Начало Филми Фестивали Наградите на София ДокуМентал 2023
Фестивали

Наградите на София ДокуМентал 2023

3822
Директорката Мартичка Божилова представя фестивалната награда за най-добра жена режисьор – статуетка, дело на художничката Светлана Мирчева

Разтърсващи киноразкази за реални хора, включени във фестивалната програма, могат да се гледат онлайн до 8 октомври

„Страхът е чудовището. Ела на границата на чудовищното“ е мотото на тазгодишното, четвърто по ред издание на Международния филмов фестивал София ДокуМентал. От 18 до 25 септември на избрани места в столицата бяха представени 20 нови художествени документални филма, шест от които в конкурсната програма. Селектираните заглавия са сред най-добрите продукции от последната година и вече са печелили одобрението на фестивали с категория А като „Берлинале“, Кан, Сънданс, Сан Франциско, Хонконг, „ДоксБарселона“, IDFA – Амстердам, „ДокЛайпциг“, CPH: DOX – Копенхаген. Фокусът на авторите е върху насилието, човешките права на „различните“ по етнос, раса, религия, сексуална ориентация, както и върху последствията от климатичните промени и войната в Украйна.

Международното жури (кинокритичката Савина Петкова, режисьорката Хана Бадзяка и директорът на Международния документален фестивал за правата на човека One World, Ондрей Каменицки) отличи три от конкурсните филми – запомнящи се истории от различни точни на света. