни или не, никога не трябва да се изразяват докрай, а музиката даже и при най-ужасната ситуация никога не бива да обижда слуха, а трябва да доставя удоволствие, следователно музиката винаги трябва да остане музика.

Композицията на заупокойната меса е в контекста на последния късен творчески етап на композитора. Моцарт се отказва от бароковата виртуозност на ариите и дуетите в желанието си да консолидира психологическата картина чрез дългите вокални въздишки – придихания, които диалогично се предават между солистите и хора. Той преосмисля ролята на оркестъра, създавайки специфична мистична атмосфера от по-приглушени и мощни силни тембри. Оркестрацията, към която се придържа и Франц Зюсмайер, ученикът, завършил партитурата, е преднамерено оцветена и ограничена – отсъстват флейтите и обоите, но са добавени басетхорни, техният тембър звучи особено загадъчно, заплашително и метафизично. Трите тромпета, тубите и тромбоните търсят сгъстени мрачни интонации, близки до сцените с Командора в „Дон Жуан“,  напрегнатото очакване в щрайха напомня за пламъците на адските огньове, докато в Rex tremendae се долавя отчетливо тъмен мотив и от „Вълшебната флейта“. Разработените като фуги и полифонични структури партии не просто напомнят бароковата музика, но я поставят на ново ниво в стилистичен аспект като рисунък на отвъдното и на ангелското умиротворение, на ангелските гласове.

Интерпретацията на Найден Тодоров търси обемността и енергичността на звука. Предава строгата тържественост и трагично-титаничната импозантност на инструменталното соло, въвеждащо разтърсваща тема във фаготите, подета от басетхорните и тромбоните, допълнена от стихията на хора, отново първо от басите и след това от сопраните и тенорите. Солистите прекрасно отговарят на идеите, вложени в партитурата. Беса Лугичи извисява нежен и почти прозирен глас над цялото, звънк, лек и изпълнен с небесно лъчезарие и смирение. Тенорът Михаил Михайлов придава на лиричния си тембър особено красива ламентозна прочувственост и бистрота. Затова пък тъмният мощен бас на Ивайло Джуров прокънтява ту в отчаяните придихания, ту в тежките стонове на грешната душа. На помитащата звукова вълна в Rex tremendae се противопоставят меките сдържани възклицания на солистите, обагрени в почти люлчина интонация от Recordare и небесното възвисяване на душите и тяхната утеха. Един от най-вълнуващите с небесната си красота моменти отново е рязко заменен от изненадващите хроматични ходове в Confutatis, за да се стигне до покъртителната кулминация и лирически пик Lacrimosa, изобразяваща сълзите на страдащия човек, на възкресените от гроба, за да отидат на Страшния съд, обременени от тежестта на своите грехове, но залюляни от утешителната надежда  и доверие в Божията милост. Чудесното спяване на хоровите групи, умелото свързване на хор, солисти и оркестър показват задълбочена работа върху партитурата и нейното звуково въплъщаване от страна на всички изпълнители. Диригентът на хора Славил Димитров е изравнил чудесно гласовете и те не само звучат достатъчно хомогенно, но постигат специфично усещане за спонтаност и лекота на красива в силата и свежестта си вибрираща многогласност. Известно колебание в интерепретацията на Найден Тодоров обаче предизвикват цялостното бързо темпо, наложено върху цялата композиция, и стремежът към преподчертаване на драматичните моменти за сметка на по-последователната въздържаност и благородството в чистотата на звуковите линии, както и откроеното увлечение по силата на звука за сметка на филигранността. Разбира се, част от този ефект може да се дължи и на подсиленото озвучаване, все пак изпълнението бе на открито.

Интересно е, че и Реквиемът, както и големите опери на Моцарт споделят една тайна на музикалното преображение. В Реквиема този похват просиява най-ярко – въпреки болезнеността на съзнанието за мимолетност, безмилостна съдба и обреченост на страдание, въпреки несъвършенството на съществуването, скърбите и тъгите, в човека има особен копнеж по светлина и висота. Просветлението е възможно именно защото в човека копнежът е може би най-голямата сила. Той захранва надеждата и вярата и изпълва със съдържание любовта, спасявайки ни от собствената наша тъмнина. Музиката на Реквиема не оставя слушателя в отчаянието, тя го извисява до обещанието за спасение и всеопрощаващата милост на Най-кроткия от кротките.  

Защо фестивали като Моцартови празници са ни необходими? Може би за да се освободим от свойствената арогантност на времето ни. Вглеждайки се в наследството на залцбургския гений, откриваме неудържим стремеж – всичко в неговите произведения е насочено към една и съща цел – осъществяването на една дълбоко осмислена хармония. А красотата, която спонтанно възниква от нея, всъщност е най-пряк израз на цялостното битийно съзвучие и на самия смисъл на съществуването.

Петър Пламенов
03.09.2019

Свързани статии

Още от автора