Алфред Брендел е роден през 1931 г. в Австрия. Не е бил дете чудо, налага се като пианист едва на средна възраст. Освен като един от най-добрите пианисти на своето време, той е известен и като есесист и автор на нонсенс поезия.
Повече от петдесет години той формира облика на клавирното изпълнителско изкуство. След внезапна загуба на слуха вече не може да свири, но продължава прецизно да анализира музиката и нейната рецепция. Вернер Тойрих от „Шпигел Онлайн“, разказва за гостуването си при музиканта философ, избрал да стане лондончанин.
Всеки, който живее в район Хампстед, получава най-доброто от Лондон: от двете страни на тесните улици се редят големи, средни и малки къщи, не са нито прекалено елегантни, нито прекалено обикновени, чиста проба градска среда. Наблизо е обширният парк „Хампстед Хийт“, а с метрото бързо се стига до Уест Енд – средището на театъра, класическата и популярната музика. Атмосферата въздейства едновременно лежерно, но и делово, животът тече без стрес, но не е и идилично застинал. Истинска непринуденост.
Именно тук живее пианистът, писателят и преподавателят Алфред Брендел, който на 5 януари 2016 г. навърши 85 години. Повече от четири десетилетия австриецът култивира любовта към своята родина по избор: „Това е чувството да пребиваваш в един колкото е възможно по-космополитен град, без склонност към фанатизъм, с философска традиция, минала покрай идеализма – със самоирония и усет към абсурда.“ Една вдъхновяваща среда, която му помага да приема по-лесно ударите на съдбата.
Откакто през 2012 г. внезапно изгубва слуха си, Алфред Брендел вече не може да възприема музиката толкова прецизно, което за него като човек на изкуството е безусловно изискване. По тази причина се е концентрирал върху своята авторска и преподавателска дейност. Въпреки това често до него на подиума има роял за музикални примери и клавирни поанти.
Заради проблемите със слуха си вече рядко посещава концерти, липсва му прецизността при акустичния анализ именно на музиката на ХХ век. В последно време наистина много се интересува от авангарда в музиката: актуалният концерт по желание на Брендел например би включвал в програмата си Десетте марша, които се разминаха с победата на Маурисио Кагел, Авантюри и нови авантюри на Дьорд Лигети и някои от Секвенциите на Лучано Берио. Едно „бягане с препятствия“ за човек, който се е превърнал още приживе в паметник на авторитетното клавирно изкуство като познавач на Бетовен и Шуберт.
„Не обичам нещата „на парче“.
Днес е лесно да се правят сравнения, в YouTube има като че ли безкрайно изобилие от съвършени клавирни изпълнения. Със смесени чувства ли гледа Алфред Брендел на този постоянен достъп до съвършенството? „За разлика от много музикални любители, аз не обичам нещата „на парче“. Познавам именити музиканти, които са във възторг от YouTube. Но мнозина се плашат, че там могат да намерят някакви изпълнения, за които артистът не е дал благословията си.“
В днешно време почти няма изтъкнати, популярни хора на изкуството, които да са били пропуснати от тази принудителна повсеместност. Естествено, че в YouTube човек може да види и чуе множество изпълнения и на Брендел, по-голямата част от тях обаче не би трябвало да гневят маестрото: с помощта на многобройните различни по дължина клипове, сред които някои с несъмнено официален характер, най-вече начинаещите слушатели могат да си създадат представа за разнообразните таланти на Брендел, макар звукът на записите невинаги да е с най-високо качество.
Но тогава по-добре да използват станалите класически, почти старомодни компактдискове. Съвсем наскоро се появи едно – разбира се, санкционирано от пианиста – пълно издание на записите му за „Филипс“. Цели 114 диска документират продуктивността на Брендел, но и неговата педантичност. Със сигурност за онези, които тепърва се запознават с Брендел, ще е прекалено да изслушат по няколко изпълнения на всичките 32 сонати на Бетовен, но в съвкупността си тези записи свидетелстват за личността на един артист, който е интерпретирал в пълнота и из основи европейската класическа музика за пиано.
Съвършенството не е всичко.
