Начало Музика Концерти Музика за заети музиканти
Концерти

Музика за заети музиканти

Цветан Цветанов
18.01.2024
2163
Георги Шарески, фотограф Димитър Петровски

Разговор за Берлин, Скопие, джаза, не-джаза, дистанцията, дългогодишните приятелства в музиката с Георги Шарески, един от най-оригиналните китаристи, композитори и импровизатори на Балканския полуостров

Георги Шарески е първият по-млад от мен джаз музикант, когото съм интервюирал. Беше през 2007 г. в Скопие: той – 24-годишен, тъкмо завърнал се от колежа „Бъркли“, аз – съвсем малко по-възрастен, но вече интервюирал (пак в Скопие, на джаз фестивала, благодарение на Оливер Белопета и Костадин Шурбановски) легенди като Чарли Хейдън, Нилс Петер Молвар, Паоло Фрезу, Гонсало Рубалкаба, Буч Морис, Сидсел Ендресен, Миша Менгелберг, Ерик Трюфа, Жоао Боско, Дейв Холанд… Тогава Георги тъкмо беше издал втория си албум – SoHoHo (може би най-джазменския и до ден днешен в дискографията му) в звезден състав с Джиян Емин, Оливер Йосифовски, Владан Дробицки, Алек Секуловски и Франческо Бердзати (първият – Elflandia, е със състуденти от „Бъркли“, сред които и саксофониста Ури Гурвич, и е доста по-близък до камерната му музика). Днес повечето джаз музиканти, които интервюирам, са по-млади от мен. А самият той твърди, че вече не е джаз музикат.

Тогава с Георги разговаряхме за сериозни неща като дехуманизацията, губенето на концентрация и „комуникацията през екрани“, за музиката, която трябва да е отражение на живота, който живееш (по възможност хубав), за вътрешната потребност да твориш или дори да не твориш, ако в момента имаш нужда да се отдадеш на тишината… Няколко години по късно, през 2011, Георги Шарески гостува на „Аларма Пънк Джаз“ в София и на уърлд мюзик форума „Без граници“ в Балчик с триото си Skopje Connection с Джиян Емин (тогава изключителен валдхорнист, днес успешен диригент и музикален визионер) и италианския тромпетист Лука Акуино. После поизгубихме връзка. Междувременно той живя и в Берлин, където създаде и други групи, включително и дуото с майстора на хармониката Марко Йованович (виж януарския брой на сп. „Култура“), с което идва и тази седмица (на 18, 19 и 20 януари) в Пловдив, София и Велико Търново по покана отново на „Аларма Пънк Джаз“, с любезното партньорство на „Гьоте Институт – България“.

Да разкажем на нашите читатели берлинската ти история: май никога досега не сме я разказвали…

За първи път отидох в Берлин през 2009 г. с едно театрално представление – съвместна продукция на Македонския народен театър и Центъра за сценични изкуства „Нойкльолнер Опер“ (A Fist Full of Love по Деян Дуковски с режисьор Сенди Лопичич, б.а.). Проектът беше много успешен – представлението се игра три пъти в Берлин и пет-шест пъти в Македония. И няколко години по-късно, през 2013 г., отново ни поканиха от същия берлински театър, но този път само като музиканти – мен и Джиян Емин. Ние двамата пък поканихме контрабасиста Оливер Йосифовски и заминахме за Берлин като трио – за представление, продуцирано от „Нойкльолнер Опер“, с Кай Мейер в главната роля (Westwärts по Паул Георг Дитрих, б.а.). Ние тримата бяхме с него на сцената, имахме и малки роли, но основната ни задача беше да свирим цялата музика на живо в съответните сцени в представлението. Тогава някъде, този втори път, се влюбих наистина в Берлин и реших да поживея там известно време. Ожених се дори там и останах от 2014 до 2019 г. – период, в който не ми беше толкова лесно да си намеря мястото на берлинската сцена. Берлинската международна джаз общност е огромна, клубове като B-Flat и A-Trane са добре познати, но се оказа, че е много трудно да си уредя участия там, защото всичко ставаше през разни агенти и мениджъри, с които нямах допирни точки… Едновременно с това пък имах възможност да се запозная и да работя с някои от най-добрите берлински джаз музиканти на по-некомерсиалната сцена. И така постепенно си намерих своя кръг там – създадохме триото Instincts с Борис Бел и Антти Виртаранта…

Но не е било лесно да се живее от това, казваш?

