В Москва закриха Музеят на историята на ГУЛАГ
Историците от „Мемориал“ Ирина Щербакова и Борис Беленкин говорят за значението на обществената памет и за смисъла на борбата на днешната руска власт с паметта за репресиите.
Както е известно, спомените на Владимир Набоков в техния английски вариант са озаглавени Speak, Memory – „Говори, памет“. Това, което се случи преди няколко дни в Москва, би могло да се нарече „Мълчи, памет!“.
Преди година и половина, през есента на 2024 г., Музеят на ГУЛАГ в руската столица беше затворен. Обичайният претекст – проблеми с пожарната безопасност. За всички бе ясно, че тази причина е измислена. Сега музеят е напълно унищожен. На негово място ще бъде създаден музей, посветен на жертвите на геноцида над съветския народ. Това, разбира се, също е важна част от обществената памет, но се обяснява, че разказът ще се фокусира върху престъпленията на нацистите по време на Великата отечествена война. Тази постановка на въпроса напълно изключва престъпленията на самата съветска власт срещу собствения ѝ народ. По този начин се извършва пълна подмяна на темата.
Ирина Шчербакова: Не беше случайно това, че затвориха музея. Съществува истина за живота и истина за съществуването, за реалността на съществуването в диктатура. Половината от живота ми премина в диктатура. Хората търсят начини и възможности за опозиционни изказвания. Все пак това беше място на паметта, което се съпротивляваше на днешната инструментализация, на пълното пренаписване и изопачаване на историята. Не можем да говорим за някакви големи постижения или цели, но музеят все пак беше островче на историческата истина.
Но тук има и една такава опасност – режимът е много хибриден и в продължение на дълго време успяваше да твърди: ние все още виждаме всичко това във визуалното пространство. Ето я прословутата Стена на скръбта, тя си стои самотна в Москва, непризната от хората като истински народен паметник, за разлика от Соловецкия камък на „Лубянка“. И ще ви кажа честно, отчасти възприемах това като някакъв изложбен експонат на властта, която казва: „Е, да, да, ние също почитаме жертвите. Разбира се, ние преструктурираме нашата, така да се каже, идеология, но ние също почитаме жертвите. Това е нашата, така да се каже, хибридност. Що се отнася до жертвите – да, това беше лошо“.
Иван Толстой: От какво се страхува властта, щом закрива подобни музеи? Все пак комунистите отдавна не са на власт. Есерите и кадетите ги няма. Дворяните са измрели преди няколко десетилетия. Какво толкова страшно има в един музей на някогашния ГУЛАГ?
Ирина Щербакова: За хората, които поне донякъде са способни да мислят, музеят все пак е доказателство за престъпленията, извършени от тази държава и властта. И тук е основният кръстопът. Сега и този кръстопът изчезва. Но дълго време беше така – да, ние съжаляваме за тези жертви и така нататък. Но държавата не може да бъде престъпна. Нашата държава всъщност беше велика. Тя спечели, победи фашизма. Тя създаде огромна сила. Признанието, че всичката жестокост произлиза от държавата, а не от отделни личности, че тази държава е престъпна – от това се страхуват настоящите власти. Затова се закрива не само Музеят на ГУЛАГ, но и достъпът до архивите на „Мемориал“ – това се случи още по-рано, в навечерието на войната.
Неведнъж и с не един декрет достъпът до тази памет се прекратява. Но този вектор става все по-отчетлив. А Музеят на ГУЛАГ е една от онези линии, пресичането на която прави вече очевидно всичко. Препрофилирането му се превърна в агресивен удар. Вие го искахте по този начин, а сега ще ви покажем как го искаме ние.
Иван Толстой: Според вас на каква възраст трябва да се разказва на човек за ужасите на миналото?
Ирина Щербакова: Има различни нива на разказване. Разбира се, не бива да разказвате на много малки деца за някакви ужаси, защото психиката им просто няма да го понесе. Но никога не бива да лъжете, защото аз израснах във време, когато много хора около мен бяха подвластни на двуличието. На едно място казваме едно, на друго казваме нещо съвсем различно, на трето изобщо не казваме нищо. Това също има разрушителен ефект върху психиката. Не бива да лъжете, не бива да казвате, че Путин е велик, за да могат децата да го повтарят навсякъде и да го представят за истина. Това не трябва да се прави. Може би не трябва да обяснявате някои подробности. Засега. Децата много добре усещат лъжите и между другото, се приспособяват много добре към тях.
Иван Толстой: Как според вас трябва да бъде структурирана политиката за публична памет? Какви трябва да бъдат нейните крайъгълни камъни?
