Масовите бунтове, последвали убийството на Джордж Флойд от униформен полицай в Минесота, ескалираха идеологическото противопоставяне на двете и без това радикално противопоставени граждански и политически общности в Америка – прогресивните либерали и консервативните групи от населението, обединени около президентството на Доналд Тръмп. Тази идеологическа поляризация усложнява балансирания и реалистичен анализ на протичащите събития за всяка от двете противопоставени страни. Случващото се в Америка не е нещо ново, но конфигурацията, в която се осъществяват тези бунтове, и съпътстващото ги насилие изразяват един нов етап на непримиримост между двете страни на мощното културно и политическо разделение, което заплашва да се превърне в пълномащабен граждански конфликт, ако не бъде овладяно по разумен начин и от двете страни.
Нека първо посочим, че в Америка институционализиран расизъм отдавна не съществува – или почти не съществува. Въпреки че робството бе премахнато с победата на Севера в Гражданската война от 60-те години на XIX век, расизмът остана като широкопрактикувана реалност, особено в южните щати. Движението за граждански права на М. Л. Кинг удържа победа в налагането на функциониращо и гарантирано от федералните институции гражданско равенство на афроамериканците във всички измерения на обществения живот. Но равенството – макар и гарантирано, не бе достатъчно за пълноценна интеграция на общността. Необходими бяха конкретни законодателно мерки, които да водят до преодоляване на историческата изостаналост на афроамериканците в образование, професионална реализация, заможност. „Великото общество“ – стратегията на Л. Б. Джонсън от 60-те години, положи основите на съдържателната десегрегация на цветнокожите чрез разгърната система от общностни привилегии – affirmative action – насочени към ускорено интегриране на афроамериканците в образователната система, на пазара на труда и в институциите за управление на всички нива.
Така през последния половин век около 40 на сто (може би и малко повече) от афроамериканската общност се вля в средната класа на Америка и възпроизведе универсалните характеристики на живота на тази средна класа – професионален, семеен и социален. Проблемът е в това, че повече от половината афроамериканци останаха неинтегрирани в този процес на придвижване към средната класа. Америка е имигрантско общество и механизмите на интеграция са свързани с т.нар. melting pot (топилня) или процес на безалтернативно въвличане на всеки новодошъл на Елис Айлънд[1] в системата на американския начин на живот. Работа, печелене на пари за живот, плащане на сметките, плащане на данъците и спазването на законите – ето ви простичката рецепта за придобиване на „американска идентичност“. Извън тези задължения всеки е свободен да поддържа каквато обича идентичност – етническа, верска, езикова, фолклорна… Английският език е средството за включване, въпреки че има случаи на милионери, останали с родния си – на старата си родина – език. Интеграцията е в преобладаващия брой на случаите успешна, защото е много силно мотивирана. Доброволно си дошъл, доброволно си поискал да се присъединиш, доброволно се мотивираш да докажеш, че и ти можеш да успееш. Доброволността и нуждата да се скъса със стария живот (най-често неудовлетворителен) те прави усърден катерач по стълбата на „американската мечта“.
Афроамериканците са голямото изключение. Те не са дошли доброволно, а са докарани насила. Именно заради това, въпреки драматичните метаморфози на битието си в новия континент, те съхраняват дълбочината на една алтернативна култура, неприемаща статуквото, обединяващо правилата за всички останали. Тези над 40 на сто, които се интегрират вследствие на програмите на „Великото общество“ и affirmative action скъсват по-радикално с културата на неприемане и отчужденост от статуквото на американското общество. Останалите живеят в различен вид социални периферии. Мнозина от тях остават слабо образовани, но работят, макар и с по-ниски доходи и по-слаби шансове за успех. Значителна част от общността все още обитава етногетата, в които доминира организираната престъпност, бандите, търговията с наркотици. Традиционните общности и семейството са полуразрушени или напълно изкоренени, а значителна част от хората са декласирани, често – бездомни. Оттук и необходимостта да се намират аргументи за това незавидно състояние на нещата в идеологически обяснения на социалното неравенство, на изключването, на маргинализацията. Интегрираната в обществото горна една трета – 40 на сто от афроамериканците, повече или по-малко приемат индивидуалистичната ценностна система на безкрайното междуличностно състезание за успех, богатство и щастие, което е в основата на американската обществена култура. Останалите в периферията и в гетата споделят ценностна система на преобладаващ колективизъм и общностна солидарност, която е враждебна и непримирима с господстващата индивидуалистична култура.
