Начало Идеи Актуално Музикално-сценичните изкуства – възможности за интелигентно развитие
Актуално

Музикално-сценичните изкуства – възможности за интелигентно развитие

Любомир Кутин
05.03.2015
10219

rusensaka-filharmonia

Бележки върху Методиката за финансиране на музикално-сценичните изкуства и Комплексната оценка за дейността на оперите и симфоничните оркестри.

Ефекти и специфики

От 2011 г. сценичните изкуства се подпомагат от държавата по нови правила[1]. Вместо щатни бройки и средна работна заплата се финансират брой продадените билети, разпределени в разходни стандарти. Чрез тях се потърси събуждане на инициативата за достигането до нови публики и по-справедлива оценка на труда. Ефектът от промените е осезаем. За пет години регистрираните посещения на музикалните и танцови спектакли и концерти се увеличиха повече от два пъти – от 238 135 през 2009 г. до 502 809 през 2013 г. Беше въведена комплексна оценка за всеки културен институт, чийто резултати в някаква степен се отразяват и в обема на държавното подпомагане.

Разпространението на сценичните изкуства се децентрализира. То достигна до места, където от десетилетия не бяха идвали театър, опера, балет… Нещо повече, накара местните власти да погледнат с други очи на занемарените читалищни зали и да потърсят подобряване на условията в тях. Показателите за разпространение на дейност обаче все още не гарантират качеството на собствените художествени продукти. Репертоарът се комерсиализира, като в много случаи деградира до елементарен показ на медийни герои, като в зоопарк. Неслучайно специализираният фолклор ги нарече „мечки”. Промените бяха предшествани от съкращения в числеността на музикално-сценичните дейности. Така се оказа проблематично представянето на голяма част от музикалните и танцови творби. Бюджетната субсидия се концентрира в столичните трупи поради несъразмерно по-големите им възможности да привличат публика и да реализират своята дейност срещу неколкократно по-висока цена на билета. Затова обективно съдейства и Методиката с изискванията за повишен дял на собствените приходи. В масовата практика през годините той нарасна от 20 на 40%.[2]

От 2015 г. се въведоха пределни цени на билетите, различни в зависимост от броя на населението в градовете. Тази стъпка цели да се ограничат злоупотребите с бюджетни субсидии. Силно експонираните количествени изисквания спрямо държавните културни институти са неизбежен отглас на рестриктивните мерки на правителството за ограничаване на публичните разходи. Те обаче не оправдават докрай пропуските на държавната администрация в регулирането на системата. Днес, четири години след въвеждането на Методиката за делегираните бюджети в сценичните изкуства, все още няма цялостен анализ за техните резултати, няма и публикувани съпоставими данни, които да подпомогнат оценките.[3]

Музикално-сценичните изкуства, за разлика от театъра, имат съществени отличителни белези. Професионалното упражняване на музика и танц безапелационно изисква дългогодишно обучение, съпроводено със спартански ограничения. Компетенциите за посветено внимание от страна на публиката също се градят на сериозни културни и образователни натрупвания.

Музикално-сценичните изкуства са консервативна и сложна система. Реализацията на произведения при тях ангажира много повече участници. Управлението им изисква прецизна координация на различни формации, разнообразие от професии, технически условия… Логично, различни са и разходните стандарти за тяхното създаване и представяне пред публиката. За сметка на това, публично финансираните културни институти за музика и танц притежават и някои незабавни привилегии. Те на практика съществуват в условията на монопол. За разлика от бурно развиващия се независим театрален сектор, който често успешно конкурира държавните и общински институти, частните музикални и танцови формации са рядкост – Класик ФМ оркестър, ансамбъл „Българе”, трупата на Нешка Робева. Дори и там повечето изпълнители са временно наети, като допълват постоянните си ангажименти в държавни и общински ансамбли. Следователно музикално-сценичните изкуства, особено в сферата на операта, оперетата и мюзикъла, са без реална външна конкуренция и нямат алтернатива в частния сектор.

Все пак е добре да си даваме сметка, че особено оперните театри имат сравнително по-ограничен и конвенционален репертоар. Това отваря по-широко вратата за вътрешни конкурентни взаимоотношения. На този фон задружните усилия на театралите са отвоювали по-силно лоби във властта, отгледали са популярни практики за оценка и честване на най-успешните представители на гилдията, участват активно в дебатирането на различни обществени проблеми.

Реформирането на една публична система на основата на количествени показатели може да има краткотраен ефект, но не е в състояние да породи ново качествено състояние. В неговото създаване предметът на дейност играе ключова роля.

Предмет на дейност и многообразие от възможни качества

За разлика от театрите определянето на предмета на дейност в музикалното и танцовото изкуство изисква допълнителни усилия. Така например, оперните театри и оркестри създават продукция в следните направления:

А. Спектакли

1. Опера

2. Оперета

3. Балет

4. Мюзикъл

5. Предназначени за деца

Б. Концерти

1. Симфонични

2. Кантатно-ораториални

3. Камерни-вокални и инструментални

4. Програми с музикално-образователна насоченост

5. Популярни концерти – опери, оперети, мюзикъли, джаз, рок и попмузика

Естествено съществуват огромни различия между културните институти с национално значение, оркестрите, оперните извънстолични театри. Липсата на изчерпателно формулиран предмет на дейност поражда куп недомислия. Така например, ограниченията на оркестрите да участват в създаването на музикално-сценични спектакли е препъни камък за реализацията на копродукции с други държавни културни институти. В лимитирането на спектаклите и концертите с детска и образователна насоченост до 20% също няма логика, доколкото регламентира само едно от възможните направления в дейността на един културен институт. Широко разпространените концерти с участието на поп-, рокпевци и актьори също пораждат стихийни реакции за ограничаване на „лесните печалби”. Във всички от изброените случаи Министерството на културата действа с езика на „меките ограничения”: не е забранено, но съответното събитие няма да получи субсидия.

Същевременно цели дялове от художествената музика остават извън картата на националната култура. А каква по-добра задача за музикантите от тази да подготвят и представят по няколко камерни програми годишно? Така хем получават художествени задачи, които подпомагат професионалното им развитие, хем се съхранява и популяризира такъв „изчезващ вид” като камерното музициране.

Ако някой си беше направил труда да опише добросъвестно дейностите на един музикално-сценичен културен институт, да ги интегрира като възможности, да направи анализ на локалните условия и да формулира адекватни задачи, нещата щяха да изглеждат по друг начин. Всеки ансамбъл щеше да има собствен облик, на основата на пряко договорени конкретни квоти в цялото им родово, видово и жанрово разнообразие от изкуства, които да представя. Тогава нямаше да се говори само за билети, а за многообразие от качества, в които да се превъплъщава един оркестър или оперен театър.

Турнетата – компромиси и дефицити

Обикновено турнетата в чужбина са предварително калкулиран компромис в името на незначителни странични доходи, с които да си помогнат слабо възнаградените музиканти. Мизерното заплащане, лошите битови условия в хотелите, безкрайните автобусни преходи сякаш ги връщат в предмодерната епоха, когато хората на изкуството битуват най-вече като скитници и слуги. Наистина селекцията и наградите в определени български и чуждестранни фестивали допълват държавното финансиране на всеки участващ институт. Тази година то дори е завишено, но не е ясно как са подбрани въпросните фестивални прояви, които носят подобни бонуси. А на такива гастроли, особено в чужбина, е добре да се поощрява не само участието, а и представянето на произведения от български автори. Ето един ефективен инструмент за по-активно и пълноценно участие в международния културен и артистичен обмен.

Турнетата в страната имат пряка връзка и с културните календари на общините. В момента те съществуват в абсолютен безпорядък. Отсъствието на стандарти за общински, регионални и национален културен календар продължава да обрича голяма част от българските граждани на системна изолация от култура и изкуства. Това по същество е в нарушение на чл. 54 от Конституцията на Република България. Също така е показател за системен дефицит на Министерството на културата в тази сфера. Културният календар не е просто списък от различни събития, а основен инструмент за осъществяване на културна политика. Отсъствието на общо споделено разбиране практически води до системни злоупотреби с публични средства, насочвани към събития със съмнителна художествена стойност. Формално придържайки се съм масовия вкус, местните власти често демонстрират популистки подход – попадат под влияние на конюнктурата, поставят си повърхностни цели и обслужват нездрави икономически интереси. Една добра система на културните календари по места ще доведе до децентрализация на продукцията на сценичните институти, по естествен начин ще кооперира отговорностите на държавата с тези на местните власти, ще поощри предприемачеството в културата и изкуствата, включително и от страна на независимите културни оператори. Така турнетата няма да бъдат плод на инцидентни усилия, в които се преплитат поредица от случайни съвпадения, а ще са част от цялостен системно организиран процес.

Свидетелства за добро управление

Менажирането също е относително слабо застъпено в оценъчната карта на държавните културни институти. А неговите качества могат лесно да се разпознаят. Да вземем прилагането на информационните технологии: брой на компютрите, ползване на софтуер за управление на различни дейности; технически средства. Тяхното активно използване в процеса на администриране гарантира ефективност. Съществува и друга огромна група от индикатори, които могат още по-ясно да се дефинират: документооборот, регламенти, правила, програми и действия за по-добра организация на работа.

Инициативите в подкрепа на човешките ресурси като повишаването на квалификацията – семинари, обучения, майсторски класове; мерките за ограничаване на текучеството – също абсолютно необосновано са встрани от погледа на Министерството на културата.

Управлението на материално-техническата база е друга съществена група индикатори, която свидетелства за качество, но не е достатъчно разработена в Комплексната оценка. Такива интелигентни мерки като дигитализиране на сценографските решения, костюми и реквизити; поддържане на видео-, фотоархив и база данни с дейността на сценичния институт не изискват кой знае какви капиталовложения, но имат осезаем ефект: гарантират устойчивост в управлението на качеството, свързано с живота на продукцията и историята на института.

Пълноценната художествена политика на сценичните институти днес остро се нуждае от обогатяване на репертоара с контрактации. Наистина тазгодишната Методика предлага стимули за представяне на нови творби, но е добре те да бъдат съобразени със спецификата на музиката и танца като творчески процес. Да  се разшири периметърът на подкрепа, като се подпомага процесът от възлагането на новата творба до нейното представяне пред публиката. Създаването на един нов музикално-сценичен спектакъл или симфонично произведение се нуждае от повече ресурси в сравнение с театъра. Върху него работят композитор, либретист, диригент, хормайстор, корепетитор, сценограф, костюмограф, режисьор, хореограф, има дейности, свързани с разписване и редакция на щимове, клавири и партитури… Затова и не може и да се слага знак на равенство между новосъздаден театрален спектакъл и музикално-сценично произведение. Политиките за подкрепа на нови български творби дори с минимални средства преобръщат една вредна и опасна диспропорция в артистичния живот у нас: отсъствието на баланс между творчество и промотиране. Същото се отнася и за премиерните спектакли. Днес нашите оперни театри могат във всеки момент да определят като „премиера” всичко, което представят. А ако има адекватно дефинирани стандарти за „премиерен спектакъл”, „възстановка”, „адаптация” и „копродукция”, подобни хитрости няма да са толкова лесно осъществими.

В наблюдението и оценката на качеството е добре да се вмести и една сравнително слабо популярна, но необходима част от дейността на институтите: създаването на музейни сбирки и специфични културно-туристически продукти. Те имат пряка връзка с публичността, която може лесно да се проследи в интернет сайта – обновяване и достоверност на информацията, брой уникални посещения; обща идея и графичен дизайн на продуктите; афиши/плакати; радио- и видеореклама; CD и DVD със собствена продукция; заснети и излъчени телевизионни и радиопредавания; други собствени издания – бюлетини, каталози; изследвания, студии, монографии. Съществена група индикатори са и иновативните форми в предлагането на билети, улесняващи достъпа на публиката; социални мрежи, директен маркетинг и др.; наличие на специални целеви групи; работа с аудиториите.

Адекватните стандарти за наблюдение на сценичните институти ще обезсмислят и порочната система за директорски назначения. В сегашния си вид мандатността на директорите често се изражда в безпринципни и нерегламентирани уговорки, в които политически, приятелски, роднински и користни подбуди натежават над експертните качества на съответните кандидати. Замяната на мандатността с периодична атестация ще повиши и отговорността на директорите спрямо идеите, представени в управленските им програми.

Как да разпознаем дали културата е приоритет?

Една публична дейност е приоритет, ако съществуват достатъчно гарантирани механизми тя да се подкрепя солидарно от различни системи – т.е. има надведомствен характер. Приоритетният статус не се създава чрез политически декларации и дефиниции в стратегически документи. Реалното му придобиване трябва „да се отвоюва”с всекидневна грижа и добре планирани инициативи. Очевидно е, че Министерството на културата се нуждае от допълнителен капацитет и идеи. Най-близък и естествен негов партньор е Министерството на образованието и науката. Случаите на интеграция обаче са инцидентни. А нима не е възможно част от дейността на сценичните институти, свързана с децата и младежите, да се финансира и от системата на делегираните бюджети на училищата и университетите? Ако в издръжката на ученик и студент влязат и средства за творчески и артистични занимания и това се обвърже с дългосрочни договори, ще бъде от полза за всички. В случая донякъде могат да помогнат и оперативните програми с европейско финансиране. Там образованието и развитието на човешките ресурси са сред националните приоритети, основани на стратегически документи.

Подобни форми за осигуряване на достъп до изкуството и културата могат да се разгърнат и с Министерството на труда и социалната политика, Министерството на регионалното развитие, Националното сдружение на общините и др. В търсенето им е необходима по-голяма активност и изобретателност, а също и ясно формулирани цели и задания.

Представените идеи не са изчерпателни и пълни. Вероятно част от тях са и трудно  изпълними. Те са по-скоро покана за осмисляне на възможности, които да  подобрят подпомагането на музикално-сценичните изкуства.


Любомир Кутин е завършил философия в Софийския университет през 1986 г. Ръководил е отдел „Култура” в Община Варна (1992-2000). Бил е изпълнителен директор на Оперно-филхармоничното дружество във Варна (2002-2009), експерт в Центъра за изследване на демокрацията (2011- 2012), а в момента е заместник-директор на Държавна опера Русе. Доктор по социология. Автор на изданията „Фестивалът като феномен на художествената култура” (2004), „История на културата” (учебник за студентите от Колежа по туризъм във Варна, 2007), „Европейски столици на културата” (2010) и „Българските фестивали: категории и система за оценка” (2014).


[1] Повече информация – на сайта на Министерство на културата: http://mc.government.bg/page.php?p=58&s=81&sp=84&t=0&z=0

[2] Посоченото твърдение за съжаление е само хипотеза, тъй като няма публикувани конкретни данни.

[3] Част от данните могат да се намерят на линка http://mc.government.bg/page.php?p=58&s=81&sp=84&t=0&z=0. От години Министерството на културата поддържа един от най-хаотичните в структурно отношение сайтове в системата на държавната администрация.

 

Любомир Кутин
05.03.2015

Свързани статии