Ирина Шчербакова: Всяка политика за публична памет зависи от системата, която държавата изгражда. Ако основният фокус е укрепването и изграждането на демокрацията (а това означава определени свободи: свобода на печата, свобода на мнението, свобода на словото), тогава първо трябва да разгледаме обществено-болезнените точки, където виждаме последствията от травми, лъжи, репресии и т.н. И разбира се, трябва да разберем, че тези неща са много опасни, трябва да помогнем на хората да се освободят от тях с помощта на миналото.
Иван Толстой: Ще ви попитам нещо, свързано с вашия опит. Виждали ли сте в чужбина образцови музеи, посветени на миналото?
Ирина Шчербакова: Аз съм ангажирана с някои места на паметта в Германия. Видях колко трудно е било да се преосмислят и пресъздадат. А това е много труден процес. Бях свидетел на този процес в Бухенвалд, който беше паметник на митологизираната част от антифашизма, така да се каже, и който се превърна в много важен комплекс и място, струва ми се, за рефлексия върху това какво са репресиите, какво е социализмът.
И там всъщност имаше една много голяма трудност, защото след войната, през 1945 г., там незабавно е създаден нашият лагер на НКВД за интернирани. Тези интернирани са държани там в ужасяващи условия и съвсем не всички са били нацисти. Една трета са били просто ученици, заловени на улицата, обвинени в партизанска дейност и т.н., които просто умират там от глад и болести в продължение на две години.
И как да покажеш това? Как да покажеш прехода от една диктатура към друга, след като освободителите го извършват? Беше много, много трудно за обществото. И все пак видях как това работи и как се справиха. Това е само един пример, но със сигурност има и други подобни примери.
Иван Толстой: Следващият ми събеседник е Борис Беленкин, ръководител на библиотеката на „Мемориал“. Дали новият музей (Музеят в памет на нацистките репресии срещу съветските граждани) е в състояние да замени бившия Музей на историята на ГУЛАГ?
Борис Беленкин: Тук дори не става дума за „заместване“. Паметта се разменя за памет, но те трябва да бъдат морално равностойни, сравними. В този случай дори не говорим за преформатиране, както е по време на съветската власт през 20-те и 30-те години на миналия век. В този случай една памет ще бъде заменена от друга, памет за нещо друго. Това очевидно е трудно да се обсъжда засега, тъй като има само общи приказки за геноцида над съветския народ, но засега не мисля, че става дума за замяна. Говорим за изграждането на нещо съвсем ново, нещо съвсем различно, независимо дали е разбираемо, или не, затова засега няма да го обсъждаме.
Иван Толстой: От какво точно се страхува властта? В края на краищата ГУЛАГ е бил отдавна, по времето на Сталин, и епохата е сякаш осъдена. Книгата на Солженицин дори се изучава в училищата, макар и в адаптиран вид. Тоест всички са наясно. А Музеят на ГУЛАГ? Много хора ли ходят там?
Борис Беленкин: Преди всичко, доколкото разбирам, макар и Солженицин все още да се преподава в училищата, дните му са преброени. Той ще бъде изместен в периферията на училищната програма, ще се изучава факултативно, това е сигурно. За съжаление, не следя съвременните училищни програми по история и литература, но ми се струва, че става дума за нещо банално – пренаписване на историята. И всъщност закриването и премахването на Музея на ГУЛАГ е акт на пренаписване на историята. ГУЛАГ никога не е съществувал в историята и на мястото на паметта за него идва друга памет – за нещо различно. В случая – паметта за жертвите на фашизма. Как ще се реализира това ново начинание е напълно непонятно.
Иван Толстой: Изхождам от това, че нищо не е приключило и някакво завръщане, надявам се, все пак е възможно. И затова ще попитам така: според вас кога трябва да започнем да водим младото поколение в Музея на паметта за ГУЛАГ?
Борис Беленкин: Нека започнем с това, че по-младото поколение трябва да знае за съществуването на този музей от ранна възраст, от началното училище. Не е нужно задълбочаване или навлизане в подробности, но те трябва да знаят за неговото съществуване. И постепенно, вече в средното училище, младите трябва да навлизат все по-дълбоко в тази тема, която е неприятна за мнозина.
Иван Толстой: С кого всъщност воюва днес властта, затваряйки Музея на историята на ГУЛАГ? ГУЛАГ е бил отдавна. Това не е просто вчерашна, а онзиденшна епоха. Политически врагове няма никакви. Предишните социални класи и слоеве също ги няма. Какво всъщност не ѝ харесва на властта в Музея на ГУЛАГ?
