Възстановяването на наградата Николай Райнов за изкуствознание и критика на секция „Критика“ в СБХ е значим жест към една прекъсната традиция. Тя е акт на признание, но и знак за стойност.
Пиша тези редове с ясното съзнание, че съм била сред номинираните и че всяка позиция в подобна ситуация може лесно да бъде прочетена превратно. Въпросът обаче не е личен. Той засяга начина, по който в нашето поле се изгражда доверие към наградите, към критиката и към професионалните критерии. А мълчанието в такива ситуации превръща проблема в навик.
Всяка награда дава знак на обществото какво разпознава като принос и тежест в професионалното поле. Затова при награда за изкуствознание и критика са важни правилата, публичните мотиви, коректно формираното жури, представянето на номинираните и процедурата, която не оставя съмнение как е взето решението.
Критиката предполага позиция, мярка, риск и способност да се назове проблем, когато той съществува, както и да се разпознае стойността, когато я има. Ако имаме награда за критика, но разбирането за критическа позиция се размива, тогава наградата губи смисъла си на отличие. Затова въпросът не е кой е получил награда, а какво точно разбираме под критика и по какъв критерий я отличаваме.
Усилията по възстановяване на наградата заслужават уважение, но колкото по-важна е каузата, толкова по-чиста трябва да бъде процедурата. Професионалният авторитет се изгражда с много труд и има нужда от доверие, за което са нужни правила, публична отговорност и способност за разговор.
Наградите казват кои имена ще бъдат запомнени, кои текстове ще бъдат легитимирани, кои позиции ще бъдат признати. В този смисъл те формират стандарт и обществен вкус.
Затова възстановяването на наградата Николай Райнов е добра новина, ако има сериозен разговор в общността за това какво означава награда за изкуствознание и критика днес.
Ако критиката е нужна като дума в названието на наградата, а не като принцип на нейното връчване, тогава проблемът не е в избора, а в начина, по който разбираме самото поле. И ако една награда иска да отличи критиката, тя първо трябва да покаже, че разбира ролята ѝ като коректив, ориентир и форма на саморефлексия. Въпросът е дали възстановихме награда, или само направихме церемония.
Анжела Данева е изкуствовед и доктор по теория на изкуството към Нов български университет. Работи върху българското изкуство от ХХ век и неговите връзки с италианската художествена среда, като от 2006 г. изследва архиви във Флоренция, Торино, Милано, Венеция, Неапол и Рим, както и във фонда на Венецианско биенале. Ръководи Център „Българо-Европейски културни диалози“ в НБУ. Съпредседател е на галерия „УниАрт“. Член е на Международната асоциация на критиците на изкуството (AICA).