През последните десетилетия афроамериканците масирано навлизат в институциите на всички равнища – от федерално до общинско. Полицията и социалните служби са приоритетно отворени за членове на общността, чиято роля е освен всичко друго и ролята на посредници между гетото и обществото. Полицейското управление на Минеаполис – откъдето е и Дерек Шовин, задушил до смърт Джордж Флойд – е под ръководството на афроамериканец. Както и редица други публични институции в града. Америка поне веднъж на десетилетие бива разтърсвана от афроамерикански бунтове, най-често породени от прецеденти на полицейско насилие върху цветнокожи. Хората от гетото реагират на полицейското насилие с класическите средства на тези, които са със самочувствието и самооценката на слабата, на подценената страна – с бунтове и разрушение. По-малко известни са доста по-честите случаи на убийства или малтретиране на полицаи или на редови граждани от членове на престъпни групи или нарушители на закона, обитаващи гетата или периферните зони на живот на границата на закона. Относителният дял на чернокожите затворници доста надвишава дела на афроамериканската общност в Америка. Оттук и многобройните обвинения, идващи не само от общността, но от по-широките леви политически среди, че полицаите арестуват и малтретират, а съдилищата осъждат чернокожи нарушители не защото са нарушители, а защото са чернокожи.
Създава се един добре познат порочен кръг на предопределеност, който бива разкъсван с ярост в периодичните бунтове на афроамериканските общности срещу полицейското насилие и срещу правораздаването като цяло. От една страна, имаме гетото и периферията на афроамериканската етнокласа, стоящи на границите на обществото и нежелаещи/неможещи да се присъединят пълноценно към него. От същата страна е и ниската самооценка, самочувствието на отхвърлена общност, пораждащо гняв, ярост, демонстративно насилие. От другата страна са институциите на реда и общественият мейнстрийм, които изграждат виртуални или физически пространства на дистанция и на санкция – когато дистанцията е своеволно скъсена от другата страна. По средата през последните десетилетия възниква един буфер от радикални обществени движения и идеологии, които използват самоизолацията на тази част от афроамериканската общност и на други периферни/маргинални общности, за да правят политика. Те отричат двустранната обусловеност на тази трудно преодолима социална дистанция между уредения свят на средната класа и сравнителната бедност – или ниско социално положение на периферията, за да лансират радикални теории и практики за промяна на обществото като цяло.
Срещу тях застава едно „мълчаливо мнозинство” – не задължително с бял цвят на кожата, хора, които са лишени от привилегирован статут по един различен начин. Те са преди всичко жители на провинциална Америка, усърдно работещи, често силно религиозни, водени от дълбокото убеждение, че всеки сам създава и ръководи посоката и резултатите от живота си. В продължение на десетилетия тези хора натрупват гняв срещу посоката, в която глобалните елити на „двата бряга” водят страната. Те най-често са потърпевши от изнасянето на традиционната индустрия и поминък на провинциална Америка отвъд океана – в Китай и другите „райски места” на Третия свят, където цената на труда е ниска, а печалбите на глобализираните предприемачи – несравнимо по-високи. Затова и мнозина сред тях гласуваха за Доналд Тръмп, вдъхновени от лозунга му да постави „Америка над всичко”. Тези хора разглеждат градските гета като източник на безделие, престъпност и на враждебност към традиционните ценности на Америка, които традиционалистите от „мълчаливото мнозинство” споделят. Има ли расизъм в тази консервативно-традиционалистка визия на провинциална Америка? В някои случаи да. Но да се квалифицират като расистки институциите на властта и законите в страната е абсурдно – наистина е абсурдно след половин век последователна политика на интеграция, на affirmative action и на строго възпитание в училище, в семейството и в унверситета в ценностите на расовото и въобще на човешкото равенство и на „мултикултурализма”.
През последните две столетия всяка нова имигрантска общност, пристигнала в Америка, е подложена на отхвърляне, остракизъм, подигравки и маргинализация. Докато се интегрира. Ирландци, италианци, евреи и „латиноси” – всички преминават през стъргата на дъното и вървят нагоре. Като имигрантска нация Америка не може да си позволи институционализиране на каквато и да е сегрегация. С изключение на… робството и мъчителния процес на интеграция на афроамериканците, продължаващ и до днес… На 20 януари 2009 г. на стълбите на Капитолия положи клетва първият афроамериканец, избран за президент – Барак Обама. Същият ден репортер на CNN разпитваше минувачи по Пето авеню в Манхатън какво мислят за това, че Америка има своя първи цветнокож президент. „О – включи се чернокож таксиджия – когато белите натрупат голям куп ла…на, винаги ще намерят някой черен да почисти…” Това изказване няма как да бъде направено от американски ирландец, поляк или дори – българин. То носи белезите на една история и на една традиция, която Америка все още не е преодоляла. Затова плаща и ще продължава да плаща цената на своето минало.
