Гледна точка

Мухата

5059

Вечерта, преди лягане, излезе на терасата да изпуши една-две цигари. Това си му беше навик открай време. Само рано сутрин и късно вечер цигарите толкова му се услаждаха. Мислеше си, че това е заради тишината. Тогава главата му работеше най-добре. Искаше да има тишина, но денят му беше пълен с шум. Градът беше шумен, хората бяха шумни. Искаше тишина.

Утре най-сетне щеше да финализира сделката. Беше окабелил последното каре къщи преди подстъпите към планината. И утре един от големите оператори на интернет услуги щеше да купи мрежата му.

Затова утре трябваше да е бодър и свеж. Но не можеше да се лиши от тези една-две цигари.

Натисна фаса в пепелника, влезе в стаята и затвори вратата към терасата. Отиде в банята да си измие зъбите и после си облече бархетната пижама. Когато си легна, разбра колко е уморен. Краката му туптяха. Под клепачите му избухваха петна, като фойерверки, които сменяха цвета си – оранжев, син, зелен, жълт, червен – все ярки цветове. Искаше само едно, да потъне бързо в съня, но разбираше, че това няма да стане лесно. Към безсънието му изведнъж се прибави някакъв шум. Светна лампата на нощното шкафче и седна в леглото. Трябваше му известно време, за да разбере от какво е шумът. В стаята беше влязла муха. Докато беше пушил на терасата, в стаята се беше вмъкнала една муха. Времето вече беше топло, пролетно и мухата беше влетяла в стаята му през открехнатата врата. Тя пикираше към лампата и после изчезваше към тъмните ъгли. И пак се връщаше.

Разбра, че така сънят се отлага за неопределено време. Първо някак трябваше да се справи с нея. Светна голямата лампа на тавана, взе един пешкир и го сгъна надве, да стане по-тежък. И започна да търси мухата. Но тя летеше толкова бързо, че почти не я различаваше, чуваше само бръмченето ѝ, което режеше мозъка му на филии като циркуляр. Освен това, докато я търсеше, погледът му постоянно беше насочен към сто и петдесет ватовата крушка и в очите му все по-често започна да тече лава, която буквално го ослепяваше.

Искаше да издебне мухата и да я перне с пешкира. Само това искаше. Да я зашемети и после да я убие. Но мухата беше неуловима. Единствено по бръмченето се досещаше за траекториите, които описваше, за невидимата мрежа, която плетеше.

Реши друго. Да отвори вратата към терасата и да започне методично да се придвижва от дъното на стаята към вратата, като размахва пешкира. Разчиташе, че така, ако прояви достатъчно упорство, ще успее да я изгони, да я изтласка навън, нищо че нямаше да успее да я убие, да я стъпче с крак. Нека да живее, но поне да му се махнеше от главата.

Мухата беше неуморима. Тя изобщо не спираше да лети и да бръмчи. Той сечеше въздуха с пешкира, размахваше го като луд, ръката му се откачи. По едно време се халоса с него през лицето и дясното око го заболя. Седна на стола и провеси пешкира през коляното си. Без да иска, погледна часовника на стената. И се ужаси. Бяха изминали цели два часа. Нощта изтичаше, а той не беше мигнал.

– Майната ти! – изрева. Угаси лампата и се стовари в леглото.

Не разбра как измина останалото време от нощта, дали изобщо беше дремнал. Но мухата като че ли се беше укротила, не я чуваше. Когато се развидели, отвори очи. Чувстваше се разнебитен, сякаш някой беше развил всички гайки на тялото му. Изведнъж се сети за онази новела на Джордж Ланджилан, „Мухата”, публикувана на български в една тъничка книжка от поредицата „Книги за всички” преди половин век. В нея учен на име Робърт Броунинг извършва проучвания, които представляват държавна тайна, но, накратко, са свързани с дезинтеграция – реинтеграция на материята. При един от опитите със самия себе си, докато влиза в кабината за експеримента, вътре се пъхва и една муха. И атомите на човека се смесват с атомите на мухата. Резултатът е ужасяващ. Когато го вижда, жена му започва да пищи. Пъха ръце в устата си, изпохапва ги до кръв, но не може да спре да пищи.

Изтощеният му мозък започна да развива този сюжет. Какво ли щеше да стане, ако например сега, като се надигне, мухата изведнъж се измъкне отнякъде, вече голяма като котка. Сигурно и той щеше да запищи. Ами голяма като тигър?

Седна в леглото, като се озърташе тревожно. Изведнъж видя часовника и подскочи. Времето летеше и часът на срещата за подписване на сделката неумолимо наближаваше. Отиде в банята и се погледна в огледалото. И изпъшка. Около дясното му око тъмнееше виолетово петно. Рядката му, побеляла вече брада, беше набола и му придаваше вид на несретник. Набързо си взе душ, без да се обръсне, облече се. И хлопна вратата на жилището зад себе си.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора