Начало Книги Изборът Мълчание
Изборът

Мълчание

Шюсаку Ендо
12.01.2017
4912

Откъс от романа „Мълчание“ (ИК „Колибри“, 2017 г., превод от японски Маргарита Укегава). На 14 януари в НДК е първата прожекция за България на филма на Мартин Скорсезе, създаден по романа.

Япония, 1614 г. Шогунът е издал указ за изгонването на всички католически мисионери. Но въпреки гоненията християнството продължава тайното си съществуване. В същото време в Рим, в средите на Римокатолическата църква, се разнася мълва, че Крищовау Ферейра, високоуважаван мисионер в Япония, се е отрекъл от вярата си. Трима млади португалски свещеници заминават за Страната на изгряващото слънце, за да установят истината за учителя си, както и за да продължат разпространяването на християнството по тези далечни земи.

В романа „Мълчание“ Шюсаку Ендо осветлява една слабо позната част от историята на своята страна.

Шюсаку Ендо, наричан японският Греъм Грийн, засяга в своите романи теми, които по значимост далеч надхвърлят границите на Япония и му носят световно признание. Една от тях е темата за християнската вяра и по-специално за съдбата на католицизма в родината му.

Ендо е роден през 1923 г. в Токио и заедно със семейството си още на тригодишна възраст попада в Далян, Манджурия. Многоликият другоезичен град, в който прекарва детството си, оставя следа в душата му. По-късно се връща в Япония, където на единайсет години бива покръстен. Ендо завършва френска литература в университета Кейо – един от най-престижните в Япония. През 1950 г. получава стипендия да продължи образованието си във Франция, където изучава френската католическа литература в Лионския университет. Влиянието на френски писатели като Жорж Бернанос и Франсоа Мориак върху стила му на писане е очевидно. Автор е на „Белият човек“, удостоен с литературната награда  Рюноске Акутагава, „Море и отрова“, „Уважаеми господин глупак“, „Вулкан“ и др. През 1966 г. излиза романът му „Мълчание“, за който е удостоен с наградата Джуничиро Танидзаки, както и с други отличия. Това е и романът, който се смята за негов творчески връх. През 1967 г. е избран за председател на Съюза на японските писатели. Удостоен е с литературната награда Йомиури. И до ден днешен Ендо е много обичан в страната си, в Нагасаки дори има музей, посветен на него. Книгите му са преведени на много чужди езици.

Кадър от филма „Мълчание“ на Мартин Скорсезе

Романът „Мълчание“ отдавна е в плановете на американския режисьор Мартин Скорсезе, но екранизацията излезе едва в края на 2016 г. В главната роля е Лиъм Нийсън, участват още Андрю Гарфийлд, Адам Драйвър, Кийрън Хайндс, Таданобу Асано, Шин’я Цукамото. Оператор е мексиканецът Родриго Прието. Първата прожекция на филма за България е на 14 януари 2017 г. от 19 часа в зала 1 на НДК.

Шюсаку Ендо, „Мълчание“, ИК „Колибри“, 2017 г., превод от японски Маргарита Укегава

Мълчание

… Подобно на старо животно, Ферейра стоеше неподвижно, с наведена глава. Преводачът от своя страна пък опря ухо в здраво залостената врата и дълго време стоя така, за да разбере какво се случва вътре. Проумял, че колкото и дълго да чака, нищо няма да чуе, обезпокоено промълви с дрезгав глас:

– Ей, вие там, да не умряхте? – Изцъка с език и продължи: – Впрочем едва ли. На християнина не е позволено със собствената си ръка да отнема живота, даден му от Деус. Савано! Останалото е ваша работа.

Преводачът се обърна рязко и изчезна, стъпките му отекваха в тъмнината. Дори и след като съвсем заглъхнаха, Ферейра продължаваше да мълчи с клюмнала глава и без да помръдва. Тялото му, сякаш бе призрак, висеше в мрака, без да докосва земята. Изглеждаше тънко като лист хартия и малко като детско телце. Безплътно, сякаш не можеш да го хванеш с ръка.

