Книгата „Мълчаливи молитви“[1] на големия български християнски писател – на големия демократ и невероятен човек Димитър Коруджиев, издадена от издателство „Прозорец“, е написана в последните години от неговия, белязан от тежко телесно страдание живот. И аз ще кажа, че тя е особена книга.

Лично аз я прочетох два пъти и по два различни начина. Бих посъветвал и всеки неин читател да се опита да направи същото. Защото мисля, че само така той ще съумее да усети и двата пласта на нейното – колкото и да е парадоксално – словесно мълчание, на нейната звънтяща словесна тишина.

Прочетох тази книга първо отначало и докрай – тъй да се каже „на един дъх“. Ден по-късно започнах обаче да я чета отново: бавно, спирайки и „заслушвайки се“ в мълчанието, оставащо след всеки неин фрагмент. Четях тоест всеки фрагмент като отделно словесно откровение, като отделен и изпълнен в себе си словесен свят.

И ето: след първото прочитане на книгата – от началото и до края ѝ – аз останах потопен в нещо, което в православното богословие се именува с гръцката дума „исихия“. Думата обаче – нека го кажа – далеч не означава просто „мълчание“, „тишина“. Колкото и трудно е да се предаде с малко думи значението ѝ, все пак би могло да се каже, че тя – „исихията“ е – нека се опитам да го изразя така – онази тишина, която ни обгръща при пробуждането ни, в мига на отлитането, на разтапянето, разсейването на гъмжилото от сънните видения; от „шума“ на потопеното в безсъзнанието съзнание на спящия. При пробуждането отваряш очи и ето – онова, което само преди миг е било кресчендо от гласове, от барабанен грохот; което само миг преди това е било пандемониум от лица, слети с други лица, от съблазняващи, но и фантасмагорични, чудовищни телесни гримаси; което само миг преди това е било сякаш в някакви хем познати, хем напълно непознати места – изчезва и… ти виждаш, осъзнаваш: ти си в твоята стая, стенният часовник тик-така, всичко е просто, всичко е тихо, но с една истинска, истинска тишина, с една, нека се изразя така – нова изконност. Всичко е, да – просто, опростило се, но истинско и затова тази тишина на току-що пробудеността е несравнимо по-словесна от сънната „какофония“. Тя е тишина на завръщането, която е едновременно с това пробуждане в новото. Тишина, в която нещата са придобили истинските си имена и те, макар и беззвучно, звучат, про-говарят. Всичко, всичко е легнало в истината си. Всичко е ново-родено и едновременно с това „най-сетне“. „Исихията“, с две думи, е мълчанието на проговорилата истина, на завърналото се от сънното блуждаене, окончателно и ново, дадено ти от пробуждането.

И ето: именно от тази „исихия“ е пронизана книгата на Димитър Коруджиев, ако я прочетем изцяло, „на един дъх“. Всичките ѝ фрагменти са потопени в това словесно мълчание, обгърнати са от него. Книгата въобще е разпростряла се на своите 88 страници „исихия“. И ако ние, познаващи тази пределна осъщественост на човешкия и на християнския живот почти единствено от описанието ѝ в богословските текстове на православната духовност, бихме поискали да я усетим макар и за малко в перманентно сънуващо-бъбриво-суетното си всекидневие, бихме могли да го направим, ако за няколко часа (толкова трябват, за да прочетем „мълчаливите“ молитви на Димитър Коруджиев от начало до край) се оттеглим от това всекидневие и се потопим в книгата. Щом затворим последната ѝ страница, ние, уверявам ви, ще осезаем „исихията“. Тя ще остане след тези няколко часа, в които сме били в книгата и вън от всекидневието си. Ще остане да звънти беззвучно в нас – спокойно, пробудно да звънти в нас докато… отново не потънем в „съновиденията“ на всекидневието си – в суетата му, в страстите му, в честолюбията и тщеславията му, в нетърпенията и злобите му.

Защото ние всички – признавам го – можем, уви, да бъдем само няколкочасови „гости“ в света на последните години на Димитър Коруджиев.

А какво представлява този свят? Сам писателят ни казва това в самото начало на книгата. Свят на едно тежко, непрекъснато телесно страдание, на непрекъснат, непрекъснат шум в ушите. И ето го парадокса, който няма как да не отбележа: този шум, този ужасен телесен шум именно е родил тишината, „исихията“, която се излъчва от тези фрагменти в тяхната цялост. И аз ще се одързостя да кажа, че това телесно страдание изглежда е било благодатно. Защото то именно в последните години от неговия земен живот е „разяло“, прогонило, разсеяло всичко житейски-суетно и му е донесло тишината на… истината. Шумът в ушите е оставил далеч навън сънната глъч на „света“ и е откровил тишината на ума и сърцето.

Ще се опитам да обясня този парадокс, припомняйки тук една от най-кратките притчи на Иисус Христос. В Евангелието от Лука, обръщайки се към учениците си, Той казва: „на какво да оприлича царството Божие? Прилича на квас, що го взе жена и тури в три мери брашно, докле възкисна всичкото“ (Лук. 13:20–21).

Нека си дадем сметка: квасът по отношение на брашното се явява много особено действаща сила. Когато бъде турен в брашното, той, от една страна, го разгражда като брашно; казано направо – той предизвиква в него гниене, вкисва го, и пак той – квасът – с това самото го прави… хляб. Брашното се променя, вкисва като брашно и… промененото брашно, с това самото бухва, осъществява се, става хляб. От суровина на живота, става – живот.

И значи, би могло да се каже, че именно енергията на внесения отвън квас завършва пшеницата, осъществява делото на земята. Хлябът – казано с понятията на старогръцката философия – е „ентелехията“ на брашното, тоест неговото завършване, осъществяване, достигането до същинската му цел, до из-цел-яването. И вижте парадоксалния начин, по който се достига тази „ентелехия“, това из-цел-яване. Разграждането на земното осъществява, възкисването бухва. Възкисващите „три мери брашно“ раждат хляба, или съгласно притчата – „царството Божие“.

Е, мисля, че „исихията“, достигната от Димитър Коруджиев в тия негови „мълчаливи молитви“, е резултат именно от нещо аналогично на казаното в Христовата притча. Мисля си, че страданието на човека Коруджиев е било благодатното действие, „квасът“, разложил в него всичко светско, суетно, душевно „шумно“ и утаил в него истината – пробудил го в „исихията“, откровила му тихата, окончателно спокойна, зряла „хлебна“ светлина на Божието Царство, за която казах, че обгръща фрагментите на тази книга като цяло. И – нека се одързостя да го кажа – в която вярвам, че пребивава той днес, когато всичките „три мери брашно“ окончателно са се превърнали в „хляба“, в „ентелехията“, заради която изобщо ни е даден този временен живот. И вярвам в това още повече, защото чета (при това на два пъти в тази книга) какво според него е християнската свобода. „Падат – пише той – земните вериги. Вече не си буда, не си икона, не си малък цар, който се охранява сам в своето миниатюрно царство. Всичко, което те е мъчило, е изчезнало; себелюбието, суетата, глупавата обидчивост, лесната ранимост от празни думи и постъпки. Понякога са нужни години. Робството на самия себе си, най-страшното от всяка човешка зависимост, си отива. Като Божие дете ти си много по-голям от онова, което си бил в стария живот.“

Аз обаче казах в началото, че след първия, цялостен прочит на тази книга е добре да я отворим за втори път и да започнем да четем всеки един от нейните фрагменти, тъй да се каже поотделно. Да ги прочитаме, да спираме и продължително да се вслушваме в тишината след всеки от тях, да се опитаме да чуем словото, изричащо се в мълчанието, което настъпва след всеки от тях. Защото невероятното в тази книга е, че именно мълчанието подир точката, завършваща всеки фрагмент, е най-словесното в него. То казва собствено онова, което фрагментът казва.
И тук ще си позволя да дам само няколко примера.

„Когато си затворил очи и е съвършено тихо и ти е добре, изпусни нещо малко, което държиш, върху друго нещо. Ще се чуе един почти несъществуващ, почти мистичен звук. И ще се успокоиш напълно, заслушан в него.“ Кой от нас, нека попитам, ако не би постигнал пълната зрялост на живота си, би могъл дори да забележи чудото даже на ето това. Чудото да изпуснеш нещо случайно и с това, с това да получиш нещо, което не си очаквал да ти бъде дадено: пълното спокойствие, в което лежи този свят, в което лежи всяка негова дреболия в обгръщащата го Божия десница.

