1
4944

Навални и „консерваторите“

Тъжна, но не необяснима е еволюцията на политическия режим в Русия след края на комунизма. След едно десетилетие на нещо като демокрация на повърхността и израстване на олигархия под повърхността – от 2000 г. насетне, подир „цезаристкото“ предаване на властта от Елцин на Путин – тази страна с ускорени темпове се завърна към практически същата диктатура, царяла в нея и в предходните години. Да, в Русия на първо време вряха и клокочиха разни екзотични идеологии като тази на евразийството, на многоетничното „государство-мир“ и т. н., като се опитваха да налучкат пътищата за удовлетворяване на изконната мания за величие на тази страна след разпадането на империята на „победилия пролетариат“. Ще трябва да призная (с огромно огорчение, защото сам съм православен), че това удовлетворение в края на краищата бе намерено в една причудлива форма на великодържавен православен консерватизъм, под чийто покров практически всичко в политическата сфера се върна по старите си места. Единолична власт на пожизнения „президент“ (заменил пожизнения главен секретар на КПСС); полуанонимна, но всемогъща в регионите и в стопанските отрасли, лично свързана с президента олигархия (заменила пък висшата номенклатура на същата тази КПСС) и най-отдолу – грамадна, азиатски-безправна и тънеща в мизерия и пиянство „православна“ народна маса (заменила „съветския народ“ като „авангард на историята“).

От почти две десетилетия следователно Русия е същият Съветски съюз, който след 1990 г. за малко престана да съществува, само че в намелени размери и… без задължително изповядваната и публично декламирана комунистическа идеология. И ние трябва да забележим, че по парадокс това неизбежно отменяне на комунистическата „вероизповед“ се оказа дори по-удобно за функционирането на стария съветски тоталитаризъм. По-удобно, казвам, защото отпадна необходимостта да се измислят и внедряват „есхатологични“ измишльотини за достигнати и преминати „етапи“ от приближаването на увенчаващия световната история комунизъм. След „отменянето“ на комунизма Русия вече не бе велика, защото все повече изпреварва по „социална справедливост“, „благоденствие“ и „народен ентусиазъм“ останалия свят. Тя вече бе велика чисто и просто, защото е… велика и толкоз.

Но освободила се от стесняващото идеологическо задължение да изглежда „народна“, „работническо-селска“ и прочее, и висшата партийна олигархия вече можеше да си бъде просто олигархия – да не прикрива лицемерно нито богатствата и разкоша си, нито над-законността си – да стане пак откровено помешчическата аристокрация от докомунистическите времена. За агресивните си инвазии на снелата комунистическата „вероизповед“ Русия вече не бе нужно да измисля и разни идеологически оправдания като „пролетарска солидарност“ и „помощ за поелите по некапиталистически път на развитие държави“. Тя вече можеше да ги извършва, просто защото „има своите геополитически интереси“, „зони на влияние“ и е „велика сила“. По същия начин и репресиите над собствените ѝ граждани, цензурата, задушаването на свободата за политическо действие, присъдите и изпращането за дълги години в Сибир вече не беше нужно да се „опаковат“ в измислени криминални състави като „реакционерство“, „идеологическа диверсия“. Те станаха просто репресии, защото „в Русия е така“, защото в нея „има ред“, „има власт“, а не лигавщини като на Запад.

Онова, което искам да кажа, значи, е следното: Русия днес е същата страна, каквато беше Съветският съюз с изключение на… комунизма, който изчезна от нейната идеология и „есхатология“. От време на време и в определени контексти дори е разрешено да се говори против него. И ето – тук е главният въпрос, който искам да поставя. Достатъчно ли е това, за да се изключи днешна Русия от борбата с комунизма като фундаментално световно зло?

