Привечер, 2 април, голямата зала на Софийската градска художествена галерия е препълнена с ценители на словото и изкуството. На същия ден преди 89 години е роден Константин Павлов, един от най-големите ни поети. Ден, избран неслучайно, за церемония по връчването на новоучредената на негово име награда за поезия.
29 поетични книги кандидатстваха за отличието, а журито с председател Мирела Иванова и членове проф. Михаил Неделчев и Ани Илков решава да присъди две статуетки (автор е скулпторът Ангел Станев) – на Амелия Личева за книгата ѝ „Потребност от рециклиране“ и на Кирил Василев за книгата му „Шествието“.
Наградите са равностойни и по думите на Мирела Иванова са присъдени от журито „след оживени спорове, след разменени яростно или спокойно аргументи и с чистата нагласа да почетем подобаващо огромното, незаменимо присъствие на Константин Павлов в националното ни поетично битие“.
„Излишно е да казвам колко се вълнувам, че получавам награда на името на Константин Павлов – сподели пред публиката Амелия Личева. – Имам много малка лична история с него. Всъщност първият написан от мен критически текст беше посветен на него и публикуван в тематичен брой на сп. „Прилеп“, което Борис Роканов правеше в края на 80-те години. А след това, в началото на 90-те, когато още бях студентка, но работех в Ефир 2 на БНТ, имах щастието Нери Терзиева да ме запознае с Константин Павлов и да проведа няколко разговора с него. Той е един от поетите, които безкрайно много харесвам. Радвам се, че споделям тази награда с Кирил Василев, поет, когото също безкрайно ценя.“
Кирил Василев отиде още по-далеч в спомените и оценката си са Константин Павлов:„Много поети чакаха учредяването на това отличие и съм сигурен, че скоро то ще се превърне в най-важната поетическа награда у нас. За мен и за моето поколение Константин Павлов беше образец в двоен смисъл – за радикален поет и за неконформист със своето гражданско поведение. И, слава богу, той остана такъв до края. Защото много други поети, писатели, художници, които смятахме за образци, през 90-те години се оказаха нещо съвършено различно. Мисля, че Константин Павлов постигна нещо, което никой друг поет от бившия комунистически лагер не успя да постигне – той използва езика на идеологията и не просто го демаскира, а го превърна в оръжие, с което на практика унищожи самата тази идеология. Той намери език и образ, за да изрази базисното, според мен, екзистенциално преживяване на всеки чувствителен и разумен човек, живял в късните години на режима – отвращението. Никой, дори от най-големите – носители на Нобелова награда, не можа да постигне това, защото те се опитваха да говорят за тоталитарния опит отвън, от позициите на хуманизма, от позициите на религиозните традиции. А постижението на Константин Павлов е неоценимо и защото когато един руски поет бива закаран в Сибир, когато един полски поет бива затворен, винаги ще се намери някой интелектуалец на Запад, който ще напише статия, отворено писмо и т.н. за него. А когато един български поет престане да бъде печатан или бъде вкарван в затвора, никой не се интересува от това. Затова Константин Павлов ще остане за нас чист образ на мъжество в поезията и живота“.
По време на церемонията звучаха както стихове от Константин Павлов в изпълнение на актьорите Руси Чанев и Валентин Ганев, така и авторски изпълнения на творби от наградените поетични книги. А Румяна Таслакова припомни първата си среща с именития поет: „Искаш ли да дойдеш с нас на един литературен рецитал в бившия Дворец, ме попита веднъж в началото на 90-те режисьорът Иван Андонов. Бях в София, за да отразявам за радио „Дойче веле“ събитията в България след 1989 г. Не попитах въобще кой ще бъде и какво ще се случва на този рецитал, защото бях вече толкова уморена от разказите на хората, с които разговарях на улицата, от проблемите им и немотията, че се радвах да попадна в друг свят. Отидохме. Залата беше пълна, до рояла стоеше приведен мъж и четеше с дрезгав глас стихове. Заслушах се, притихнах, онемях. Не можех да откъсна поглед от поета. Когато той се отдръпна от рояла и се смеси с публиката, попитах кой е той, кой е този чародеец на словото. Константин Павлов – за първи път чух името му. Излъчваше обаяние, което изведнъж и завинаги покори сърцето ми. На излизане Иван Андонов ме запозна с поета, който ми подари една тънка книжка. Прочетох я още същата нощ. Колко хубаво би било, си казах, измъчените от политически трусове, от немотия хора да могат да прочетат тази поезия с изумителна мощ, да забравят макар и за малко всекидневните си проблеми в онези мрачни времена на 90-те години от ХХ век. И ми хрумна идеята да съставя поредица от предавания с известни български поети, споделих я с Константин Павлов, който веднага се съгласи да подбира авторите и стиховете. И така на вълните на „Дойче веле“ започна предаването „Миниатюри“, продължило цели десет години, всяка неделя от три до пет минути поезия. Когато Константин Павлов се разболя, помолих Румен Леонидов да поеме стиховете и поетите. А близо 30 години по-късно, миналото лято, сънувах Константин Павлов (…) Замислих се дали не ми дава знак, че е време неговият труд отново да бъде припомнен, дали младите хора го четат… И реших да учредя награда на името му“.
Дългогодишната главна редакторка на Българската секция на Радио „Дойче веле“ в Кьолн Румяна Таслакова е не само инициаторка на наградата Константин Павлов, а и осигурява премията от 1500 евро за лауреата. Конкурсът е национален и се организира със съгласието на дъщерята на Константин Павлов, художничката Донка Павлова, за да „се съхранят и популяризират изключителното му поетично наследство и високият граждански дух на неговата поезия“, да се „поощри и подкрепи високото пространство на поезията в съвременния ни литературен живот“. Ще бъде обявяван всяка година най-късно до 30 януари. А думите на Мирела Иванова изразяват недвусмислено неговата значимост именно в днешни дни: „Дълго време в различни литературни общности, наум и на глас се задаваше въпросът защо още няма награда на името на Константин Павлов, нима го забравяме, нима не знаем, че неговите книги се преписваха на ръка в тъмното време, което се опита да пречупи духа му, но не успя… Нима не се обръщаше към нас, когато писа: Мъртви приятели, аз съм болен./ Слава богу, вечно и неизлечимо./ Горд съм с най-прекрасната от всички болести./ Метастазите на истината/ бързо и неотвратимо/ всяко кътче на плътта ми завладяват./ По незнайни пътища/ дисциплинират/ най-порочните/ и най-непоправимите ми мисли./ Пулса на сърцето ми променят./ Знайни и незнайни,/ лека нощ./ Пожелайте ми полезно боледуване./ Благодаря на Румяна Таслакова, че почувства могъществото на общия ни копнеж по тази награда и направи възможно полезното боледуване, пораждащо поезия“.