Борис Беленкин: Не им харесва това, което вече казах за необходимостта от пренаписване на историята. Властта се нуждае от история, която ще бъде по-лесна за управление, за изграждане на взаимоотношения и запълване на празнините в новата идеология на Путин. Първо се появява празнина, а след това геноцидът над съветския народ я запълва. Нищо повече. Правителството инвестира доста в това, разглеждайки го като нова идеология. Това използване на историята като идеология е много важен фрагмент от вътрешната политика на правителството днес. Ликвидацията на Музея на ГУЛАГ (историята на репресиите), замяната с война (война, естествено, описана така, че да отговаря на предпочитанията на властта) – всичко това ще се случи и се случва. Но какво ще стане след това и как ще се завърне тази история – историята на ГУЛАГ, историята на репресиите и историята на режимите, към които, естествено, ще се добави и историята на настоящия режим – това несъмнено е една непрекъсваема история, започваща през 1917 г. А до коя година, все още не знаем. Това е така, така и ще бъде.
Иван Толстой: Някои се прекланят пред историята, други я проклинат. В обществото има всякакви различни настроения. Кажете, не мислите ли, че има нещо спасително, нещо положително във философията на общественото забвение? По-малко зло?
Борис Беленкин: Паметта на народа е изградена всъщност върху забравата, да кажем, в годините 1956–1986 г. – тези 30 години от времето на Хрушчов и Брежнев, особено при Брежнев. Безусловно, преди перестройката всичко това е било, така да се каже, политика и практика на забравата. Ние в „Мемориал“ се сблъскахме с това преди всички и тази забрава беше ужасяваща и потискаща. Имам предвид забравата на ленинско-сталинските, хрушчовските и брежневските престъпления и репресии. Докато тази забрава доминира, докато изглежда всеобхватна и всепроникваща, да, тя създава впечатление за спокойствие в обществото. Но щом тази забрава започне да се пропуква, тогава на нейно място се появяват наистина абсолютно трагични колизии. И тези колизии са умножени от годините на забрава – видяхме го в края на 80-те години, когато ледът на забравата започна да се топи и разбрахме какво има под него. Това всъщност беше една доста трагична картина.
И всичко това ще се случи, непременно ще се случи, след днешната забрава – забрава, която вече засяга днешните истории и е забрава на забравата, така да се каже. Както може да се говори за „памет за паметта“, така може да се каже и „забрава на забравата“. И това ще бъде ужасно и трагично. Ще стане ясно, че забравата е симптом на наистина ужасна, нелечима обществена болест.
Иван Толстой: Интересно е колко различно се развиват (или не се развиват) обществените дискусии в други страни. Да вземем например отношението към гражданската война и историческата справедливост в Испания. Много драматични конфликти. Въпреки че в испанското общество отдавна се смята за неприлично тези дискусии да се възобновяват в обществения живот.
Но въпреки това, щом някой натисне старо болно място, отново избухват ужасни битки и се кръстосват копия. Във Франция е съвсем различно. Френското общество мълча десетилетия наред за тоталната, масова колаборация. Въпреки че вече знаем формулата: цяла Франция се присъедини към колаборационистите, но и цяла Франция се присъедини към съпротивата. Толкова красива, самоспасителна формула. Типичен френски точен „изстрел в целта“. И въпреки това в продължение на няколко десетилетия във Франция е невъзможно да се каже, че Париж се е предал на Хитлер. Ала след това започват да се продават книги за събитията и да се издават албуми. Първоначално албумите не трябва да стоят на витрините. Например цветни снимки на Париж, на които се вижда как парижки момичета се разхождат с немски офицери, Вермахтът е навсякъде, както и множество германски фуражки на фона на Операта и Айфеловата кула. Това е ужасно срамно. Но въпреки това сега книгите са отпечатани, излизат документални филми и сякаш няма никакви кървави дискусии. Всичко премина страшно тихо. В тази връзка е и моят въпрос към вас: виждали ли сте идеални, оптимални музеи на паметта в други страни?
Борис Беленкин: Със сигурност не съм виждал нищо оптимално или идеално. Не съм бил в много музеи, не съм виждал много неща. Виждал съм незадоволителни примери като Музея на тоталитаризма (или както там се казва) в Будапеща. Това според мен със сигурност не е много удачно.
А що се отнася до това какво всъщност се случва после – ето, вие дадохте пример с книгите във Франция, където момичетата се разхождат с немски офицери. Но не бива да се забравя, че на следващия ден след тези разходки тези момичета са пребивани и най-важното – остригвани до кожа. Те преживяват всъщност чудовищно насилие, издевателства, позор, презрение. Става дума за множество снимки от втората половина на 1944 г.
Разговорът тук не бива да е за музеификацията на някакво минало, а по-скоро за това, какво да се прави с режима на следващия ден, какво да се прави с последиците от него в деня след падането му. И от този „следващ ден“ ще зависи много за десетилетия напред – в бъдещето на това общество, на тази страна. И ето този „следващ ден“ всеки задължително трябва да си представи. Това е всичко.
Превод от руски Александър Бакалов
Текстът е публикуван в Радио Свобода, тук го предлагаме със съкращения.