През десетилетията след успеха на Движението за граждански права и на „Великото общество” Америка е свидетел на множество бунтове на гетата, последвали прецеденти на полицейско насилие срещу чернокожи мъже, заподозрени в извършване на престъпление. Знакови бяха бунтовете в Лос Анджелиз (1992) след побоя, нанесен от шестима полицаи над Родни Кинг. Но почти винаги бунтовете оставаха на регионално равнище, трудно се разпространяваха като пожар в цялата страна, какъвто е случаят днес. Какво се случва – дали можем да определим „пламването” на повечето големи градове в Америка само с ефекта и бързината на социалните мрежи като инструмент за мобилизация? Едва ли. Зад масовите бунтове и придружаващото ги насилие и грабежи днес стои една национална организация на алтернативни и радикални граждански и политически движения, които се борят срещу управлението на Доналд Тръмп, но по същество искат цялостна революционна промяна на американското общество. Репресивната мрежа на „Антифа” е само един – най-радикалният пример за подобна организация. На крак са вдигнати всички обществени групи и организации, които се борят за осъществяване дневния ред на радикалната левица в Америка. На фона на предстоящите президентски избори през ноември левите радикали се стремят към превръщане на своите политически цели в ядро на политическата програма на този, който ще застане срещу Доналд Тръмп – най-вероятно Джоузеф Байдън. Левият ъндърграунд – на „мултикултурните” малцинства в съюз с радикални неосоциалистически движения, се опитва да обязди политическата платформа на Демократическата партия за предстоящите избори. В нормални условия това едва ли би могло да се случи в Америка – дори и при наличието на расов конфликт като този, породен от убийството на Джордж Флойд.
Днес това се оказва възможно и е една реална заплаха за Демократическата партия поради следствията от епидемията на Ковид-19. В седмиците на карантинните мерки около 40 милиона американци изгубиха работата си – безработицата се приближи до отметката от 20 на сто. В Америка господства културата на моментното потребление – спестяванията на гражданите не се насърчават особено, а масовото потребление се окуражава дори с утвърждаването му като „патриотично” предвид подкрепата за пазарното търсене, което реализира. Така средният американец често може да се окаже на две седмици от истинска бедност, ако внезапно изгуби работата си – и не е в състояние скоро да започне нова. Доста по-бедни общества като българското са по-добре „ешелонирани” в резервите, които обикновените хора притежават, за да посрещнат „черни дни”. Така рязко скочилата безработица и заплахата от надвиснала бедност ситуационно се превърнаха в съюзник на радикалните политически движения, свръхмобилизирани пред задачата да бъде отстранен Доналд Тръмп от президентския пост.
През първите дни на разрастващите се бунтове и грабежи „мълчаливото мнозинство” остана в пасивно наблюдение на случващото се, но постепенно пред нарастващ брой магазини, заведения и обществени институции застанаха въоръжени мъже, готови да стрелят срещу вилнеещите тълпи. Полицията в подобни ситуации достига прага на своята безпомощност и остава предимно в ролята на наблюдател. Това се отнася до голяма степен за властовите институции като цяло – включително и за върха на изпълнителната власт, за президента. Опитът на Доналд Тръмп да използва специални части, за да осигури своето посещение на разрушена от бунтовете църква, бе посрещнат с яростно осъждане. Проблемът се усложнява и от факта, че паралелно на масовите бунтове и на грабежите се провеждат и мирни демонстрации срещу расизма, полицейското насилие и т.н. Така изваждането на специални части бива тълкувано като изваждане на армията срещу народа. Но обезсилването на институциите за сигурност изправя двете големи и противопоставени граждански и политически общности на Америка директно една срещу друга. Опасността от това е огромна – ситуацията е на крачка от гражданска експлозия.
Политическите последствия от всичко това може би ще бъдат наистина драматични. От една страна, външно погледнато, кризата укрепва твърдите ядра на подкрепа за демократи и републиканци и поставя избора по радикален начин на везните на приблизителното равенство, при което малък брой гласове би могъл да реши състезанието. Но при по-задълбочена оценка на случващото се се проявяват сериозни „подводни скали” и в двата лагера. Бунтовете са най-мощни в щатите, контролирани от Демократическата партия. Нападенията срещу полицейските управления, срещу другите институции на властта са нападения срещу едно статукво, контролирано от партията, позиционирана да бъде алтернатива на Тръмп. До каква степен тези бунтове ще подкопаят демократическата политическа машина по места, до каква степен ще тласнат политическите послания на демократите, стремящи се да овладеят ситуацията в крайно ляво – остава да се види. В другия лагер – на републиканците – расте глухото недоволство срещу безпомощността на институциите, федерални и щатски, да се справят с бунтовете, да сложат край на карантината за Ковид-19 и да възстановят икономиката, от чийто спад страдат еднакво болезнено както редовите демократи, така и редовите републиканци. Ескалацията на напрежението, радикализацията на възгледите от двете страни на разделителната линия сериозно ерозира доверието към собствените представители, към „нашите” във властта. Радикализацията – играта с нулев резултат, принципът the winner takes all (победителят взима всичко) тласка политическата игра към границите на една все по-опасна конфронтация между двете непримирими части на обществото. Ситуация, която политиците все по-малко могат да контролират и смекчават – дори ако го искат.
Америка опасно се приближи към границата на неограничен граждански конфликт, който трябва да бъде овладян максимално бързо, за да не създаде предпоставки за по-дългосрочен разпад на нейното обществено единство и управляемост чрез институциите.
––––––––––––––––––––––––––––––––––
[1] Островът в залива на Ню Йорк, където имигрантската служба „обработва” и пропуска новодошлите с кораби от Европа имигранти в Америка.