Всъщност нека забележим, че собствено комунистическият дуализъм си остана непокътнат в политическото световъзприятие на Русия. Остана, макар тя ловко да промени неговите „цветове“ и идеологически наименования. Защото, да – в ръцете на Путин от „червена“, „авангардно-прогресивна“ и лява, Русия стана „традиционална“, „консервативна“, та дори и… „християнска“. Вместо пред портретите на Маркс, Енгелс и Ленин, пожизненият президент на „великата страна“ започна да се кръсти и кланя пред православни икони, да извършва „крещенские купания“ в ледени води[1]; вместо в обкръжението на „товарищите“ от Политбюро започна да се явява в компанията на „светейшия патриарх Московский и всея Руси“; знамето със сърпа и чука бе заменено от бялото було със сгъваемия кръст на „клобук“-а на „върховния жрец“ на „консервативното государство“[2]. Този „консерватизъм“ обаче от самото начало бе превърнат в същия антагонистичен „полюс“ от руско-съветския глобален дуализъм, доколкото на другия, на противоположния си остана пак – „Западът“ (или целият останал не-руски свят). Разликата бе, че той вече не беше свят на „империализма“, на „капитализма и реакцията“, а на разложителния „либерализъм“.

Нещата сякаш се преобърнаха – „лявото“ с цялата му човекоразрушителна енергия, с целия му антихристиянски „секуларизъм“  се озова в Европа и САЩ, докато Русия неочаквано се превърна в „устояващия“ на тази разложителна стихия полюс. „Цветовете“, казвам, бяха променени, но за да може Русия в новите условия да си остане същата диктатура, здраво държаща крепостта на „традицията“ срещу разложителните попълзновения на целия останал свят. Ако си дадем сметка, днес тя е и същата „империя на злото“, според определението на Роналд Рейгън, та даже и по-нагла, защото дори не лицемери в потискането на основни граждански права, в окупирането на чужди територии, в откровено бандитски акции като отровителства, убийства и т. н.

Но ето: онези, които ще се решат да я разобличат за тези неща днес, изведнъж ще трябва да се видят подредени не в лагера на антикомунистите, а на… левите, на перверзните „либерали“, та дори на наследниците на бившите комунисти. Те ще продължат да разобличават същите като при комунизма диктаторски практики, но доколкото техните автори са се пременили днес в „традиционални“ одежди, заменили са знамената с хоругви, изкачили са на трибуната на „вождовете“ бялото було, разобличителите вече няма да са „антикомунисти“ (извън Русия) и „дисиденти“ (в нея), а – „гнили либерали“, „секуларисти“ и агресивни „левичари“. Те, те ще са комунистите!

Трябва да се признае, че Путинова Русия, точно както предхождащата я – съветската – успя в подкрепа на този свой нов дуализъм да си създаде цял Коминтерн в страните на запад от себе си. И ако на онзи, предишния, бяха „спускани“ задачите да се бори с „капитализма“, с „буржоазията и нейния лицемерен семеен морал“, с „религията като опиум за народа“, на днешния обилно биват подавани „опорки“ срещу „настъпващия джендъризъм“, безродния „космополитизъм“ и „агресивния секуларизъм, изтръгващ християнските ни корени“. Той, нека се пошегувам, е следователно днес не тъкмо „КоМинтерн“ (комунистически интернационал), а „КоНинтерн“ (консервативен интернационал).

И ето, тук е целият конфуз, в който се озоваха в последните дни представителите на този „КоНинтерн“, когато избухна скандалът около Алексей Навални (и който конфуз собствено ме провокира за този текст).

Алексей Навални – ще го кажа направо – се оказа изключителна личност. Той видя и съумя да покаже на целия свят тъкмо това, за което говорих по-горе: че днешна Путинова Русия е същият онзи Съветски съюз и това че вече не проповядва „комунизъм“, а „традиционализъм“, всъщност е без съществено значение. Тя – показа Навални – е същата (съветска) деспотия; управляващата я олигархия е буквално в кръвно родство със старите международни мрежи на КГБ; изоставила комунистическата „есхатология“, тя чисто и просто се е разплула в „традиционно“ азиатско разточителство, пред което бледнеят всички близкоизточни шейхове. Нещо повече – Навални показа (на свой собствен гръб), че тази олигархия действа като държавно протектирана мафия – ликвидира своите противници чрез отровителства и подкрепя своите съюзници чрез неприкрито криминално финансиране. След като по чудо оцеля, Навални по невероятен начин подведе един от съучастниците в собственото си отровителство и така разобличи пред цял свят мрежата на Путиновите убийци. Два дни след своето арестуване – пак пред цял свят – показа чудовищния „дворец на Путин“ и предизвика демонстрации в над 110 града на „законопослушната“ държава. Би могло да се каже, че извършеното от него е сравнимо само с онова, извършено от Солженицин в началото на 70-те години.

