Начало Идеи Дебати Мултиполярността като пропаганда
Дебати

Мултиполярността като пропаганда

Владимир Шопов
16.05.2024
562

Появата и завръщането на множество центрове, които успешно се позиционират за влияние и власт, прилича на свръхинтерпретация на случващото се. Звучи като пропагандна картина, на места успешно наложена като клише с достатъчна самоочевидност.

Идеята за многополярен свят (полицентричност) е вече едно от най-популярните описания на съвременния политически свят. Все повече обаче то цели не просто да описва, но и да предписва; да осмисля настоящето, но и да предопределя бъдещето; да осветлява нарастващите потоци от събития и кризи. За да се случи всичко това обаче, непрестанно се увеличават различни неточности, лозунги и откровени измислици за възникването и функционирането на отделните властови центрове, за които се твърди, че привличат все нови и нови държави и общества и необратимо консолидират тази нова, „многополярна“ структура. Очаквано, реалността е доста различна от все по-координираните усилия за налагане на тази интерпретация на случващото се.

Всъщност полицентричността все повече се превръща в остарял образ и концептуална рамка за случващото се в глобалния свят. Признаването на залязващата еднополярност бе дълго време отлагано по различни причини. Отхвърляне на реалността, отсъствие на еднозначност на процеса или пък убеждението, че подобно признание е отстъпление през незападните сили. Друг повод бе липсата на готовност за новия, различен и по-труден международен контекст. Мултиполярността съдържа и известна интелектуална привлекателност като понятие. Тя генерира образа на голяма политическа игра, изискваща макиавелианска стратегическа виртуозност, която създава множествени ползи и култивира дългосрочно овладяване на изкуството на балансирането. Всичко това даде допълнителна инерция на новите заявени държавни играчи точно в момент, в който техните претенции за значимост и геополитически центрове започваха да отслабват. Погледнато по-общо, несигурността относно признаването на наскорошните международни размествания е неоснователна. Най-малкото, защото новите претенденти са изправени пред все повече трудности.

Мултиполярността съдържа известна интелектуална привлекателност, тя генерира образа на голяма политическа игра, изискваща макиавелианска стратегическа виртуозност.

На първо място, центровете на политическа тежест не са на равно отстояние, каквато предпоставка има в идеята за отворено геополитическо поле и наподобяващото игра стратегическо позициониране. Новите държави с претенция за центрове на власт наистина имат по-активна и предприемчива външна политика, търсят като минимум да укрепят своята регионална тежест, но всъщност много повече оперират чрез коалиции, дори чрез блокова логика. Например вече няма никакъв смисъл да описваме войната на Русия срещу Украйна в двустранни категории. На практика тя се основава на де факто коалиция, в която Китай снабдява дипломатически капитал, пазари и стоки с двойна употреба, а Северна Корея и Иран изпращат значими количества военно оборудване, амуниции и други. Нещо повече, от гледна точка на стратегическото планиране, като най-крайна точка и развитие на тази конфигурация би следвало да разглеждаме координираната ескалация на отделните военни полета на интерес на участващите държави: Китай в Тайванския пролог, Северна Корея на корейския полуостров и Иран в Близкия Изток.

По-нататък, новите държави играчи се опитват да сложат знак на равенство между значимост, видимост и централност. Опитват се да ни убедят, че това да са активни е равно на това да са център. Разказват своя собствен възход и предлагат съдържание, за да го направят самоочевиден. На този терен вече съществува свръхпредлагане от претенденти – Турция, Бразилия, Индия и други. Самопромоцията, агитацията и „многовекторния“ подход на различни държави е сред най-видимите факти на международната политика през последните десетилетия и това често подвежда по отношение на тяхното реално и устойчиво влияние. Нещо повече, подобно експанзивно поведение може да има отчуждаващ ефект. Прекалената настоятелност често прелива в опит за овладяване и очаквано създава подозрение. Например в един момент Турция опита да отиде твърде далеч в навлизането в Западните Балкани и предизвика балансиращи реакции от тях и съседните им държави. Индия проектира прекалено настъпателно своето влияние в Шри Ланка и Малдивите и предизвика тяхната реакция. Китай и неговата настъпателност предизвикат подобни последствия в Югоизточна Азия. Подобни проекции на сила всъщност подкопават процеса на консолидиране на партньори и повече приличат на създаване на периферни зони на собствено влияние и контрол.

Полицентричността се подкопава допълнително от множащите се кризи в моделите на незападните държави. Китай е в плен на структурни управленски и стопански предизвикателства, а не просто ситуативни препятствия. Идеологическият завой на Си и нарастващата пропаст между реален и възможен растеж се все по-осезаеми и променят представи и възприятия. Все повече т.нар. „китайски век“ се трансформира в индийски или югоизточно азиатски. Русия е вече военна икономика, обсебена от самодостатъчност и оцеляване и все по-неспособна да конструира регионално икономическо пространство от взаимен интерес, с което да привлича и удържа партньори. Нахлуването в Украйна подкопа главния ѝ политически инструмент, енергията. Истеричната автокрация на Путин все повече фрагментира сложните управленски инструменти и легитимност, необходими за създаване на кръг на влияние. Иранската теокрация е още по-краен и периферен играч и под повърхността едва удържа собствената си криза. Управленските експерименти на Ердоган в Турция пък привличат много повече любопитство, отколкото уважение и подражание. Индия така и не може да намери баланс между претенцията за цивилизационна уникалност и протекционизъм и отвореност и равнопоставеност.

