За два филма от програмата на Синелибри, които застават фронтално един срещу друг
В края на 60-те години на ХХ век на български излиза книга от немски автор със заглавие „Мъжът и жената интимно“, от която днешното поколение 60+ плюс има право да се осведоми теоретично как да постъпва с телата си, когато те са запалени от сексуална страст. И докато срамежливите погледи на българската соцмладеж шарят по страниците на единственото допуснато на пазара подобно четиво, от другата страна на Желязната завеса редица табута изгарят на кладите на сексуалната революция. През 1972 г. излиза филмът на тогава 31-годишния италиански режисьор Бернардо Бертолучи „Последно танго в Париж“, в който „свободната любов“ е показана без никакви задръжки. В действието американец (Марлон Брандо) и французойка (Мария Шнайдер) се срещат в парижки хотел за секс и за да разговарят, като за Бертолучи сексът е само средство, което да отведе зрителя до по-сериозните теми на съвремието като комуникацията между хората. Но тъй като сексът е показан на места доста директно, привлича вниманието и филмът предизвиква скандал. Докато за част от революционно настроената публика „Последно танго в Париж“ е шедьовър, за пуританите той е недопустим. Към тях с искане за забрана се присъединяват и феминистките, които виждат в него триумф на мачизма.
„Последно танго в Париж“ е дебют в киното за 19-годишната Мария Шнайдер, като филмът едновременно я издига във висините на неочакван за нея успех и я завлича в пропастта на депресията и наркотиците. За този начален период от живота на актрисата разказва „Да бъдеш Мария“, чиято премиера беше на фестивала в Кан, а сега е включен в програмата „Оди за човека“ на Синелибри. Не е необходимо предварително кинообразование, за да бъде разбран филмът, режисьорката Джесика Палю достатъчно подробно възстановява атмосферата от снимките на филма на Бертолучи. Интересна подробност от биографията ѝ е, че тя започва кариерата си като асистентка тъкмо при него – в последния му филм „Мечтатели“. От съображения за спазване на авторските права сцените от Тангото не са копирани дословно, а с промени – в цветовите акценти, костюмите, пространственото разположение. Сценарият е писан по мемоарната книга на племенницата на актрисата Ванеса Шнейдер, освен това за диалозите са използвани интервюта на Мария Шнайдер. Основният момент е т.нар. сцена с маслото, в която героят на Брандо изнасилва героинята на Шнайзер. Проблемът е, че изнасилването се отнася не само до героинята, а и до самата Шнайдер. Макар че реално секс няма, тя се чувства унизена, тъй като в импровизацията пред работеща камера вижда нечестно отношение и съзаклятничество от страна на двамата мъже, Бертолучи и Брандо, спрямо нея. Те са знаели как ще се държи Брандо в тази сцена, докато тя не е била предупредена. Тук се появява и въпросът доколкото режисьорът има право на провокации, за да измъкне най-доброто от човешкия материал за филма си. Доколко може да разполага с актьорите повече като с материал и по-малко като с човеци. От друга страна, след изпитано унижение по време на снимки, актрисата бива възвеличавана от професионалния киносвят, пред нея се отварят много врати, които, ако не беше първоначалното ситуационно злепоставяне, вероятно щяха да си останат завинаги затворени. Защото именно в момента на унижението поради екстремната ситуация режисьорът успява да „измъкне“ от актрисата реакции, които в нормални условия може би нямаше да бъдат изиграни от нея. Това е тезата, която развива във филма бащата на Мария, също актьор, теза, широко популярна сред правещите кино през изминалия ХХ век: изкуството иска жертви. Последвалата слава компенсира лишенията, страданията, мъката – слава, която никога няма да споходи редовия, нормалния човек.
В по-нататъшното действие на „Да бъдеш Мария“ виждаме героинята раздърпана, отчаяна, нещастна, преминаваща през различни сексуални партньори, мъже и жени, утешаваща се с алкохол и дрога. Режисьорката Палю ни казва: не, точно обратното е, славата не може да утеши наранената душа. Мария се опитва да се бори, обвинява в интервюта Бертолучи и Брандо, че са се подиграли с нея, резултатът е нулев. Бертолучи отрича, че тя не е знаела, обществото е на негова страна. В действителност чак след смъртта на Шнайдер той полупризнава, че тя е била права.