– Чуйте! – Той опря уста в пролуката на вратата.

– Ей, чувате ли ме?

Отговор не последва, затова Ферейра отново го повика.

– Прокарайте ръка по стената… Там трябва да има надпис… Аз го издълбах. Laudate Eum. Потърсете по дясната стена, стига да не се е изтрил… по средата. Е, намерихте ли го?

От вътрешната страна нямаше и помен от отговор. Катраненочерната тъмнина, настанила се в килията, където бе затворен свещеникът, сякаш го отделяше, подобно на непробиваема стена.

– Тук… аз… също като вас… – промълви Ферейра, накъсвайки думите. – И аз като вас бях затворен в тази килия. В живота ми не е имало по-черна и студена нощ от тази.

Свещеникът слушаше разсеяно признанията на възрастния мъж, притиснал силно глава в дървената стена. И без неговите думи, прекалено добре знаеше колко черна бе тази нощ. По-важното обаче бе да не се поддаде на изкушението – подчертавайки, че и той като него е бил затворен тук, в тоя мрак, Ферейра се надяваше да го изкуши, като предизвика у него съчувствие.

– И аз чувах същите гласове… Чувах стенанията на хората, провесени с главата надолу в ямата.

В настъпилата тишина до слуха им отново достигаха „хъркащите“ гласове, ту по-високо, ту по-ниско. Да, свещеникът вече знаеше истината. Това не бе хъркане, а пъшканията и стенанията на агонизиращи, провесени с главата надолу хора. Докато той клечеше сред мрака, други стенеха, а кръв се стичаше от устите и носовете им. Той дори не ги бе забелязал, дори не се бе помолил, а даже се бе надсмивал над тях! Тази мисъл напълно го смути. Бе възприел тези звуци като нещо нелепо и се бе смял с глас. В гордостта си бе повярвал, че той единствен през тази нощ споделя страданията Господни. А в този миг, съвсем близо до килията му, други хора страдаха много повече от него в името на Бога. „Защо си толкова глупав… – В съзнанието му зашепна глас, различен от неговия. – И ти се имаш за божи служител? Свещеник, поемащ страданията на другите? Боже – искаше му се да изкрещи, – защо дори и в такъв момент се надсмиваш над мен?“

Laudate Eum! – повтори Ферейра. – Аз издълбах тези думи на стената. Намерихте ли ги? Потърсете!

– Намерих ги! – за пръв път отвори уста свещеникът, изкрещявайки гневно. – Замълчете! Вие нямате право да произнасяте тези думи!

– Да, нямам право. Наистина нямам право. След онази нощ, когато през цялото време чувах тези гласове, вече не можех да възхвалявам Бога. Отрекох се не защото не издържах мъченията. Три дни… Три дни висях надолу с главата в ямата, пълна с нечистотии, и дори с една-единствена дума не предадох Бог. Отрекох се… – Ферейра извиси глас до крясък. – Искате ли да чуете? Тогава знайте: отрекох се, когато след изтезанията ме доведоха тук и чух стенанията на тези нещастници, на които Бог с нищичко не помогна. Защото се молих от цялата си душа, но Бог нищо не стори…

– Млъкнете!

– Добре. Молете се! Но помнете, че те преживяват такива непосилни страдания, каквито вие никога не сте познавали. Те висят там от вчера, също и преди малко, както и сега, в този момент… И за какво трябва да страдат така? И докато това продължава, вие нищо не правите за тях. А Бог? Той също бездейства.

Свещеникът разтърси глава като обезумял и запуши с пръсти ушите си, но гласът на Ферейра и стенанията на вярващите безмилостно проникваха през тях. „Стига! Стига! Боже, дошъл е моментът да нарушиш мълчанието си. Не може повече да мълчиш! Докажи, че Ти си самата справедливост, самата благодат, самата любов, кажи нещо, за да покажеш на хората на тази земя, че Ти си всемогъщ!“ Голяма сянка премина през душата му като крилата на птица, спускаща се над мачтата на кораб. Крилата на птицата донесоха няколко спомена за различните начини, по които бяха загинали християните.

По онова време Бог също мълчеше. Той мълчеше и когато онзи ситен дъжд се сипеше над морето. И през оня ден, когато под изгарящите лъчи на слънцето едноокият падна убит насред двора, и тогава дума не обели. Но тогава свещеникът все още го приемаше. Не толкова го приемаше, колкото успяваше да отблъсне възможно най-далеч страшното съмнение, избягваше да се изправи срещу него. Но сега вече бе различно. „Защо Ти си все така безмълвен, чувайки тези стенания?“, отправяше обвинения той.

– Сега тук, в двора… – тъжно прошепна Ферейра, – са провесени трима нещастни селяни. И тримата висят от мига, в който ви доведоха в това място.

Възрастният мъж не лъжеше. Действително в началото, като се заслушаше, стенещият глас му се струваше един, но в миг започнаха да се различават повече гласове. Високият стон никога не се снижаваше, сливаше се с ниския, но и двата се чуваха от различни страни.

– В нощта, която аз прекарах тук, измъчваха петима. Пет гласа, преплетени във вятъра, достигаха до слуха ми. И тогава един от чиновниците ми каза: „Ако се отречете, ония там веднага ще бъдат извадени от ямата, развързани и лекувани“. Аз го попитах: „Защо още не са се отрекли?“. Чиновникът се разсмя и ми обясни: „Те се отрекоха, и не веднъж. Но ще продължат да страдат, докато вие не направите същото“.

– Вие… – Сълзи задушаваха свещеника. – Вие е трябвало да се молите!

– Молих се. Молих се, без да спирам, без умора. Но това не облекчи мъките на онези мъже. Кръвта им изтичаше капка по капка: от малките разрези зад ушите, от носа, от устата. Знам, защото аз самият минах през тези изпитания. Молитвата не облекчава подобни мъки.

Свещеникът си спомняше. Когато в храма „Сайшоджи“ за пръв път бе видял Ферейра, ясно помнеше, че зад ухото му имаше зараснал белег от рана, приличащ на следа от изгаряне. Спомни си дори и кафявия цвят на раната… сега цялата картина изникна под клепачите му. И за да прогони образите от съзнанието си, той продължаваше да удря главата си в стената.

– Заради страданията си на тази земя тези хора ще бъдат възнаградени с вечно блаженство – каза свещеникът.

– Не трябва да се заблуждавате – отвърна кротко Ферейра. – Не се опитвайте да прикривате собствената си слабост зад красиви фрази.

– Моята слабост?! – Родригес възмутено поклати глава, но у него нямаше увереност. – Не, не е така! Аз вярвам в тяхното спасение!

– Вие самият сте по-важен, отколкото тези нещастници. Във всеки случай вас ви интересува повече вашето собствено спасение. Ако кажете, че се отричате, тях ще ги извадят от ямата. Ще бъдат избавени от мъките. Но въпреки това вие не смятате да се отречете. Защото се страхувате, че заради тях ще предадете Църквата. Страхувате се да не се превърнете в срамно петно за Църквата, подобно на мен. – До този момент Ферейра звучеше гневно и изговори всичко на един дъх, но постепенно гласът му се снижи.

– Впрочем и аз бях същият. В онази тъмна и студена нощ и аз бях като вас сега. Но нима това е проява на любов? Свещеникът трябва да живее така, както е живял Иисус.

Ако Синът Божи беше тук… – Ферейра замлъкна за момент, но после уверено заключи: – Без съмнение, Иисус би се отрекъл заради тях!

Малко по малко започна да се развиделява. В килията, която досега изглеждаше като буца тъмнина, започнаха едва-едва да проникват белезникави лъчи светлина.

– Да, Иисус би се отрекъл в името на хората!

– Не, не е така! – Свещеникът закри лицето си с ръце, а от пролуките между пръстите му се чуваха виковете му: – Не! Не!

– Иисус би се отрекъл. В името на любовта. Дори и да пожертва всяка частица от себе си!

– Престанете да ме мъчите! Вървете си! Вървете си по-бързо! – силно простена свещеникът.

В този момент резето щракна и вратата се отвори. В тъмницата нахлу бялата светлина на утрото.

– Хайде! – Ферейра благо постави ръка на рамото на свещеника. – Предстои ви най-мъчителният акт в името на любовта, който някога е бил извършван.

Поклащайки се, свещеникът бавно затътри нозе. Едва пристъпваше крачка по крачка, все едно краката му бяха в окови, а Ферейра леко го побутваше напред. В бледата светлина на настъпващата утрин коридорът, по който напредваше, изглеждаше безкраен.

Но там, в дъното, стояха преводачът и двама стражари, подобни на три черни кукли.

– Е, Савано, свърши ли всичко? Така… Можем ли вече да започваме с подготовката на фумие? На уважаемия губернатор ще докладваме после.

Казвайки тези думи, преводачът сложи на земята кутията, която досега здраво стискаше, махна капака и извади от там голяма дървена плоскост.

– Предстои ви най-мъчителният акт в името на любовта, който някога е бил извършван… – Ферейра повтори думите си отпреди малко, нежно шептейки на ухото на свещеника. – Вероятно църковното духовенство ще ви осъди. Ще ви отлъчат, така както постъпиха с мен. Но има нещо по-важно от Църквата, по-важно от мисионерството… Това, което ви предстои да направите…

Фумие лежеше в краката му. Върху мръсното сивкаво дърво, чиито жилки се извиваха като малки вълнички, бе прикрепена грубо изработена медна плака. И там бе грозното лице на Иисус, който простираше ръце с трънлив венец на главата. С мътни и объркани очи, свещеникът мълчаливо се вгледа в това лице, до което се докосваше за пръв път, откакто бе дошъл в тази страна.

– Е, хайде… – каза Ферейра. – Смелост!

„Боже! Така дълго, безброй пъти си представях Твоя лик. Представях си Те десетки пъти, най-вече откакто дойдох в Япония. Докато се криех в планината в Томоги, докато бях сред морето, на малката лодка, докато се скитах из планините, през нощите, затворен в килията… Когато се молех, Твоят лик изникваше пред мен. В мигове на самота си спомнях благословения Ти образ. Душата ми се връщаше към него тогава, когато си носил кръста. Твоят лик е дълбоко вкоренен в душата ми – най-красивото, най-скъпоценното нещо, живяло някога в сърцето ми! И сега, с този крак, аз ще го стъпча!“

Зората изсветляваше. Първите лъчи осветиха голата, слаба като на пиле шия на свещеника, раменете с щръкнали ключици. Той вдигна фумие с двете си ръце и го приближи до очите си. Искаше му се да притисне лицето си към този лик, тъпкан от краката на толкова много хора. От фумие го пронизваха тъжните очи на Иисус, поизтрит и вдлъбнат от настъпвалото го множество. Сякаш от очите Му всеки миг щеше да се отрони сълза.

– Ааа… – потрепери свещеникът. – Боли!

– Това е само една формалност, какво пък толкова? – развълнувано го подкани преводачът. – Настъпете го просто формално…

Свещеникът вдигна крак. Кракът му бе пронизан от тъпа, тежка болка. Не, това не беше простo формалност. Щеше да настъпи това, което смяташе за най-прекрасно в живота си, това, което вярваше, че е най-чисто, това, което повече от всичко друго бе изпълнено с идеалите и мечтите на човешките същества. Кракът така го болеше. И тогава Онзи човек върху медната плочка се обърна към свещеника и му проговори: „Настъпи ме, позволявам ти… Настъпи ме! Аз най-добре разбирам колко те боли кракът. Настъпи ме! Позволявам ти. Аз дойдох на този свят, за да ме тъпчете, затова понесох кръста – за да облекча болката ви“.

И когато свещеникът положи крак върху фумие, утрото дойде. В далечината пропя петел…

Шюсаку Ендо
12.01.2017

Свързани статии