Тя беше голяма и силна муха, с много здрави криле, с изумруден гръб. Използваше есенното слънце, за да се попече, кацнала на стената на една къща.
Малкият Петьо, който лежеше в количката си на терасата на къщата, я видя и се загледа в нея. Хареса му това, че тялото ѝ е толкова лъскаво.
И тя го видя. Но веднага разбра също така, че това е малък човек, който не представлява заплаха за нея.
Защото наистина имаше хора, които си мислеха, че лесно могат да я хванат в шепата си. И даже опитваха. Мухата леко им се надсмиваше, защото добре знаеше, че е много по-бърза от всеки човек. Но това не означаваше, че не трябва да внимава.
Ето какво се случи например вчера. По време на обиколката си из града тя попадна в един бар. Там имаше мъже, наредени на дълга маса, които пиеха и си говореха. Мухата кацна на ръба на масата и започна да почиства крилата си, защото въздухът в града беше много мръсен и по крилата ѝ постоянно полепваха сажди, които ѝ пречеха да лети добре. Но един от мъжете я видя. И веднага сключи облог с другите, че ще хване тази муха. Той им припомни горделиво, че е бивш боксьор и това няма да представлява никакъв проблем за него. Мъжете обаче не знаеха едно нещо. Че мухата разбира думите им. И тя реши да накаже боксьора. Леко се придвижи така, че застана между човека и чашата му, но, във всеки случай, доста близо до чашата. И замръзна, за да улесни решението му. Мъжът не закъсня. Замахна, мухата излетя, а тежката чаша, която той перна с ръката си, едва не се разби в челото на седящия до него. Онзи другият не остана длъжен и веднага стовари юмрук върху носа на боксьора. Какво стана после, мухата не видя, защото вече беше отишла надалеч, но и това ѝ стигаше.
Но малкият Петьо не представляваше заплаха за нея. Освен това тя виждаше за пръв път представител на човешкия род така да ѝ се радва. И реши да възнагради малкия Петьо.
Тук трябва да отбележим, че освен да разбира човешката реч, тя можеше и да говори с хората, когато реши. Това не ставаше, разбира се, с думи, а с помощта на кратички мисли, които можеха да се появят в главата на човека срещу нея, ако мухата пожелаеше това. Най-лесно ѝ беше да прави това с деца. Децата до пет години все още владееха езика на мислите, който плуваше във въздуха и който беше достъпен за всички същества. После, с годините, хората губеха тази способност, освен, може би, единици от тях.
И сега мухата каза на малкия Петьо с езика на мислите, че ще застане под него и ще го вдигне във въздуха, за да полетят двамата заедно и той да види света отгоре. Малкият Петьо се оживи.
Другото беше лесно. Тя вдигна Петьо във въздуха, издигна го доста нагоре, над покрива на къщата и още по-нависоко, над дърветата. Малкият Петьо с интерес разглеждаше непознатия отгоре свят. Видя тяхната къща, видя улицата, по която майка му го возеше с количката, видя и кучето от съседния двор, което се мяташе върху оградата и го плашеше, но сега кучето беше малко и кафяво като парченце кекс и вече хич не беше страшно. Видя и една голяма птица, която мина на сантиметри от него, облъхна го с топлината изпод перата си и го изгледа с интерес. Мухата направи една обиколка с малкия Петьо и сетне внимателно го върна и го положи пак в количката. Петьо я наблюдаваше с израз, който можеше да се определи и като обич, а след малко я попита с помощта на една кратичка мисъл:
– Кога ще дойдеш пак?
Мухата не искаше да го разстройва. Тъй че тя нямаше как да му каже, че мухите живеят кратко, по няколко седмици и най-вероятно те няма да се видят никога повече. А на този език, на който те разговаряха сега, не можеше да се лъже и затова мухата предпочете да се стопи в далечината. Беше сигурна, че видяното ще остане в главичката на малкия Петьо и тогава, когато той порасне голям, без значение дали ще си мисли за него като за истинско преживяване, или просто като за един следобеден сън на напечената от есенното слънце тераса.
И това ѝ беше напълно достатъчно.