Да, за авторска импровизирана музика най-много веднъж месечно беше възможно човек да си намери ангажимент, така че ми се наложи да свиря и с множество полуаматьорски групи, за да преживея. В една кънтри група свирех – Rodeo FM, както и в една сърф-рок група. Едновременно с то работех доста и с хип-хоп продуценти, които правят бийтове за някои от най-големите германски хип-хоп и рап звезди – Бушидо, Нура и др. Това беше до известна степен забавно, но трудно се живееше от него и съм имал периоди с доста ограничен бюджет. Истинската ми работа на берлинската сцена започна, след като си заминах от Берлин през 2019 г., малко преди да започне пандемията.

Какво имаш предвид?

Откакто се върнах в Скопие, в Берлин правя само концерти, които са по-специални – два-три пъти годишно. Творческите ми контакти и отношения с хората, с които работех там, останаха и се развиха. През май 2023 г. бях за записи на втория ни албум с Instincts, който ще излезе до месец. Ето, Instincts е едно точно такова трио, което не би могло да се роди никъде другаде, освен в Берлин. И точно заради тези моменти обичам града, макар да забелязвам, че днес, спрямо предишното десетилетие, когато живеех там, на артистите им е много по-трудно. Ако си студиен музикант с постоянни ангажименти – да, но да живееш в Берлин и да се издържаш от авторска музика вече е съвсем невъзможно. Дори забелязвам, че ако идваш периодично от друго място (както аз от Македония), често си по-добре приет, отколкото ако си постоянно там. Като кажеш, че си от Скопие или от нашия регион, макар географски да не сме толкова далече, сякаш си по-интересен на берлинската сцена. Така че, радвам се, че си заминах от Берлин, и се радвам по два-три пъти годишно да се завръщам там за по няколко седмици. А с някои от хората, с които се запознахме там, свирим музика заедно и до днес и мисля, че ще ми е интересно да свиря с тях цял живот, докато въобще продължавам да се занимавам с музика.

Това май важи за всичко – на човек му трябва дистанция, за да се получат нещата. Не е клише, нали?

Така си мисля и аз. Откакто се върнах в Скопие, работя отново с Джиян Емин, който сега е във Филхармонията в Скопие. Веднага при завръщането си имах възможност да направя концерт във Филхармонията и да напиша и аранжирам музика за оркестър и джазов биг бенд от общо 50 души. Това е и специалността, която завърших в „Бъркли“ – композиране и аранжиране за оркестри. И много обичам да го правя, а в Берлин едва ли някога щях да имам възможността да направя подобен проект с Берлинската филхармония, мислех си… А сега си мисля: „Защо не?“. Може и да ми се удаде възможност в следващите пет години да работя и с Берлинската филхармония – като чужденец. Знае ли човек…

Чувал съм, че около зараждането на триото Instincts има и една почти българска връзка…

Да, когато се събрахме около 2017 г., първоначалната идея беше басист да е Георги Дончев, но така и не успяхме да намерим промеждутък, в който да се съберем. И той е доста зает и невинаги е в Берлин, та накрая вместо него в триото дойде Антти Виртаранта. А с Георги така и не се срещнахме, само есемеси си разменяхме, та ще ми е много интересно най-накрая да се запознаем и на живо в София, ако е тук тази седмица, разбира се. Хей, защо да не го поканим и като гост за някоя пиеса на концерта с Марко в „Гьоте Институт“…

Веднага ще му пиша… да видим. Наскоро слушах първото ми интервю с теб, направено преди 17 години… Ти тогава си на 24, примерно, тъкмо завърнал се от Америка…

Да, помня го онзи Георги. Но в последните десетина години мисля, че пораснах доста – и музикално, и като човек. И гледам много по-зряло на това, което правя. Преди 13 години – когато свирихме за първи път в България със Skopje Connection – това си беше много сериозен проект (за валдхорна, тромпет и акустична китара)… С това трио също направих много сериозна крачка напред. Тогава. Но бях млад, все още бях пънкар. И такова беше и отношението ми към всичко, което правех. Да, бях по-спонтанен, което е позитивната страна на нещата. Но от друга страна, сякаш не ценях достатъчно това, което имах. Сега много повече го ценя.

Дуото ти с Марко Йованович сякаш най-много се доближава именно до естетиката на това трио отпреди десетилетие.

Така е, дори някои от пиесите, които сега сме аранжирали с Марко за електрическа китара и хармоника – като Tiny Walz и други – съм ги писал и записвал първо със Skopje Connection. И ще излъжа, ако кажа, че дуото не напомня по нещо на Skopje Connection – и тук е камерна музика, и тук нямаме ритъм секция… Но по-важното е, че това, което правя с Марко сега – албума Big Love и въобще дуото ни – е най-зрялото нещо, което съм правил до момента. И е най-близко до начина, по който може би звучи душата ми.

С Марко имате и по-разширен състав – с гости. А той гостува и в новите записи на Instincts. Но основата е дуото – двама души, минималистично – така, както сте и в пиесата „Мантра“, която за мен е нещо средно между Али Фарка Туре и „Блек Сабат“ (с южнобалкански корени).

