„Колибри“ преиздава този по-ранен роман на Пол Остър (1990), преводът е на Жечка Георгиева
Написана в забързания ритъм на трилъра, „Музика на случайността“ е сред най-обичаните творби на големия американски писател, поет, преводач и режисьор, автор на 25 романа, удостоен с множество американски и международни награди.
След смъртта на баща си Джим Наш получава наследство и окрилен от голямата сума пари, веднага напуска работа и се мята на колата, за да изпита „вкуса на свободата“ по необятните пътища на Америка. Когато парите му свършват, но не и желанието му да продължи да пътува, случайно среща младия и амбициозен покерджия Поци. И двамата са закъсали, и двамата имат нужда от пари, затова се впускат в решаващ двубой срещу двама ексцентрични милионери, за да изиграят покера на живота си.
Пол Остър (1947–2024) е сред най-достолепните имена в съвременната американска проза. За последните три десетилетия той е белязал безвъзвратно върховете на постмодерната литература в нейния едновременно смущаващо интелектуален, но и дълбоко човешки триумф. След като „изобретява самотата“ с първото си литературно произведение, Остър създава прочутата „Нюйоркска трилогия” – три своеобразни детективски истории за тънката граница между лудостта и нормалността, между целостта на една идентичност и нейната разруха. Романи като „Музика на случайността“, „Книга на илюзиите“, „Тимбукту“ и „Левиатан“ маркират неуморното му търсене. През 2018 г. „Колибри“ издаде монументалния му роман „4 3 2 1“. През 2024 г. за пръв път на български език излезе романът му „Сънсет Парк“, а през 2025 г. „Колибри“ издаде и последната му творба, „Баумгартнър“.
„Музика на случайността“, Пол Остър, превод от английски Жечка Георгиева, художник на корицата Стефан Касъров, издателство „Колибри“, 2026 г.
Наш си даде сметка, че се държи по нехарактерен за себе си начин. Чуваше как думите напускат устата му, но още докато ги изговаряше, имаше усещането, че те изразяват чужди мисли, че не е нищо повече от актьор на сцената на въображаем театър и повтаря реплики, които са му били написани предварително. Никога дотогава не се беше чувствал по този начин, а най-странна беше пълната липса на притеснение, че така лесно влезе в ролята. Единствено имаха значение парите и ако този бълващ простотии младок можеше да му ги осигури, то Наш бе готов да постави на карта всичко, само и само това да стане. Цялото начинание май беше смахнато, но рискът сам по себе си го мотивираше – скок на сляпо доверие, който щеше да докаже, че най-сетне е готов за онова, което можеше да му се случи.
В този момент Поци беше само средство за постигане на целта, дупка в стената, през която щеше да излезе от другата страна. Беше възможност под формата на човешко същество, призрак, играещ карти, чието единствено предназначение на този свят бе да помогне на Наш да си върне свободата. Веднага след това пътищата им се разделяха. Наш щеше да го използва, но това не означаваше, че той има нещо против Поци. Въпреки че го дразнеше със своята многознайщина, у малкия имаше нещо обаятелно и човек не можеше – макар и неохотно – да не се отнесе към него с уважение. Поне имаше смелостта да държи на своите убеждения, което не можеше да се каже за повечето хора. Поци бе повярвал твърдо в себе си, импровизираше в крачка живота си, разчиташе само на своята съобрази телност, за да се задържи на повърхността; и дори след току-що претърпяното поражение не беше обезкуражен или победен. Липсваше му финес, често си беше направо нагъл, но излъчваше само чувствие, което допадаше на Наш. Все още беше рано да се каже дали може да му се вярва, разбира се, но като се вземеше предвид с колко малко време разполагаше, за да съчини историята, както и цялата незначителна вероятност за достоверност на ситуацията, Поци едва ли беше нещо по-различно от това, за което се представяше. Или поне така предполагаше Наш. Така или иначе, скоро всичко щеше да се изясни.
Най-важното беше да изглежда спокоен, да стиска юздите на възбудата си и да убеди Поци, че знае какво върши. Не че искаше да го впечатли, но усещаше инстинктивно, че трябва да държи нещата под контрол и да противопостави на неговото всезнайство своята кротка, но непоклатима увереност. Ще се прави на по-стар и улегнал пред парвенюто Поци, ще използва предимствата си от ръст и възраст, за да си създаде ореола на постигната с труд житейска мъдрост, една улегналост, която да противостои на нервното, импулсивно поведение на младока. Когато стигнаха северен Бронкс, Наш вече имаше план за действие. Щеше да му струва повече, отколкото му се искаше, но в крайна сметка парите щяха да му се върнат.
