От силни на деня не съм закрилян,
но като слабите не моля хляб.
Аз нямам слабостта да бъда силен,
ни силата на истинския слаб.

Марко Ганчев

От т.нар. Априлско поколение* поети двамина – Първан Стефанов и Марко Ганчев – са ме привличали по по-различен начин от останалите. Поради ерудицията си, значимостта на създаденото и подминаването им от критиката. А те са не по-малко стойностни, особено съпоставени с постоянно изтъкваните, поради различни основания, съпоколенци. Даже са и повече. Смятам, че освен верността им към литературната традиция, другата причина е и скромността им. Не са напирали да изпъкнат, деликатни са и съзерцателни. Бяха и останаха мълчаливци. Никой от нашите литературоведи, особено сред скупчените иждивенци в Института по литература, които освен научни конференции от време навреме правят и по някоя анкета, не се сети да ги поразпита. Първан си отиде. Бог дари Марко с дълголетие и той дори смогна да си направи самоанкета – мемоарната му книга ,,В търсене на изгубеното племе“, изд. Хермес, 2012, която мина и замина, сякаш не е била. Като по-напреднал от ограничените и недосетливи изследователи, за да ги облекчи, той е сложил подзаглавие ,,Вместо мемоари, вместо литературна анкета, вместо живот и  дори вместо завещание“.

Книга, написана с фини горчивина и скептицизъм, непреднамерен народопсхологически портрет и автопортрет, социално-политическа и мъдра, за да не кажа философска изповед. Тя е прозаичният двойник на поезията му – недооценена лирика, за сметка на изтъкваната –  тя е и по-лесно за възприемане – лирикосатира. (Подобна е и съдбата на лѝриката на Радой Ралин).

В недоиздадените му дневници (притежавам ги благодарение на съставителката Марияна Фъркова) Борис Делчев е фиксирал разговор, в който Николай Кънчев с присъщата му категоричност твърди, че Марко Ганчев още не знае как да подрежда думите. Няма как последният да е научил  последен казаното, но преди време, като стана дума за Кънчев, той рече: Че кой му е пречил. Никой не му е пречил…

Каза го така убедено, че останах безмълвен.

Дали това е ехо от съперничество, дори вражда, още от младини, не знам, но в думите им са стаени не само предполагаеми взаимоотношения, но и различията им в разбирането им за поезия.

Ще илюстрирам изложеното, с откъс от непубликувания дневник на Борис Делчев, който свидетелства за атмосферата и търсенията на поетите ни в ония години:

Четвъртък, 20. III. 1969

По настояване на Ал. Геров в 8 часа му се обадих, за да проверя дали у тях е отишъл Радой Ралин – исках да го видя. Оказа се, че бил там и аз тръгнах с надеждата за приятелски разговор. Но се излъгах: и тук Радой беше с „антураж“ – Дучо Мундров, Димитър Стойчев, Николай Кънчев и др., без да поменавам домакините и дамските гарнитури. И разговорът се запече. По-късно обаче част от домакините се оттеглиха (Тачеви), неочаквано заговорихме за литература и стигнахме до спор.

Не помня как Николай спомена за книгата на Марко Ганчев („Бягащо дърво“) и, разбира се, я отрече: „Той не знае да постави една дума до друга. Всичко у него е в първата сигнална система“. Александър и Радой енергично се възпротивиха. Намесих се и аз.: „Наистина, Марко е старомоден в средствата, не винаги има втори план на мисълта, но неговата стихосбирка слага пръст на раната. Аз не виждам коя друга през последната година е по-добра от нея“. Николай възрази, че това е литература, а не поезия – че е на друг духовен план и няма нищо общо с изкуството. „Литературата и изкуството, колкото и различни да са понякога, имат това общо, че са оправдани само като хуманитарна проява“ – добавих аз. И тук се започна голям спор, така че Тамара трябваше да призовава към тишина. Николай говореше за изкуството като проява вън от всякаква социална обусловеност. „Това е друг вид догматизъм – намеси се Радой. – Там елементарният Иван Бурин, тука – абстракция“. Накрая вече Николай с недомлъвки твърдеше, че за него поезията е рефлектиране без адресат. И понеже се мъчех да го оборя, като казвах, че щом не е насочена към човека, не виждам защо трябва да се публикува, Геров на два пъти се обърна към мене: „Защо спориш, не виждаш ли, че той е окултист!“. После, като се залови за думата „рефлектиране“, отведнъж свърна в друга посока: „Това е интересно, да, много интересно – рефлектираш. В бъдеще и аз така ще пиша – ще рефлектирам“. При тези думи той стана, седна зад масата да напише нещо, и като се върна след минута, прочете на всеослушание следното свое „стихотворение“, родено от този нов начин на писане:

