За триумфалното представяне на Софийския камерен хор „В. Арнаудов” на четвъртия Международен фестивал „Дни на музиката в Балабановата къща” – Пловдив, 2013.

Не бях слушала Софийския камерен хор от години. Не можех. Защото трябваше да приема, че Васил Арнаудов се е превърнал в спомен. Този толкова витален, обсебващ пространството артист, чието присъствие на сцената беше сияен празник, с внезапното си потегляне от света сякаш угаси всички, запалени от самия него, светлини.

В онези времена, когато хоровото изкуство имаше статута на национален културен ресурс, когато Майският хоров фестивал във Варна наподобяваше възторжен, несвършващ химн „Върви народе, възродени”, когато пеещите самодейци от цялата страна се съревноваваха „на живот и смърт” за званието „първенец” в това най-масово, най-достойно музикално състезание, Софийският камерен хор на Васил Арнаудов, тогава носещ името „Любомир Пипков”, нямаше конкуренция. Нямаше я у нас, нито в чужбина. Където и да се появеше със своите „прекрасни момичета” – в Ланголен и Мидълсброу, в Арецо и Гориция, в Корк, Лайпциг, „Македонския дом” или зала „България”, Арнаудов се извисяваше като исполин над всички останали. Как пееха тези хора! И каква магия забъркваше Васко Арнаудов с едното помръдване на веждата, с потрепването на устните, с всеки подаден щрих и дъх. Нямаше нищо по-съвършено от хармоничните гласове, от невероятната спятост между отделните партии, от изваяната в нечут полъх динамика, от артикулацията, дикцията, кристалната интонация. Всяко изпълнение докарваше публиката до френетични аплаузи…

И ето сега, Международният фестивал „Дни на музиката в Балабановата къща” в потвърждение на „запазената си марка” – да бъде винаги в крак със събитийността тук и по света, ознаменува пролетното си издание с концерт на легендарния хор, посветен на големия Маестро, под названието „Мярата Васил Арнаудов”.

80-годишнината от рождението на Васил Арнаудов (и на вярната му сътрудничка Ирина Щиглич – диригент, пианист и вокален педагог) нямаше как да не усреди вниманието върху наследството на една личност, надживяло времето и доказало правото си на безсмъртие. Особената аура, която витаеше в стилната зала „Съединение” на Историческия музей, обаче имаше и друг смисъл. И това бе продължението на едно безпримерно дело, прегърнато от наследничката на Арнаудов – Теодора Павлович, със същата любовна отдаденост, изтънчен вкус, висш професионализъм и артистична страст. Едва ли който и да е създател може да мечтае за опазването на творбата си в такава съвършена непокътнатост, дарявайки я същевременно с нов искрящ живот. Всяко от произведенията, включени в програмата на концерта-памет, имаше своята история, своето специално място в биографията на състава, своето вълнуващо посвещение. Сред които и така обичаните от Маестрото песенни шедьоври на приятелите Константин Илиев, Иван Спасов, Милко Коларов…

Несъмнено от „времето на Арнаудов” в хора са останали две-три певици… Но новото попълнение показа, че е също толкова извънредно и прекрасно, каквито бяха и онези първи хористки, за които Любомир Пипков беше написал, че са „вградили сянката си” в неговите „Приглушени песни”. А мисионерската призваност на диригентката, изкуството, което ваеше на сцената с такова артистично озарение и почти мистична, неземна красота, след финалното сакрално прозвучаване на „Отче наш” от Н. Кедров, остави у всички представата за „път”, който никога не е прекъсвал.

***

В този концерт партньори на Софийския камерен хор „Васил Арнаудов” бяха децата от Хора на пловдивските момчета с именитата им диригентка Милка Толедова (клавирен съпровод Юлия Петрова), които не само пяха, но и се превъплъщаваха в различни роли в живописните творби на Дж. Рътър, Л. Бърнстейн, Ал. Текелиев, П. Льондев, М. Дяков, Ъ. Берлин, П. Хейли. Шансът да се изявят заедно с големите – още един от приоритетите на „Дни на музиката в Балабановата къща” – превърна във вълнуващ акцент съвместното изпълнение на „Баба Яга” от Милко Коларов, свидетелство, че порастването понякога става за миг на „високата сцена”…