Номерът беше да си трае, докато Поци не започне да задава въпроси, а започнеше ли да ги задава, да е готов с убедителни отговори. Това бе най-сигурният начин да контролира положението: да държи хлапака в относително неравновесие и да му създаде илюзията, че винаги го води на една крачка. Без дума да каже, Наш на сочи колата към магистралата „Хенри Хъдсън“ и когато Поци най-накрая го попита къде отиват (след като бяха отминали Деветдесет и шеста улица), Наш отвърна:
– Джак, ти едва се държиш на краката си. Имаш нужда от топла храна и сън, пък и аз бих хапнал нещо за обяд. Ще отседнем в „Плаза“ и после ще му мислим.
– Хотел „Плаза“ ли имаш предвид?
– Точно така, хотел „Плаза“. В Ню Йорк винаги отсядам там. Нещо против?
– Не, нищо. Просто се питам. Според мен страхотна идея.
– Предположих, че ще ти хареса.
– Така е. Обичам да върша всичко със замах. Добре е за душата. Паркираха в подземния паркинг на Петдесет и осма улица, взеха багажа на Наш, свиха зад ъгъла и влязоха в хотела. Наш поиска две единични стаи с обща баня помежду им и докато се подписваше на регистрацията, не изпускаше Поци от очи и не пропусна да забележи малката му самодоволна усмивчица. Това го зарадва, защото означаваше, че Поци е достатъчно впечатлен от споходилия го късмет, за да оцени жеста на Наш. Всичко беше въпрос на постановка. Само допреди два часа животът на Поци се беше сринал, а сега стоеше насред дворец и се опитваше да не зяпа втрещено разкоша, който го заобикаляше. Ако контрастът беше по-малко шокиращ, нямаше да произведе търсения ефект, но в случая на Наш му стигна един поглед към потрепващите устни на момчето, за да разбере, че е постигнал желания ефект.
Качиха се до стаите си на седмия етаж („седем носи късмет“, както Поци подметна в асансьора) и щом пиколото си получи бакшиша, двамата се настаниха и Наш се обади на румсървиса да поръча обяд. Два стека, две салати, два печени картофа, две бутилки бира „Бекс“. Междувременно Поци вече крачеше към банята да си вземе душ, затвори вратата след себе си, но не си направи труда да я заключи. Наш прие това за още един добър знак. Заслуша се миг-два във водата, която се удряше с шипене в ръба на ваната, след това си сложи чиста бяла риза и изрови парите, които беше прехвърлил от жабката на колата в един от куфарите (четиринайсет хиляди долара, увити в малка найлонова пазарска торбичка). Без да се обади на Поци, излезе от стаята, взе асансьора до партера и прибра тринайсет хиляди в хотелския сейф. Преди да се върне, отскочи до близката вестникарска будка да купи тесте карти.
Поци седеше в стаята си, когато Наш се върна. Двете врати на банята стояха отворени и Наш видя, че момчето се е проснало в креслото, увито в две или три бели хавлии. По телевизията даваха поредния кунгфу филм, както всеки съботен следобед, и когато Наш надникна да каже „здрасти“, Поци му посочи с пръст екрана и каза, че трябва да започне да взема уроци при Брус Лий.
– Тоя малкият не е по-едър от мен – каза, – ама я виж как ги натръшка шибаняците. Ако и аз можех така, това снощи нямаше да ми се случи.
– Сега по-добре ли си? – попита Наш.
– Боли ме навсякъде, но май не съм потрошен.
– Значи ще живееш.
– Да, така изглежда. На цигулка няма да свиря, но за живеене ще живея.
– Обядът ще дойде всеки момент. Обуй чифт от моите панталони. След като се нахраним, ще излезем да ти купим нови дрехи.
– Чудесна идея. Тъкмо си мислех, че не бива да се правя твърде дълго на римски сенатор.
Наш метна на Поци чифт дънки в тон с тениската му „Ред сокс“ и момчето сякаш веднага се сви в тях до размерите на дете. За да не се препъне в крачолите и да се пребие, той ги нави до глезените.
– Хубав гардероб имаш, няма две мнения – каза и влезе в стаята на Наш, като придържаше в кръста дънките. – Да не си бостънски каубой?
– Щях да ти заема смокинга си, но реших първо да преценя доколко умееш да се храниш пред хора. Не искам да ми го съсипеш с кетчуп, капещ от устата ти.
Храната пристигна на подрънкваща количка и двамата седнаха да обядват. Поци се нахвърли на стека с апетит, но след няколко минути яко дъвчене и преглъщане остави ножа и вилицата и като че изведнъж му се отщя. Облегна се назад в стола и огледа стаята.
– Странно как започваш да си припомняш – каза глухо. – Бил съм тук и преди, ще знаеш, но отдавна не се бях сещал. От години.
– Трябва да си бил съвсем малък, щом се е случило толкова отдавна – каза Наш.