Макар и неуверено, стратегическото мислене се завръща за сметка на лесните, подвеждащите и неточните автоматизми на неспирния либерален възход.

Новите претенденти за геополитически центрове страдат и от загуба на силата на обещанието на възможностите за общуване и ползи. Освен че са обладани от претенции за системно превъзходство, те просто губят инерция и динамика. Китай реализира стратегия на обхватна самодостатъчност, която допълнително ограничава възможностите за икономически обмен и развитие, което влияе негативно на нейната привлекателност и стопанска „мека сила“. Нещо повече, все по-очевидно е, че Пекин далеч не е толкова щедър, колкото мнозина предполагат. Според различни изчисления през 2021 година „средното царство“ е осигурило помощ за развиващите се страни в размер на едва 3.1 милиарда долара в сравнение със САЩ – 41 милиарда долара, и ЕС – 80 милиарда долара. Огромната част от финансовия ресурс, който Китай осигурява, не са грантове, а кредити с високи лихвени проценти. Провалите на Ердоган изтриха историите за стопанския успех на страната и подкопаха нейния капацитет да проектира сила и привлекателност. Индия много повече се интересува от вашите инвестиции, отколкото от ваши стоки и услуги. Бразилия все така остава в плен на „ресурсната икономика“. За привлекателност на руския икономически модел дори не си заслужава да се говори. Въобще опитите за стопанско препозициониране и създаването на нови икономически центрове наподобяват грешката на Брекзит – игнориране на историята, както и на географската стопанска тяга, цената на препозиционирането и рисковете на свръхангажимент към нови партньори. Това е съществена и доскоро малко оценявана пречка пред изграждането на нови и устойчиви центрове на власт в международната система.

Въпреки всичко това идентифицирането на дефицитите на новите геополитически претенденти не е достатъчно, за да бъде обхваната цялостната динамика на промяна в съвременния свят. Не е и убедително като индикатор за бъдещето, ако не погледнем отблизо Европа и САЩ. Западът не се срина, както идеята за „възхода на останалите“ предпоставяше, а завръщането на континенталната война го консолидира. Макар и неуверено, стратегическото мислене се завръща за сметка на лесните, подвеждащите и неточните автоматизми на неспирния либерален възход. Западът възстановява капацитета на националната държава, без да разглобява собствените си транснационални структури. Все по-малко са гласовете, предсказващи, че китайската икономика ще задмине американската и само за няколко години китайското настояване за икономическо превъзходство на бъдещето претърпя тежък удар. Но това не означава, че пред Европа и САЩ не стои продължаващо предизвикателство. Европа все още не притежава стратегическа идентичност и капацитет, а Америка все още търси осъвременена идея за глобален ангажимент, подкрепена от нейните граждани.

Появата и завръщането на множество центрове, които успешно се позиционират за влияние и власт, прилича на свръхинтерпретация на случващото се. Носи повече елементи на правене на външна политика на чиновническо бюро и изкушение за аналитично откритие, отколкото внимателен поглед и анализ. Звучи като пропагандна картина, на места успешно наложена като клише с достатъчна самоочевидност. Всъщност завръщането на обхватната наземна война и умножаването на напрежения и конфликти връща фокуса върху базови дилеми и фундаментални въпроси, което все повече определят поведението на държавите. В подобен свят внезапно стратегията на безкрайно балансиране между множество геополитически играчи носи твърде много несигурност. В крайна сметка котвата на блоковата принадлежност е по-работещ и добър инструмент за сигурност и просперитет. Точно в тази посока вървят и държавите в сегашния свят.

Владимир Шопов е консултант, изследовател и колумнист, завършил е политология в СУ „Св. Климент Охридски” и London School of Economics and Political Science. Специализирал е в университетите в Оксфорд, Лондон, Калифорния, Пекин и в Ново училище за социални изследвания, Ню Йорк. Външен преподавател в Софийски университет „Св. Климент Охридски“ и Дипломатическия институт на МВнР. Гост-лектор в различни европейски университети и дипломатически академии. Бил е съветник по европейски въпроси на министъра на вътрешните работи (1997–1998 г.), съветник в Мисията на България към ЕС (1998–2001 г.), съветник на министъра на външните работи (2014–2016). Автор е на „Британският опит за моделиране на ЕС (1997–2007 г.): идеи, дискурс и интереси в международните отношения“ (2020).

Владимир Шопов
16.05.2024

Свързани статии

Още от автора