Аз бях дърво.
В ръцете си се взех
и си направих
един пепелник
от борова кора.
И цялата гора
се възхищаваше.
И аз не можех да разбера.

Така разговорът се измести в сферата на алогичното, обезсмисли се и аз млъкнах. Минута-две след това ние с Радой и Мундров си тръгнахме“.

Припомняйки си как критиката е посрещнала първата му стихосбирка „Семената зреят“ (1957), и по-специално статията на Борис Делчев, видял в „благоразумието“ на поета опасност за развитието му (под „благоразумие“ Делчев е имал предвид, че изразните средства на автора са почти традиционни, а на останалите – Л. Левчев, Вл. Башев и П. Караангов – по-провокативни), Марко Ганчев пита: ,,Защо критиците толкова очакват от новите автори нови, радикални стилистични похвати? Дават ли си сметка, че така ги подтикват към фокусничество, подражателство и литературна козметика. Дори Борис Делчев, френският възпитаник, дето знае едва ли не от рождение, че стилът, това е човекът, не е устоял на детската болест на всяка литературна генерация да призовава към стилистични бунтове, които в повечето случаи се оказват безсмислени дребни хулигански прояви“ – стр. 148.

На въпроса ,,защо пиша почти в традиционен стих – с рими, ритъм, че дори и със смисъл?“, Ганчев отговаря: ,,Признавам съвсем чистосърдечно, че го правя от мързел. Къде ще седна да му чистя римите, да му прозаизирам ритъма, да му разфокусирам смисъла“ – стр. 45.

Николай Кънчев съзнателно се стреми към модерни форми на стиха и модерна метафорична синтетичност, към извънвременен адресат.

Като стил и поетика Марко Ганчев минава за старомоден, като проблематика слага ръка на пулса на ставащото, но с времето Кънчев започна да паразитира на гърба на откритията си – игра с идиомите и с думите, стана по своему разточителен, банализира стила си, а предполагащият, поради римите, бъбривост и описателност класически стих довежда Ганчев до пределна смислова синкретичност и словесна лаконичност. Какво да се прави: и при писането е като при дърводелството: отхвърляш ли много работа, отхвърляш и много талаш. Даже някои затъват в собствения си: произвеждат стихове, образи, изрази сами за себе си, впечатляващи дори, но нямащи нищо общо не само с цялото, но и с онзи, за когото се отнасят и наистина звучат безадресно, поради своята самоцелност – доста от по-късните творби на Кънчев.

Явно, че ,,спорът“ не е приключил и до днес. След ,,Присъствие“ (1965) Кънчев се отказва от класическия стих, минава към белия. Но то и какво му е бялото: ритмизирани безримни стихове, главно в ямб, вероятно за да могат по-лесно да бъдат превеждани в чужбина. Ганчев от време на време прескача в двора на ,,Кънчевата прозодия“, но си остава при първоначалния избор. В мемоарите си той засяга и някои от тънкостите на занаята, – за да не употребя по-високопарното поетическото изкуство:

ОТНОСНО РИМАТА

Туй пак ли трябва да се казва:
и с рима може и без рима,
въпросът е да се не забелязва
дали я няма, или има.

