0
1606

Музика, маестро!

IN MEMORIAM

Алипи Найденов

Не съм свирила под палката на Алипи Найденов (1931–2023), но познавам и помня нейния размах от десетилетните му посещения с неговия Софийски симфоничен оркестър в Сиена. През годините оркестърът променяше името си, в него за четири десетилетия (1971–2011) се изредиха поколения български музиканти, днес водещи фигури във Филхармонията, Радиоркестъра и други наши състави. Специализирал диригентство в римската академия „Санта Чечилия“ при Франко Ферара, Алипи беше у дома си в Италия. Поканен от своя маестро да участва в летните диригентски курсове на академията „Киджана“ в Сиена със свои музиканти, Найденов превърна тази чест в мисия на живота си.

Избираше лично всеки от състава. Оркестрантите трепереха от неговия надзор, защото не само ги учеше как да свирят, а най-вече изграждаше дисциплина и морални стойности – търпение, постоянство, колегиална етика, каквито самият той притежаваше. Курсовете в Сиена за млади диригенти се ръководеха от негови колеги. Въобще не беше задължен, но всяка сутрин идваше на репетициите и гледаше строго леко закъснелите, дошлите с къси панталони („В театър сме, разберете го.“) или недоспалите.

Всички чакахме обаче „концерта на Алипи“, задължителна част от престоя. Меломаните го следяха, където и да се изнасяше – на закрито (театри, църкви) или на открито – в прекрасното абатство без покрив „Сан Галгано“, любимо място на диригента заради чудесната акустика. За своя концерт маестрото работеше предварително в София – съставяше програмата, в която задължително включваше италиански композитор, за да уважи домакините. Заставайки пред партитурата, оркестрантите не само следяха нотните знаци, пред погледа им сякаш се рееше цялата история на произведението до най-малки подробности. Алипи вече ги беше подготвил, за да знаят на какво да акцентират. И ако свъсените вежди на маестрото започваха да се повдигат, значи „не се свири като по ноти“. След концерта, на който нерядко освен ръководството на Академията идваше и Райна Кабаиванска, Алипи се отпускаше и за да се отблагодари за къртовския труд в знойните лета, организираше екскурзии с автобус. Тук вече говореше ерудитът, който познаваше Рим, Флоренция или други места по-добре от тамошните гидове. Трудно настигаха бодрата крачка на този висок и красив мъж далеч по-младите му колеги. Даже и когато се попрегърби, не изгуби ентусиазма си. Почетният жител на Сиена направи много, за да подобри битовите и най-вече финансовите условия на музикантите, които го боготворяха. Висеше с часове из кабинетите на „Киджана“, докато не получи онова, което заслужаваха.

А за себе си маестро Алипи Найденов, оставил значим принос в развитието на българо-италианската музикална култура, мечтаеше само едно – да бъдат издадени трите части на спомените му „Разказ за изминатия път“ след неговата смърт. Дано някое българско издателство осъществи последното му желание.