Пенчо Славейков е името на „поканата за среща“, на поканата за разговор и съмислие, която България отправя към Италия и света.

Уважаеми дами и господа, скъпи сънародници и италиански приятели,

ето ни тук, отново събрани заедно при Пенчо Славейков – на българското място в Милано, което създадохме само преди седем години, в края на октомври 2019 г., и което незабавно се превърна в притегателен център за всички българи, посещаващи забележителната столица на Ломбардия. Наскоро, на 20 март, след откриването в София на изложбата „Пенчо Славейков и Народната библиотека“, две симпатични дами ми разказаха, че те, заедно със свои приятели, са положили цветя тук непосредствено след откриването на паметника, т.е. в началото на ноември 2019 г., а после са изнесли импровизиран концерт с български песни пред събралите се граждани на Милано, на които после са разказали кой е изобразеният на скулптурата човек. Ето как паметникът на великия български поет и мислител от самото начало се превърна в образ на единството – между българите изобщо, между българите, живеещи в Италия, между българите и италианците.

Този паметник, намиращ се на едно от централните места в Милано, в близост до катедралата, е и образ на срещата – на българската литература с италианската, на България с Италия, на българина с Европа. Няма да е преувеличение да се каже, че той изобщо е образ на България, обърната към света и открита за среща. Тук бих отбелязал, че творбата на скулптора Адриан Новаков, която е от същия тип като паметника на баща и син Славейкови в София, дело на Георги Чапкънов, е паметникът в Милано и Италия, който е своеобразно българско предложение към родината на Микеланджело и Бернини: седналият за отмора поет, вглъбен в себе си, подканя минувача да поспре, да поседне до него, за да си побеседват или пък да си помълчат. Да, това е паметник, който е прекрасно вписан в околната среда, сякаш поетът наистина е поспрял да си почине в градинката на ул. „Верциере“: „Я, Пенчо Славейков!“ – навярно вече множество пъти българи, които не са знаели отнапред за паметника, са възкликвали, спирайки изведнъж при минаването си покрай него. Това е паметник, който се забелязва тъкмо поради неговата незабележимост; това е паметник, който те смайва тъкмо със своята обикновеност.

Не, това не е паметник на величието, не е монументалният паметник в цял ръст, който доминира на градския площад и потиска минувачите със своя неестествен ръст и пиедестал, не е паметник, който изгражда йерархии; не, това е паметник на споделеното време и пространство с велик човек и поет, който не е над теб, а е до теб; това е паметник, който поражда доверие.

Пенчо Славейков е името на „поканата за среща“, на поканата за разговор и съмислие, която България отправя към Италия и света.

Само преди два дни, пристигайки за пореден път в Италия за тържествата в чест на Пенчо Славейков, след кацането на „Орио ал Серио“ и преди отпътуването за Брунате, се отправих към едно село, по-точно градче, разположено в околностите на Бергамо, само на 4 км от него – Понтераника. Голямо, но почти неизвестно – дори в провинция Бергамо – село, което обаче е записало името си в историята на ренесансовото изкуство с това, че в черквата от XV в. „Свети Винченцо и Алесандро“ се намира т.нар. „Полиптих от Понтераника“ (1522) на Лоренцо Лото – един от най-великите майстори на Чинкуеченто и изобщо на италианското изкуство, който със своя дълбок психологизъм и проникновение в света на изобразяваните от него персонажи значително е надраснал и изпреварил своето време. Ангелът от сцената на Благовещението от същия полиптих е може би най-прекрасният ангел в изкуството на Ренесанса. И – помислете си! – този полиптих със своя удивителен ангел, благовестяващ чудото на Боговъплъщението, повече от пет столетия се съхранява в черквата на Понтераника като своеобразен завет между великия майстор и населението на селото, запазило шедьовъра непокътнат в течение на повече от 20 поколения и така донесло го до днешния ден и до нас. 

По подобен начин Пенчо Славейков, прекарал последната седмица от живота си в Ломбардия – един ден в столицата Милано и останалите шест в Брунате, което през 1912 г. е село с около 720 жители – и в дивните околности на Лаго ди Комо, слял се с „тържествений псалом на цялата вселена“, със смъртта си сякаш е сключил завет с италианския народ в лицето на жителите на Брунате и на Ломбардия – завет за памет, присъствие и признание.

Брунате е името на съдбата на Пенчо Славейков, а Пенчо Славейков е името на славата на Брунате: така във вековете тези две имена ще са завинаги свързани – едновременно като свидетелство и за християнската любов и милосърдие, и за преклонението на италианския народ към великите хора на Духа, и като залог и завет за общуване, разбирателство и сътрудничество.

Пенчо Славейков е името на моста, свързал завинаги България и Италия.

Вечна памет на поета и мислителя, на гражданина на Трявна и Брунате, на гения на България и на света!

Слово, произнесено на 10 май 2026 г. при паметника на поета в Милано, в рамките на тържествата по повод на неговата 160-годишнина, организирани от Българо-италианското общество „Пенчо Славейков“

Доц. д.ф.н. Емил Димитров (1961) работи в Института за литература на БАН (2004). Автор е на около 400 публикации в областта на литературознанието, философията, културологията, между които монографиите „Досието на Михаил Арнаудов“ (2007), „Памет, юбилей, канон. Увод в социологията на българската литература“ (2012), „Публицистиката на Михаил Арнаудов“ (2014), „Смърт в Брунате: факти, смисли, послания“ (2025) и др., на стихосбирката „Ева“ (2000), на книги с беседи и пътеписи; съставител, преводач и коментатор на редица издания. Основател и председател на Българско общество „Ф. Достоевски“ (2011).