Този усърден труд не превръща Брендел в самотен воин, той винаги се е грижил за подрастващото поколение. За тази цел Лондон съвсем не е лоша база. Оживеният обмен между съвременната музика и любимата традиция допуска всичко друго, но не и скука. Това важи и за класическата музика, с която лондончаните „общуват“ съвсем непринудено. Брендел особено много цени това отношение. Затова усетът му към необикновеното остава остър и тук, в Лондон.
Междувременно неговият извънредно талантлив ученик Кит Армстронг от Калифорния е успял да се нареди сред най-добрите млади клавирни виртуози. Двамата продължават да поддържат контакти. „Радвам се, че Кит Армстронг понякога ме посещава. Дори и на него все още имам какво да му кажа. С удоволствие наблюдавам развитието му“, казва Брендел, изпълнен с удовлетворение, тъй като отзивите за последното концертно турне на Армстронг по много убедителен начин потвърждават оценката на неговия учител („най-големия музикален талант, който съм срещал през целия си живот“).
Стремежът към музикална и техническа непогрешимост за самия Алфред Брендел не е водещ мотив. „Никога не съм бил перфекционист, но не съм бил и музикант, който със затворени очи се оставя на течението“, обяснява той. Някои от най-впечатляващите концерти, които съм слушал, не са били изпълнени „съвършено“.“
За много фенове на класическата музика обаче именно Бренделовите изпълнения на Бетовен граничат с безупречност. Неговият подход към големите произведения за оркестър на Бетовен, като например петте му концерта за пиано и оркестър, също е белязан от оптималното съчетание между блестяща техника (виртуозността на Алфред Брендел го утвърждава и като авторитетен изпълнител на Ференц Лист) и аналитична интерпретация.
По младежки пламенно е изпълнението му по време на записа с холандския диригент Бернард Хайтинк и Лондонската филхармония през 1976 г. Брендел пази жив този спомен: „Много се възхищавам на Хайтинк. Но тогава и двамата бяхме на половината на сегашните си години, а впоследствие аз имах възможността да работя по-задълбочено с други диригенти върху тези произведения“. Задълбочеността изисква преди всичко организираност, което никога не е било проблем за Алфред Брендел. „Винаги съм имал уважително отношение към времето – към времето за работа и за отмора. Никога не съм бил работохолик. Но тъй като свирех, пътувах и пишех, дневният ми график беше гъвкав.“
В преподавателската си дейност Алфред Брендел не се позовава само на своите собствени интерпретации, а има желанието да предпази от забрава и други велики постижения. „На младите пианисти представям, придружени с коментари, най-добрите записи на Едвин Фишер, Алфред Корто и Вилхелм Кемпф. Непрекъснато откривам, че младите хора вече почти не слушат по-стари записи, а когато слушат, ги възприемат като някакви странности от дълбоката древност.“
Сбогуване с Бетовен.
Алфред Брендел все пак се е сбогувал със своя роял и изпълненията на Бетовен. Той се сбогува деликатно от дома си – без публика, прави го за самия себе си с бавната част на голямата Бетовенова соната, опус 106, „Хамерклавир“. Не с някакъв тщеславен технически фойерверк, а с едно адажио con molto sentimento (с много чувство). Сбогуване в съзвучие с любимия на Брендел Хампстед: висша сложност с лека ръка, един подобаващ завършек. Типично Бренделов.
Алфред Брендел за музиката и живота
Бетовен е на трийсет и две години, когато пише: „Още малко и щях да сложа сам край на живота си. Единствено то – моето изкуство, ме възпря“. По онова време слухът му бързо се влошава.
Да, със сигурност това може да се възприеме в буквален смисъл. Аз съм щастлив, че моето заболяване се появи толкова късно. Познавам колеги, които заболяха много по-млади. Доколкото е възможно, съм се примирил, защото свиренето на пиано никога не е било единственият смисъл на живота ми. Аз съм и писател, при това не просто между другото. А и мога все още да изнасям лекции и четения.
Спасение или страдание беше след шест десетилетия да прекратите концертната си дейност?