С Марко сме фокусирани основно върху дуото, но за втория албум сме готови да имаме и гости. Джиян Емин сигурно, може би Васил Хаджиманов… Иначе, през 2022 г., когато направихме записите за първия албум на дуото, Марко беше в Скопие и имахме две участия като квартет на Кумановския джаз фестивал и в артпространството „Аудиокултура“ – с Александър Петров на ударни, добре познат и у вас от съвместната му работа с Теодосий Спасов и Васил Хаджиманов, и Оливер Йосифовски на контрабас – един от най-дългогодишните ми приятели в музиката, с когото работим заедно още от 2002 г. Така че квартетът също е много интересен състав, с който отделно бихме направили записи… А „Мантра“ беше първата пиеса, която въобще записахме с Марко. Това видео в Ютюб от 2018 г. е и първото ни свирене с Марко заедно – може би една кратка репетиция бяхме имали само преди това същия ден… Али Фарка Туре със сигурност е вдъхновение за „Мантра“. И доколкото е пентатонична китарна композиция, в която включвам и слайд, можеш да чуеш дори нещо от Рай Кудър в нея. А самата „Мантра“, както много други мои композиции, е написана така, че да може да бъде изсвирена навсякъде – във всякакъв състав. Понякога нямате достатъчно време за репетиции заедно, но знаеш, че музикантите, с които ще свириш, са способни, могат да четат партитури, имат въображение – ами, „Мантра“ е точно за тях, може да бъде изсвирена отведнъж: „Музика за заети музиканти“.

Твоята душа може да звучи и „по-криво“, нека да го кажем така… – триото Instincts и дуото с Марко са две съвсем различни лица на твоята музика, макар миналата година да ги събра и заедно.

Абсолютно вярно. С Борис Бел и Антти Виртаранта правим една по-трудна, „по-насилствена“ дори музика на моменти. И не ми е много лесно да вляза от единия филм в другия. Но тия две страни си съществуват при мен и аз съм и двете неща. Обичам да свиря с уа-уа педал, с дисторжън и всякакви ефекти, обичам да свиря шумно и с груув, но обичам и одухотворената тиха музика, както е в дуото – тази музика, която ме прави и по-добър човек, не само музикант.

Записвате вече втория албум – някои от пиесите вече сме ги слушали на живо, но не и албума, а ако е като първия, ще е цялостна история. Какво ще е различното в него, освен участието на гости?

Първата и най-основна разлика е, че Марко записва хармониката през усилвател, което му дава много по-голям контрол върху звука. Аз също използвам лупър и повече ефекти. Някои от песните са още скици, но знаем, че накрая ще се получи нещо магично.

Имаш албум с Франческо Бердзати преди 18 години, а Франческо направи миналата година чудесен албум по „Лед Цепелин“ и дори изсвири тази програма във Варна. От друга страна, Лука Акуино, тромпетистът на Skopje Connection, има албум по „Доорс“ отпреди няколко години. Ти също си рокендрол герой, колкото и да се правиш на обикновен дзен мъдрец. Ако ти се удаде възможност, по творчеството на коя рок група би записал свои интерпретации?

Да ти кажа, при мен винаги ги е имало влиянията от всички тези групи – и от „Пърпъл“, и от „Цепелин“, най-много от Франк Запа… Но следващото нещо, което искам да запиша и което не е свързано с моя авторска музика, е албум с джаз стандарти, които сам ще изпея. Доста лесно помня текстове. И това ще е много личен проект – бих го направил за себе си, защото слушам такава музика, но не я свиря. Ето, имахме наскоро едно участие с група на един фестивал на виното, трябваше да свирим фонова музика (нещо, което правя много рядко) и 90% от песните бяха джаз стандарти, които сам изпях. И никой не възропта, което породи и желанието да аранжирам и запиша тези песни и с група… И китарите ще ги свиря аз, и ще пея и ще е уникален проект, защото вече от доста време не съм джаз китарист. Завърших „Джаз композиция и аранжиране“, но през годините доста се отдалечих от това, което наричаме джаз – от суинга, от традицията… Ето, и в албума на дуото Big Love жанрът не може да се определи толкова лесно. На някои хора, които слушат джаз, може би няма да им хареса толкова, но на хората, които слушат музика – със сигурност ще им допадне… Исках да кажа – жанрово се отдалечавам все повече и повече от джаза, дори в последните години, като ме поканят в ролята на джаз китарист, все по-некомфортно се усещам. Не ми е толкова интересно да свиря джаз, по-интересно ми е да свиря музика.

Цветан Цветанов
18.01.2024

Свързани статии

Още от автора