Отзивите на критиката за „Да бъдеш Мария“ след фестивала в Кан са ласкави, единственият упрек е, че Палю се ограничава до пропадането на актрисата Мария Шнайдер и премълчава, че въпреки всичко тя успява да се измъкне от личния си кошмар и да заснеме още 38 филма, т.е. в никакъв случай не е унищожена напълно от тандема Бертолучи – Брандо. Макар и да не става дума за физическо изнасилване, филмът влиза в линията на MeToo, тъй като в него жената търси своята реабилитация за събития от минали времена, когато е била безгласна, а както се вижда от случая „Шнайдер“, дори и да се е опитвала да говори, е останала нечута и безсилна. Или: виждаме как сексуалната революция изяжда своите деца. Освен личната история „Да бъдеш Мария“ категорично казва, че днес снимането на филми като „Последно танго в Париж“ е мисия невъзможна, че скритите експерименти с психиката на актьорите остават в историята (засега) и че лошите момчета са просто лоши, а не желани и привлекателни.
Другата гледна точка, тази на презрения мъж, който изпада в слаба позиция, без да може да се защити, виждаме във филма на французина Беноа Жако „Бел“, също показан премиерно в Кан. В него учителят Пиер (Гийон Кане) и съпругата му Клеа (Шарлот Генсбург) приютяват за една година дъщерята на тяхна приятелка. Момичето е намерено убито. Последният, който я е видял жива, е Пиер. Съответно всички очи са вперени в него, съмняват се, че има и сексуално посегателство. Но липсват доказателства както за вината, така и за невинността му. Пиер заживява сред обществено недоверие, отхвърляне, скрито обругаване, само защото е… мъж.
„Бел“ е втора екранизация на роман от Жорж Сименон, първата е от 1961 г. с режисьор Едуар Молинаро. Беноа Жако обаче би трябвало да има дълбоко личен мотив, за да се хване точно с този сюжет. В момента той също е принуден да се отбранява от женско нападение. През 1986 г. тогава 39-годишният Жако живее известно време с 14-годишната Жюдит Годреш, на която помага да поеме по пътя си на актриса. През 2023 г. вече възрастната Годреш прави минисерия за телевизия „Арте“ с названието „Иконите на френското кино“, като представя героите си от гледна точка на движението MeToo и обвинява Беноа Жако, че е била изнасилвана и бита от него. Окуражени от Годреш, и други женски гласове се надигат срещу режисьора, днес 35-годишната Юлия Рой казва, че през 2013 г. е била изнасилена от Жако, актрисата Изилд ле Беско също твърди, че била изнасилвана от него между 1989 и 2000 г., когато е била малолетна. През юли 2024 г. Жако е задържан за два дни в парижката полиция за разпити.
Така днес срещу режисьора на „Сбогом, кралице моя“ (2012), „Дневникът на една камериерка“ (римейк, 2015), „Ева“ (римейк, 2018) и много други, един от стълбовете на френското кино, застават няколко млади актриси с най-силните си обвинения. Френската прокуратура все още разследва, засега няма доказана вина, но Беноа Жако вече се е разделил с доброто си име и положение в обществото. Актьорите от последния му филм, Гийон Кане и Шарлон Генсбург, отказаха да участват в промоцията на „Бел“.
Днес няма кинофестивал, в който темата MeToo да остане незасегната, Синелибри не прави изключение. Може би трябва да мине още време, докато порасналите момичета си разчистят отношенията със своите покровители от по-рано. Може би зрителите ще трябва да проявят търпимост към накланянето на везната към женската гледна точка. Предполагам, че за възпитаните с „Мъжът и жената интимно“ подобни скандали изглеждат изкуствено раздухани и необосновани прищевки на разглезени жени, тъй като „мъжът има винаги право“. Но пък е ясно, че днешните млади в киното се водят от други правила и по време на снимки не само че няма пострадали животни, но и не би трябвало да има и пострадали човешки души.