Беше облекчение. Не исках да свиря, след като вече не мога да свиря достатъчно добре. А това щеше да означава, че е необходимо още много да се упражнявам. Впрочем, никога не съм възприемал концертната дейност като наркотик. Има колеги, които имат нужда да изнасят концерти, както пристрастените се нуждаят от морфин. Аз свирех по собствено желание, затова и успях по собствено желание да се откажа. Радвам се, че навреме се оттеглих.
Известно е, че през 60-те години след концерти заедно с певеца Херман Прей сте сядали пред автомати за снимки и сте правели гримаси към песните на Шуберт. На сцената също правите гримаси.
Има пианисти, които свирят с безизразни лица. Има други, които показват с лицето си какво се случва в музиката. А има и трети, които неволно правят гримаси. Аз съм от тях. Когато бях млад, нямах никаква представа, че го правя. Хората винаги ми казваха, че трябва да внимавам, защото изглеждам смешно. Пък аз си мислех, че ме занимават с абсолютни глупости, докато се опитвам да музицирам. Когато един ден се видях по телевизията, получих шок. Особено при бавните пасажи правех непоносими гримаси. Направих опит да отвикна с помощта на огледало, в което не гледах директно, но някак получавах впечатление за израза на лицето си. Стана по-добре, а и публиката свикна. Но на телевизията по време на бавните части разрешавах да ме снимат само в гръб.
Има ли лек срещу сценичната треска?
Съветвам младите пианисти, когато излязат на сцената, да не са заседяват дълго на стола и да го човъркат, да протягат ръце, да ги поставят върху пианото и после отново да ги махат и едва тогава да започват. От самото начало трябва се знае какъв е основният характер на произведението и той да се предаде. Не бих препоръчал и след края на произведението пианистът да остава дълго неподвижен на стола, за да се внуши уж някаква тържественост, докато хората най-сетне си позволят да аплодират. По принцип намирам такова поведение за комично.
Как да се постъпва с хора, които аплодират след първата част?
Никак, просто се изчаква да спрат с аплодисментите. В епохата на Хайдн това все още е обичайна практика.
Тази неестествена скована атмосфера, която цари днес по време на класически концерти, не е ли прекалена? Когато Лист свири през ХІХ век, неговите сценични прояви приличат на съвременни попконцерти с крещящи фенове.
Да, Лист дори си общува между изпълненията с публиката. Той сигурно е най-великолепният пианист на всички времена. И все пак аз предпочитам тишината.
Свиренето на пиано по-скоро атлетично или интелектуално занимание е?
Разбира се, и двете. Атлетично е, когато изпълняваш определен репертоар, който изисква много сила. За Концерт № 2 (B-Dur) или Концерт № 1 (D-Moll) на Брамс човек трябва да притежава определени атлетически способности. След като повече от двайсет години пренатоварвах лявата си ръка, извадих от репертоара си някои много атлетични произведения. Не ми беше трудно да се откажа от Рахманинов. Винаги има достатъчно други. Произведенията за пиано са толкова много и така великолепни.
От кой пръст би могъл да се лиши един пианист?
За старата клавирна музика вероятно от палеца. В дълъг период от време се свири само с останалите пръсти.
В едно ваше стихотворение споменавате за пианист с трети показалец. Понякога мечтали ли сте да имате такъв?
О не, десет пръста са напълно достатъчни. Познавах една жена с по шест пръста на всяка ръка. Беше собственик на малка фирма за грамофонни плочи и на локал в Париж. Имаше втори малък палец на всяка ръка. Но за свирене на пиано това не би й помогнало, дори напротив, допълнителният палец би пречил.
Можете ли да препоръчате добра застраховка за ръце?
Не, никога не съм се занимавал с това.
Ръцете ви никога не са били застраховани?
Не бих могъл да твърдя такова нещо. Мисля, че никога не са били застраховани.
Но ви се е случвало да свирите до израняване на пръстите. На по-стари записи се вижда, че свирите с лепенки.
Имах проблеми по-скоро с ноктите. През 50-те години трябваше да направя записи на една поредица виртуозни произведения за компанията „Вокс Рекърдс“, между които и Петрушка на Игор Стравински. По някое време забелязах, че ноктите ми направо висят на люспи, защото имам големи ръце и дълги пръсти и понякога грифът при някой акорд или октава се осъществява от ноктите. И когато трябва да се свири твърде перкусивно, както е при Петрушка, човек трябва да измисли нещо, за да не страда. Оттогава винаги носех лепенки на два или три пръста. Те не пречат – стига да откриеш правилните лепенки, свикваш за два-три дена. Те не намаляват чувствителността на пръстите…
Най-голямата ви дъщеря изпълнява попмузика. Проблем ли е това за вас?
