С южноафриканския китарист, певец, автор на нова музика и визионер Сибусиле К‘аба дни преди турнето му в София, Пловдив, Бургас и Варна разговарят Иван Хадживеликов и Цветан Цветанов.
Музиката на Сибусиле К‘аба е навярно все още недостатъчно видим, но затова пък безспорен дял не само от южноафриканската, но и от световната джазсъкровищница. Джаз ли? Да, от онзи джаз, който естествено дълбае в предколониалните си корени и дава една по-цялостна картина на взаимовръзките в световната музика въобще. Сибусиле е роден през 80-те години на миналия век в провинция КваЗулу-Натал, говори се, че е пряк потомък на зулуски крал, а световни музикални законодатели като саксофониста Шабака Хътчингс и Джайлс Питърсън от ВВС припознават в него голямата звезда от близкото бъдеще. Звездна е обаче само музиката му (по начина, по който е звездна музиката на Сън Ра, Маршал Алън, Колтрейн, а и на Шабака, да не пропуснем). Самият Сибусиле обаче е изключително земен и в най-положителния смисъл на понятието скромен човек, общуването с когото е като разговор едновременно с мъдър старец и с мъдро дете, с които още от първите разменени думи чувстваш непосредствена духовна близост. Музиката му е директна като това, което в Америка или в Западна Африка наричат блус, въпреки че корените ѝ са малко по-различни: в традиционните южноафрикански жанрове масканди и маломбо.
Дни преди да представи своята музика на един от най големите европейски фестивали – „Роскилде“ в Дания – Сибусиле К‘аба идва в България за 4 концерта – на 28 юни в „Гьоте-Институт“ (София), на 29 юни в „Петното на Роршах“ (Пловдив), на 30 юни в „Барбоса“ (Бургас) и на 1 юли в „Студио 21“, в партньорство с Младежка фондация „Аморфа“ (Варна). Поканата идва от платформата Stretch и радиофестивала „Аларма Пънк Джаз“, а на сцената Сибусиле ще е съпровождан от още един невероятен южноафрикански музикант (перкусии, хармоника и глас), известен под името Нафтали от Кралското семейство (дали от същото кралско семейство като самия Сибусиле, ще разберем още утре).
Иван Хадживеликов: У нас сме свикнали да носим миналото като товар през повечето време – както в изкуството, така и изобщо. Вие как гледате на изкуството: като на дълг, който плащате на предците си, или като на нови клони на дървото?
Мисля, че семето е посято много, много отдавна, Дървото расте. Разклонява се, давайки повече сянка, повече плод и повече плодородна земя. Това е проявлението на семето – растящото дърво.
Иван Хадживеликов: Дебютният ви (двоен) албум Open Letter To Adoniah / Unlearning от 2017 вече стана легендарен. Казвате, че новият ви албум се задава догодина. Как усещате прогреса, или по-скоро пътуването (вътре и вън от вас) между първия и втория албум?
Това ви ще кажете, когато чуете новия албум. Колкото до мен, аз съм само един съд и съм щастлив, че имам дарбата да се свързвам с други светове чрез наследството ми. Благословен съм, че мога да чувам тези мелодии, хармонии, кодове и послания. Аз съм само получател и моят дълг е да ги споделям със света, с едничката цел той да стане той по-обединен. Да бъде свят на равенството. Това, мисля, е ролята ми. А дали новата музика е продължение, или нещо различно, не съм сигурен. Може би с израстването ми в музикален план ще мога разбера. Засега това, в което съм напълно сигурен, е, че аз съм просто един съд. Наистина получавам посланията, а дългът ми е да ги споделя с отворено сърце със света. Това, което правя, е да споделям.
Иван Хадживеликов: Да ви върна назад, кога за пръв път почувствахте това призвание?
Животът постоянно ни се случва и ние не си припомняме нещата, докато се движим напред. Пътуването на Туми Могороси – барабаниста на The Ancestors, и дебютния му албум Project ELO… мисля, че тогава той ми показа тази идея. Идеята за творците, за ролята на творците – това ни се изясни с участието ми в Project ELO.
Иван Хадживеликов: Може би сега е моментът да споменем и човека, който споделя пътуването ви – Нафтали. В YouTube има ваши съвместни видеоклипове отпреди 5-6 години. Защо точно той, а не друг от музикантите, с които работите, е с вас на най-голямото ви досега турне?
Нафтали е моят по-голям брат, приятелството ни датира от петнайсет години. Той ще участва в новия ми албум Ngiwu Shwabada, но работи и върху свой албум. Този наш формат за турнето, това дуо, помага на мен, но и на него. А и сме заедно доста отдавна и ни е лесно, тъй като се разбираме без думи.
Цветан Цветанов: Имате значими фолклорни традиции в южноафриканската музика. Наскоро открих хора от КваЗулу-Натал Africa Mаmas, но знам, че имате и други велики гласове. От друга страна, имате и класическа джаз традиция, в лицето на гиганти като Луис Мохоло-Мохоло, Хю Масекела… Как всичко това се преплита във вашата музика?