– Точно така, бях много малък. Баща ми ме доведе тук един уикенд през есента. Трябва да съм бил на единайсет или дванайсет.
– Само двамата? Къде беше майка ти?
– Бяха разведени. Разделили са се, когато съм бил още пеленаче.
– С нея ли живееше?
– Да, живеехме в Ървингтън, Ню Джързи. Там съм израснал. Скапано, мръсно градче.
– Често ли се виждаше с баща си?
– Изобщо не го познавах.
– Но ето че се появява един ден и те води в „Плаза“.
– Нещо такова. Макар че веднъж го бях виждал преди това. Първия път беше много особено. Никога преди не бях се плашил така. Бях на осем години и един ден в средата на лятото си седя на стъпалата пред къщи. Мама беше на работа и аз си седях сам-самичък, ближех един оранжев сладолед на клечка и зяпах към отсрещната страна на улицата. Не ме питай как съм запомнил, че е бил оранжев, просто помня. Все едно че още държа проклетото нещо в ръка. Денят беше горещ и аз си седя с оранжевия сладолед и си мисля как щом го довърша, ще отида с колелото при приятеля ми Уолт и ще го накарам да пуснем маркуча в задния им двор. Сладоледът тъкмо взе да се топи и да капе върху крака ми, когато се зададе огромен бял кадилак, едва пъплеше по улицата. Страхотна кола. Съвсем нова и блести от чистота, с лъскави джанти като паяжини, гумите с бял кант. Шофьорът с вид на изгубил пътя. Намалява пред всяка къща, подава глава през прозореца и проверява адресите. А аз го наблюдавам с шибания сладолед в ръка, целият накапан, и тогава колата спира и онзи изключва мотора. Точно пред нашата къща. Слиза от колата и тръгва към мен – облечен в шикарен бял костюм, и ми се усмихва широко и дружелюбно. В първия момент го взех за Били Мартин, досущ приличаше на него. Сещаш се, бейзболният мениджър. И се питам: откъде-накъде Били Мартин е дошъл види мен? Да не си търси ново момче да му разнася бухалките и топките? Боже, какви безумия ти минават през главата, като си малък. Онзи се приближава и тогава виждам, че не е никакъв Били Мартин. Сега вече съвсем се обърках и честно казано, малко се уплаших. Хвърлям сладоледа в храста, но още преди да реша какво да правя, той вече стои пред мен. „Здрасти, Джак – вика. – Откога не сме се виждали.“ Аз не разбирам за какво говори, но тъй като знае името ми, решавам, че е приятел на мама или нещо такова. Затова му казвам, че мама е на работа, като се опитвам да бъда любезен, а той ми отвръща, че знае, току-що бил говорил с нея в ресторанта. Тя наистина там работеше, по онова време беше келнерка. И тогава му викам: „Искаш да кажеш, че си дошъл при мен?“. А той отговаря: „Позна, момче. Реших, че е време да се видим и да си поговорим кой какви ги върши. Последния път, когато те видях, беше още в пелени“. Аз все по-малко разбирам за какво става дума и единствено ми хрумва, че това сигурно е вуйчо Винс, дето избягал в Калифорния, когато мама била съвсем малка. „Ти си вуйчо Винс, нали?“ – питам аз, но той клати глава и се усмихва. „Дръж се да не паднеш, момче – казва ми той, или нещо от тоя род, – ако щеш вярвай, но пред теб е твоят баща.“ Аз, разбира се, не му повярвах. „Няма начин да си баща ми – отговарям. – Моят баща е убит във Виетнам.“ „Е, да – казва онзи, – всички така мислеха. Но всъщност не ме убиха, а избягах. Бяха ме взели в плен, но аз си прокопах тунел и избягах. Трябваше ми много време да се добера дотук.“ Започна да звучи малко по-убедително, но аз все още се съмнявах. „Това значи ли, че сега вече ще живееш с нас?“ – питам го аз. „Не съвсем – отвръща, – но това не бива да ни пречи да се опознаем.“ Това ми прозвуча съвсем не както трябва и вече бях почти сигурен, че се опитва да ме метне. „Няма начин да си баща ми – повтарям аз. – Бащите не си отиват. Те живеят у дома със семействата си.“ „Някои бащи – поправя ме той, – но не всички. Виж. Ако не ми вярваш, ще ти докажа. Ти се казваш Поци, нали? Джон Антъни Поци. И името на твоя баща трябва също да е Поци. Нали така?“ Аз само кимам, а той бръква в джоба си и измъква от него портфейл. „Погледни тук, момче – казва, изважда шофьорската си книжка и ми я подава. – Чети какво е написано на тая хартийка.“ И аз чета на глас: „Джон Антъни Поци“. Да пукна, ако не е написано черно на бяло…