Смятам тъкмо за такова стихотворение на Марко Ганчев ,,Неделно щастие“, дало и заглавие на една от стихосбирките му – 1971 г.

Стихотворението започва с извечния спор за изначалието – Словото или Делото, над който си е блъскал главата и Гьоте във ,,Фауст“. Нашият поет само го маркира, почти мимоходом, но така неволно те препраща към исконият му корен. В това маркиране сякаш се съдържа и смисъла на стихотворението ,,Постскриптум“ на Николай Кънчев, което илюстрира обща посока на мислене у двамата; там където Кънчев завършва:

На края на света,
където свършват думите,
е Словото!,

Ганчев започва:

Ни слово. Ни дело. Неделя.

Запомняш го мигновено – и просто, и ясно, и размислящо!

Библейските ,,В началото бе Словото“ и ,,По делата им ще ги познаете“ присъстват неказани в разглобяването на двете думи, в намека за генезиса им, продължил и във втория стих:

Ни чинопочит. Почивка.

Неделя, произлизаща  от неработене: ничего не делать; денят, когато Господ си е починал след шестдневния труд, делал; и затова тези дни са делници. Почивка: от почит, почитам; значи нищо не правя, за да съм отдаден само на отдиха. (В 70-те години строителите на социализма работехме и в събота).

За да маркира контрастът – новобитието на свободния ден Седми на седмицата с два насъщни атрибута, даващи ни сили за делника, сега заменени с природни:

От букова шума постеля,
от витошки вятър завивка.

Постелята и завивката в градския дом, в които протича по-голямата част от живота, сякаш мигновено стават нещо временно, отместени и омаловажени от природното ложе, което се възцарява като непоклатима величина, Постеля и завивка, поднесени с лек фолклорно стилизиращ намек.

Следва дълбок сондаж на тогавашния, на сегашния и на всеки градски, а вече и къде ли не, социален живот:

Шест дена човекът се бори,
понякога волно-неволно,
да бъде над всички отгоре
или пък не много отдолу.

Но поетът не спира до тук – отскача от социума, за да се върне отново при универсума, подметнат като ли че с лека ръка в първите два стиха, смислово завършен в последното четиристишие:

А тука щастлив е, додето
за малко усеща душата
над себе си само небето,
под себе си само земята.

Вечното разпятие на човека между двата антипода небесно и земно, равнозначна на слово и дело, на работен делник и блаженствен празник.

Кръгът се затваря: краят потвърждава – и утвърждава – началото.  И на стихотворението, и на темата. Римите са толкова небрежни и дори банални, употребявани хиляди пъти, че не ги забелязваш, защото властва смисълът. Всичко в него е толкова проникновено вярно и изчерпателно, че просто всяко тълкувателно обяснение ще развали завършената му мисловна прелест и изразната му словесна оптималност. Простотата, яснотата и дълбочината на това стихотворение са съкрушителни и не бих ги определил по друг начин освен класически. Повече и по-добре по темата, – а в ония години има безброй стихотворения озаглавени ,,Неделя“ – не може да бъде постигнато и поради това за мен стихотворението е шедьовър.

Както и много от стихотворенията на Кънчев, от които ще цитирам ,,Просто“:

Чрез падащите тази нощ звезди
небето вече се отърсва от кошмари.

И след това, останало без тях,
дори не става нужда да се вижда.

Изгубвам очертания и аз,
и не стоят през мене никакви въпроси.

Пред никого земята се върти,
като опашката на куче пред стопанин!

Винаги съм смятал, че т.нар. класически стих е много по-труден от белия и свободния. В ,,Неделно щастие“ няма нито една излишна или смислово неоправдана дума, докато в ,,Просто“ има: вече, която е не само паразитна, но съществува в стиха, за да запълни ритъма. В необявеното състезание по краткост без излишества губи подреждачът на думите.