Да, но… ето я разликата: през 70-те години Солженицин бе безспорно антикомунист и, поради тогавашната „прогресивна“ идеология на СССР – традиционалист. В термините на тогавашния руско-съветски дуализъм той можеше да бъде определен само като „реакционер“, „християнски (старообрядски) фундаменталист“.

А Навални?

Може ли да бъде определян днес той като анти-комунист, след като Путин не проповядва комунизъм? Може ли да бъде определян като „традиционалист“, след като Путин, когото той атакува, се кланя на икони и се движи плътно до „светейшия патриарх Московски и всея Руси“? Може ли да бъде определян като „десен“, след като разобличава схемите на свръхбогатата олигархия? По всички критерии на днешния руски дуализъм Навални е… либерал. И тогава – как следва да реагират от световния „КоНинтерн“ на скандалното отношение към него?

Впрочем бих искал да припомня, че след появата на „Архипелагът ГУЛАГ“ през миналия век, немалко от тогавашните „коМинтерновци“ на Запад публично се разкаяха за своята подкрепа към страната на „победилото народовластие“ и радикално промениха своите позиции към СССР. В това бе и един от най-тежките удари нанесен на съветския „КоМинтерн“ от Солженицин. Днес обаче – трябва да забележим – новите „коНинтерновци“ по света и у нас конфузно мълчат и буквално не знаят какво да правят. Те свикнаха да разобличават „комунизма“ на Запад, да го съзират в американските и британските университети, в Демократическата партия на САЩ, в „директивите“ на Брюкселската „бюрокрация“, докато в Русия, „макар да не са путинисти“, те виждат „нещо друго“. Но ето защо, ето защо, въпреки че по неизбежност (и практически без коментар) да гласуваха предложението за санкции срещу нея във връзка с ареста на Навални, европейските депутати от „консервативните“ групи на „Европа на нациите и свободите“, на „свободата и пряката демокрация“ и на „Европейските консерватори и реформисти“ трябваше да изслушат, без да могат да възразят, речта на Ги Верхофстат, обвиняваща ги, че от години се ползват от финансовата и организационна подкрепа на същата тази Путинова Русия.

В още по-жалко положение се намериха днес нашенските „консерватори“ и „автентични“ антикомунисти. За тях – не можем да не го видим – Навални сякаш практически не съществува. Буквално непроменените от комунистическо време репресии на Русия спрямо него и неговите привърженици, тези „заслужили борци“ срещу комунизма (но и „обърналите се“ в последните години към Православието и „традициите“ бивши комсомолски секретари и секретарки) нито забелязват, нито ги идентифицират като тоталитарни. И тук аз въобще не говоря за „мълчанието на Румен Радев“ (чиито мотиви са ми напълно ясни), нито за „героичното“ застъпничество на Бойко Борисов (с постинг във Фейсбук) – този цирк за вътрешнополитическа употреба е под равнището на коментара ми. Аз говоря за онези, които и в дните на скандалното арестуване на Навални и на „чекисткия“ съд над него, и в дните на полицейския погром над демонстрантите на в Москва и Петербург продължиха да съзират „тоталитаризъм“ в… бъдещите имунизационни паспорти, които ще ни „натрапи“ Европейския съюз, да се тревожат от „ултралевите“ езикови нововъведения на Нанси Пелоси и да ни занимават с някакво си (о, ужас) „безполово“ тесте с карти за игра.

Непризнаваните от тези „коНинтерновци“ симпатии към новите одежди на по същество комунистическа Русия обаче – нека им го кажа – са напълно, напълно прозрачни.

_________________________

[1] https://youtu.be/FeVyaMDodJc

[2] https://youtu.be/RiRU2lHaRq4

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияМарио Ланца
Следваща статияГръцкият музикален ъндърграунд

1 коментар

  1. По времето на колониалния период, когато трябваше да напсуваме някого, но прилично, казавахме „По пути Ленина“ с тон който трябваше да означава „п*****а ти лелина“. Днес си мисля … то при името на този автократор, как ли трябва да звучи нещо такова? Може би „на баба ти хвърчилото“? Толкова за замислянията ми. Хиперборейците живеят на такова проклето место дето Историята, като повредена грамофонна плоча, повтаря все … империята на монголите. Каквото и да става. Чудя се защо Путин именуват автократор а не Влик кахан?