Първо, тя отдавна не живее вкъщи, второ, има слушалки. Изобщо не ми е проблем, стига да не съм изложен на шума на тази музика, която, както е известно, се слуша много силно.
Светът днес по-шумен ли е отколкото преди петдесет години?
Нашите уши днес са подложени на безподобен шум, на шумово замърсяване, на нечувана вулгаризация и брутализация. А ухото е първият сетивен орган, който започва да функционира още в майчината утроба. Един поразителен и ценен орган, с който трубва много да се внимава.
Октавио Пас пише, че музиката се разпростира в тишината така, както архитектурата в пространството.
Музиката идва от тишината и води в тишината. Това е много важен фактор. И се установява съвсем ясно в концертната зала, когато публиката не пази тишина, двама или трима от присъстващите нервно кашлят и изобщо не разбират как пречат. Тогава се прекъсва токовата верига, която тръгва от сцената към залата и се връща обратно при изпълнителя.
Понякога се е случвало да прекъсвате концертите си и вежливо да молите смутителите на тишината да спрат да кашлят.
Смятам, че тези хора просто не забелязват, че пречат. Мнозина днес са свикнали да седят пред телевизора. Те си мислят, че на концерт е същото, и не обръщат внимание, че шумът смущава хората наоколо и че пианистът понякога го чува твърде силно!
Моцарт, Бетовен и Шуберт отдавна принадлежат към канона. Кои композитори от началото на ХХ век цените?
Музиката, създадена около 1900 г., винаги е изложена на опасността да се превърне в кич. Съществуват твърде малко композитори като Дебюси, които са се спасили от това. Нощен Гаспар на Морис Равел е великолепно произведение. Наред с Опус 11 на Шьонберг и сюитата На открито на Барток се числи към великите клавирни произведения от първата половина на ХХ век.
С удоволствие ругаете „тъпите виртуози“.
Наистина ли го правя? Те имат приказни пръсти. Могат без усилия да овладеят всичко, което е бързо и силно, а може би дори и тихо, но те не чувстват и най-често и не знаят какво се случва в музиката. При някои пианисти получавам впечатлението, че пианото ги е погълнало. При тях пианото се превръща във фетиш. Те третират клавирната музика сякаш е просто клавирна музика.
А какво още е клавирната музика?
Откакто мога да мисля, за мен роялът съдържа всевъзможни музикални представи. Оркестрова, вокална, инструментална музика. Ханс фон Бюлов нарича пианиста десетпръстов оркестър. Големите композитори на музика за пиано почти всички или преобладаващо пишат и ансамблови произведения. Така в рояла се вливат най-различни музикални идеи. За мен пианото е място за трансформация. В този смисъл едни пианисти изпълняват клавирна музика, а други – музика с цветовете на дъгата.
Пианото изкушава ли изпълнителя да се самоизрази?
Когато си мисля за големите пианисти преди две-три поколения, сред тях има един или друг свръхвиртуоз. Но иначе не е задължително. Ако погледнем към Русия, поколението на Ойстрах, Гилелс и Рихтер: те са съвсем различно ориентирани музиканти в сравнение с много от днешните. Те носят и средноевропейски нагласи, докато днес има опасност да се роди един велик музикален национализъм.
Какво имате предвид?
За някои млади руснаци Шуберт не съществува. Бах и Моцарт са досадни задължения. Мнозина поддържат един националистически репертоар.
Кой е най-симпатичният диригент, с който сте работили?
Един от най-приятните със сигурност е Саймън Ратъл, очарователен човек. Но всъщност в това отношение не мога да се оплача.
А най-нелюбезният критик, който някога е писал за вас?
Ще премълча! Ще споделя само, че изпитвам огромно уважение към критици, които се занимават сериозно с новата музика. И мразя критици, които са арогантни.
По материали от немския печат
Превод Мария Дерменджиева