Рефлектиращият Кънчев бяга от делника и преследва универсалният закон, който подчинява реалиите и те му служат за аргумент; обратно – Ганчев изцяло е в делничните реалии и от тях извлича универсално божественото. Би трябвало единият да е адмириран от тогавашното статукво, а другият – отхвърлян. Но е станало третото – отхвърлени са и двамата. Кънчев неслучайно не е приеман от охраняващата критика,  той ѝ е подозрителен дори само като изказ. А има още толкова ,,грехове“: абстрактност, безадресност, енигматичност, херметичност… (пропускам Геровото окултист).

Ганчев става опасен тъкмо с това, което се култивира като качество: точната си адресираност, стъпка в стъпка с живота и проблемите му, оголваща до кост конкретност, зад която прозира общия закон. Казано условно: единият върви към сложността чрез простотата, другият – към простотата чрез сложността.

И двете стихотворения визират изконния копнеж на човека да се върне в изначалието чрез божествено природното, освободен от бремето на социума и познанието, на всичко, което определяме като цивилизация.

Не само в изкуството, и в живота с времето крайностите си разменят местата и се превръщат в своята противоположност. (За пресичането на успоредните прави в безкрайността ще премълчим). Съществува схващане, или легенда, че за да нарисува Исус, Леонардо дълго търсил модела, който най-накрая намира – чист и одухотворен младеж.

След време, когато пак така дълго търси прототип за Юда и най-после го среща, се оказва същия човек, но вече станал закоравял престъпник.

Преследващият афористично-метафорична изразност Кънчев с годините стига и до струпване на стихоафоризми, които не кореспондират помежду си и енигматично се самозатварят.

Без да преследва подобна цел, Марко Ганчев, верен на ясните до прозрачност изказ и мисъл, неволно  постига метафорични сентенции, които изразяват, макар и  частица, от същностите на земния и небесен свят.

Два различни поетически подхода, довели до един и същ резултат.

________________

* В мемоарите си М. Ганчев прави следното пояснение: ,,политическата пропаганда пък, още по-непретенциозна във вкусовете си, обяви нашето литературно прасило за ,,априлско поколение“ – стр. 117.

ПОСЛЕПИС

Имах кратко двоумение за заглавието. Дали да не е Тихият?! Но определението вече се самокомпроментира от прекалена еднозначна и дори недобросъвестна употреба, що се отнася до тенденцията в поезията ни, която иска да формулира. Първородител му е догматичният критик Пенчо Данчев в опита му да се обнови. В неговата листа влизаха Иван Цанев, Екатерина Йосифова, Калин Донков и др., а по-късно семантиката му дотолкова се разшири, че включи даже и поетите от моето поколение. Младия професор, майстор в организиране на научни конференции, поредени абмициозно-методичен модератор в съчиняване поредната литературна Менделеева таблица, вече демократична, канонизира като неин родоначалник Иван Цанев. (Безспорни са заслугите му в лансиране на поетите от 70-те години, близки по търсения до неговите, а и на неколцина по-млади след тях, то това не основание за основаване на школа). Направих опит да участвам в конференцията по въпроса, която се проведе във Велико Търновския университет, но бях деликатно отстранен от един от ортаците му, тамошен, също професор. Случката потвърди заключението ми от дългогодишни наблюдения: литературното признание, слава и награди най-често се дължат на взаимните реверанси. (Отстранителят ми по-късно бе възнаграден действително). Исках да противостоя и защитя тезата, че ,,тихата поезия“ е по-отранно явление, ,,основали“ са я и Първан Стефанов, и Никола Инджов, и М. Ганчев, и Андрей Германов, и П. Караангов. А какво да кажем за Петър Алипиев, който цял живот писа и издава само една ,,тиха“ книга – ,,Лирика“?! А от още по-преди – Найден Вълчев например. Щях да се аргументирам с финала на едно от стихотворенията на Инджов от 60-те години: Това е също революция / – не с меч, със гълъб във ръце“. Или с: ,,мои тихи стихотворения – къщички от пластелин“ на Караангов. Чак после, в 70-те, Иван Цанев ще напише:,, Ръката дето пушка е държала вчера / привиква да държи перо, тесла и плуг“. Но излезе, че явлението е с много по-дълбоки социалистическо-реалистични корени и двата стиха на Цанев са реминисценция/римейк на други два. Не допусках, че мисловните клишета на соцепохата са така прилепчиви, че да създават дълготрайни щампи. И същевременно – продуктивни. Потвърждава го достоверното свидетелстване на самия Марко Ганчев за ,,нееднострунното“ му поколение (негово определение) от посочените мемоари: ,,Както ония навремето там, в Русия, бяха произлезли от шинела на Гогол, така българските бригадирски поети от първите години на народната власт бяха загърнати в ,,Шинела“ на Иван Радоев, където ,,един войник от втора смяна / наместо пушка лоста бе поел“.