Радвам се да се запознаем, братко. Интересен въпрос… За мен Африка е начин на живот, тя е нашето начало. При нас буквално няма време. Имаме тази концепция за африканското време, според която винаги е късно. Това ни дава живот, в който сме естествено свободни. Имаме и това, което наричаме „убунту“ – чувството за едно общо семейство, общество, човечество. Всички тези елементи ги има в музиката ни и в музиката преди нас. Когато говорим за предците ни, се връщаме в една ера, където африканската музика никога не се е ползвала или приемала през въздигане на пиедестал, както днес – като за артисти, изпълняващи я за публика… Споделяли сме песента, изпълнявали сме я колективно, пеейки я пред огъня. Така всички елементи се сливат в нещо уникално, което винаги е улавяло слуха на хората. За мен традицията на предците е самият ни начин на живот – познанието от майка ми, баща ми, прадедите ми – научени сме как да се свързваме с тях, пренасяйки се при тях. За нас това е начин на живот. Не е нещо голямо, мистично, свръхестествено, а по-скоро всекидневие. Нашата история, на африканските хора, дълго време е била разказвана от външни хора и там някъде посланието се е изгубило и е станала някаква голяма сложна мистерия, а това са прости неща. Оттам идва музиката, от място на простота, изобилие, любов. Като артист за мен това са трите елемента, които ми трябват, за да правя каквото и да е изкуство. Късметлия съм, както казах на моя брат Иван преди малко, че съм избран да получа това призвание да споделям тези послания със света. Почитаме великите ни предци, но за нас това е просто нашият живот… Всеки е свързан с нещо по-велико от нас, нещо отвъд нас, отвъд рационалното. Африканците са щастливи, че могат да го живеят в най-чистите му форми. Всички, дори великите новатори в джаза са откривали неща, които ние, африканците, сме правили векове преди това. Нещата, които Джон Колтрейн е правил през 50-те и 60-те, на нашия континент са се случвали от незапомнени времена, имали сме тези немислими хармонии, просто не сме ги излагали на показ. Всички ние сме велики заедно, способни да пеем заедно песни и да носим енергия, която ни праща на места, които не можем да си представим. Късметлии сме, че можем да се влеем в това, въпреки трудностите, през които африканците и хората с тъмна кожа сме минали. Музиката винаги е нова, но и древна. Всичко ново е забравеното от предците ни, затова не трябва да забравяме кои сме.
Цветан Цветанов: Велик отговор, който отговаря на повечето от моите въпроси. У вас хората разбират езика и чуват историята, за разлика от нас. Ние не говорим родния ви език, но самото звучене на гласа, а и магнетизмът на тези песни са пленяващи. Как се свързвате с публиката извън ЮАР? Обяснявате ли на английски, или оставяте хората да се понесат сами по музиката?
Хората трябва да дойдат и получат лично даровете от Сибусиле К’аба и Нафтали. Но ще се опитам да обясня все пак: това е музика от сърцето за сърцето. Ние работим с човешките сърца, успокояваме ги, даваме им щастие. Когато сме на концерт, ако успеем да задържим умовете на публиката неподвижни, ние преминаваме към общуване с всеки отделен човек в нея, но на много по-високо ниво. Умът млъква, сърцето се отваря, а звукът може да проникне в него и да го изпълни с лечебни вибрации. Музиката не трябва да е разказ с някаква последователност и обяснения, а да ти говори лично на теб, да те отведе на място, където да говориш със себе си. Има много игра, има плач, има и много тишина в нашата музика. Всички тези кодове са благословии, дадени ни да лекуваме човешките сърца, за да могат те да си спомнят кои са. И да превърнат света в по-добро място. За да можеш да дойдеш свободно, например, от София в Южна Африка или където и да е по света. Отнеха на човечеството правото да бъде човечно. А тази музика ти дава възможност да си наистина свободен, поне докато трае концертът, да се възнесеш до по-добро място. Тя укрепва човешкия ти идеал.
Цветан Цветанов: А как се чувствате в различни концертни и звукозаписни ситуации – когато свирите на някое малко място сам или с Нафтали, в проекти на други музиканти – в албума на Табанг Табане или в проекта на Туми Могороси? Каква е разликата между камерното изпълнение и това в по-големи формации, в които и енергията, а и идеите понякога са съвсем други?
В по-големите състави, където има друг лидер, се опитваш да изявиш през музиката това, което той чувства. Трябва да приемеш, че лидерите са получили кода и посланията, че те са капитаните, и да ги следваш. Откъдето и да идва музиката, в този случай са я получили те. Трябва да ги следваш с цялото си сърце. А и ние сме братя. Аз имам пълно доверие на моите братя. Казват ми: „Това получих, него трябва да споделим“. И аз слушам и се уча от човека, получил музиката. И винаги накрая се получава нещо красиво. Същите принципи важат и когато изпълнявам моята музика. Тя ме води там, където иска да отиде, линията между мен и притежаването ѝ е тънка. Дали свиря с Туми Могороси, Мтунзу или Нафтали, принципът винаги е един и същ. Просто осъзнаването и ролите се сменят. Научаваш своята и я изпълняваш от цялото си сърце.
За пръв път идвате в България, и то за цяло малко турне от планините до морето. Живеем в интернет времена, когато можеш да провериш всичко, но не е същото като да изпиташ това „всичко“ лично. Оставяте ли си място за изненада в такива случаи?
Винаги, винаги. Трябва да оставиш място за магията… За момента на УААААУ! Това е забавното. Да, детето в мен е живо, то обича да играе и да измисля красиви истории. Така е. Моето мото е да нямам очаквания. По-малко очаквания, по-малко разочарования.