„Земите на вечните войни“, Мохамед Халаф, издателство „Вакон“, 2026 г.

Наративите в книгата се заплитат около войната в Иран. И тъй като обемът на повествованието е респектиращ (531 стр.), очевидно е замислена много преди края на февруари. От което следва, че авторът не просто коментира събитията. Той ги предрича. При това – без следа от езотерика. Тъй както метеоролозите „предричат“ времето, така е и тук. Няма и как да е иначе. Завършил преди повече от половин век Багдадския университет (своеобразен наследник на средновековния Бейт ал-хикма или Дома на мъдростта), Мохамед Халаф познава буквално „от кухнята“ предисторията на конфликта. А тя е хилядолетна. Вероятно започва от времето, когато персийският цар хвърля пророк Даниил в огнената пещ. Или от края на плена, когато започва съграждането на Втория храм. Или от Естир – онази пленителна юдейско-персийска царица, чието очарование спасява Израилевия народ от изтребление. С две думи, в онази странна надпревара – лесно сравнима с играта на шах, – чиито фигури все още носят персийски имена и в която поне половината от най-виртуозните играчи са евреи, днес никой не знае кой е с белите и кой е с черните; кои са добрите и кои са лошите (впрочем в играта на шах нито белите са добри, нито черните са лоши). Въпреки контрарното им противопоставяне; въпреки факта, че доброто за едните е лошо за другите. Но за нас? На кого симпатизираме? Каква ни е Хекуба (т.е. тази идиотска игра)? Още повече че ако битката продължи така, както наставлява Боби Фишер – до голи царе, – може да се стигне не до реми, а до самоубийство. Най-малкото защото царят на Израилевия народ се свързва с особени есхатологични функции. Можем да ги наречем месиански и под сурдинка да признаем, че и в трите аваамически религии те предпоставят края на света. Ето защо споразумението от Кемп Дейвид[1] е един от главните герои в книгата. Струва ми се излишно да припомням, че то се случва през вече далечната 1979 г. и че някъде тогава Мохамед Халаф напуска Ирак. Сякаш е знаел, че нещата ще се развият като в онази песен на Висоцки, в която се пее: „Всё не так ребята, всё не так как надо“. Песента се нарича „Моя цыганская“ и е от 1968 г. Няколко месеца по-рано (между 5 и 10 юни 1967) се води Шестдневната война. Тогава Израел провежда най-мащабната военна операция на Западния бряг. Доколко и как са свързани тези събития? Водят ли позицията към ендшпил? Колко дълго ще продължи той? И ако играта все някога стигне до края си, дали ще бъде според правилата, които са били валидни преди половин век? Ами ако се воюва до края света? Защото ако единият цар (по дефиниция) се свърза с фигурата на месията, то другият – Мохамед ал Махди, е „скритият“ дванайсети имам. За него персите вярват, че ще се открие в последните времена, когато „юдейската зараза бъде изтрита от лицето на земята“. Такива е визията за другия цар – Ал-Каим, Сахиб ал-Заман, т.е. Онзи, който се издига[2], или Повелителят на времето[3]. Роден според шиитското предание в Самара някъде около 868 г., той трябва да остане скрит, докато времето на „голямото скриване – ал-Гейба“ свърши. Казано на шахматен език: партията няма как да приключи с реми, защото само единият цар може да остане на дъската. На този свят няма място за двама месии и затова трябва да се играе до пълно изтощение. Хората и парите, икономиката и културата, с една дума, жертвите – нямат никакво значение. Поне така казва реферът. Името му е Доналд Тръмп. Мнозина настояват, че поведението му ще предреши изхода на мача. Пък и нали етимологията на думата „тръмп“ се свързва с триумфални тромпети и фанфари, с тържествена музика. Но и със Суматахота (бих добавил аз), така гротескно възпята в нашата литература от Йордан Радичков. Сякаш говоренето на американския президент с нещо напомня за Гоцата, Лило и Араламби[4] от нашата родна пиеса. И уж все за магията на Голямата политика ще става дума, а то цялата работа – „мамка му и прасе“. Едно и също араламбене и все една и съща умряла лисица… А що се отнася до Мохамед Халаф, той тревожно ни предупреждава, че трябва да сме особено внимателни с нея. Иначе дълго ще се питаме: „Абе ние с тебе ония жаби що ги ядохме, а?“       

––––

[1] Заради дирижираната от Джими Картър уговорка между Ануар Садат и Менахем Бегин, наречено още „аврамистично“.
[2] Буквален превод на Ал-Каим
[3] Буквален превод на Сахиб ал-Заман.
[4] Герои на Радичков от едноименната пиеса.