Така че няма да се наситя да гледам литературния сеир.

Пък и на Марко Ганчев му отива определението: той е образец на  мълчаливец, а което не казва е в искрящите му от умност и тъжна горчивина очи, в чието дъно утаено блести насмешливост, опрощение и все пак – оптимизъм.   

Да се разровя в проблема, причината бе, че поетът ми довери издаването и на друга негова стихосбирка – ,,Житна топлина“. Тя е втората по реда на появата си книга от замислената поредица ИЗБРАНИ СТИХОВЕ

В ДЕСЕТ СВИТЪКА

На 13 февруари тази година поетът навърши 90 години, факт не само отраден, но и твърде рядък по продължителност на живота при поетите. Особено българските. След Багряна и Найден Вълчев, Марко Ганчев е третият достигнал тази почетна възраст.

След като написах текста му го изпратих. Смятам, че отговорът му допълва смисъла на статията и го предлагам:

25.03.2022 16:29

Поздрави от тихия воин. Веднага се асоциира с незнайния воин. Оттам пък с безследно изчезналите във  войната между таланта и посредствеността.

Сега сериозно. Не съм подозирал, че някога ще се кръстосаме с Николай Кънчев като две успоредни прави някъде в пространството, но явно такъв е законът на безкрайността.

Хубаво, че имаш енергия за участие в литературното мислене. Талантливи поети ще се явяват винаги, но прекъснатото ни литературно мислене най-трудно ще се възстанови, ако някога се стигне до такива работи. Аз предпочитам да си остана жалък практик, но с цялата му страхопочит към науката. И дядо Вазов я е имал, като е казвал на своите мастити тълкователи: „Право да ви кажа, господа, не съм си ги и помислювал тия работи, дето сте ги писали за мене“. Няма и капка съмнение обаче, че той признава интелектуалното им превъзходство. В съвременните ни литературоведски нрави, за жалост, става обратното: тълкователят от майсторските конференции постоянно ни внушава интелектуалното си превъзходство, дори когато снизходително ни потупва по рамото с някоя похвала. Бедата им е, че те не преживяват своите тълкования както ти твоето с цялото си същество, а подражават на методиките и на доктрините на модни в момента идоли в световния литературен салон.

Помагай им, защото го няма Радой, който да им казва кое има стойност в текущата литература, колкото и да беше екстравагантен той в оценките си пък за останалия текущ живот. Е, дано и двата продължат да мъждукат…

Тихият воин на растящия доматен разсад!

На въпроса ми:,, А дали имаш против евентуално към финала на текста да добавя и писмото ти? Ако смяташ, че е уместно.“, той отговори: ,, Разбира се, че кореспонденцията ни не е тайна, колкото и да е импровизирана, и може да се цитира. В тия работи по-жалкото е, когато писмата са се писали именно за да бъдат публикувани, с  което нашего брата често се е излагал през вековете.“

За разлика от други мои колеги, които ми се разсърдиха, че съм публикувал писмата им, без да ги питам.