Прочетете после фрагмента от с. 36:
„Понеже съм болен човек, жена ми се грижи за мен непрестанно. Днес поисках да ѝ кажа нещо, беше си полегнала.
– Притвори вратата – помоли ме тя, – Малко ми е студено.
Толкова приятно ми стана, че мога и аз да направя нещо за нея“.

Ето как Господ може да ни даде да почувстваме щастието на благодарността. Благодарността, която, когато поискаш да я изкажеш, се усещаш безпомощен, защото какво може да каже думата, какво можеш ти, ти? И ето: изведнъж Бог ти дава това, което не можеш. Затваряш една врата и в настъпилото мълчание, в нищожната малкост на направеното в един и същи момент усещаш и своята абсолютна слабост, и невероятната радост, която никак не ѝ противоречи. Заслушайте се в мълчанието подир точката на този фрагмент.

По-нататък: фрагмента от с. 76.
„Толкова мъдрост крие вечерната тишина. Усещаш как се кълби и подготвя нещо съдбовно. Усещаш движението на Божията ръка, която пренарежда съществуващото. Чувстваш как милостта Божия докосва твоето лице като нежен вятър. Как ангелите разпределят в небесните кутийки случилото се в изминалия ден. Ти не си никъде и си навсякъде. Ти си част от Духа и вечността“.

Усетете защо вечерната тишина, както ни казва писателят „крие мъдрост“. Защото, ако не беше тишина, именно тишина, как бихме чули някога „как ангелите разпределят в небесните кутийки случилото се в изминалия ден“? Как бихме били докоснати от тази невероятна, неможеща да се съчини визия за тия „небесни кутийки“?

А прочетете сега фрагмента от с. 18.
„Едно болно дете, което вижда над себе си лицето на Спасителя и протяга ръце към Него… Нямам сили да продължа“.
Невероятно! Направо ще кажа, че, ако го нямаше това многоточие и ако писателят „би имал сили да продължи“ и с една дума, това би значело, че той не е видял именно виждащото над себе си Лицето на Спасителя болно детенце. Защото, ако видиш това ти… не можеш да имаш сили да продължиш и с една дума.

Или фрагмента от с. 33:
„Стоя от десет минути на прозореца. Минаха доста хора. Защо ми е така жал за всекиго от тях?“.
Въпросът, с който замлъква този кратък фрагмент, дава отговора си именно с това, че не го дава. Защото всички преминали хора са тайна за нас, защото са там долу, вървят по своите пътища, в своите дни, в своите тела, а ние сме тук горе, на прозореца, в своите. И значи сме глухо отделени. А това е толкова, толкова тъжно наистина…

Накрая, прочетете фрагмента от с. 81:
„Сега съм на 78. Животът е едно дълго изкачване на висока планина. Вече съм много нависоко. Някъде, в далечното подножие, виждам едно малко момченце. Никой, освен мен, не се интересува от него, но това му стига. Върхът на планината потъва в небето и ми се иска да вляза право там. Усещам щастието. В един миг твърдата почва ще изчезне и ще стъпя върху облаци. Но кой може да е сигурен? Ако моят товар ме увлече, ще падна от другата страна. Тъмната страна. Затова хвърлям, хвърлям, хвърлям. И се чудя как съм се влачил по света с тази тежест. Изглежда ми безкрайна“.

Ще кажа, че съм сигурен, че захвърленото поне в последните години на невероятния Димитър Коруджиев – както аз лично го виждам в тази книга, го е направило толкова въздушно-безплътен, та съм сигурен, че след като в последния си ден е стъпил върху тия облаци, той вече е в небето. В края на живота си той се е съединил с онова малко момченце, виждано в подножието на планината, защото – както ни е казано – не помня вече къде и от кого „детето е… бащата на човека“.

________________________________________

[1] Коруджиев, Димитър. Мълчаливи молитви – Християнски фрагменти. Изд.„Прозорец“, 2025.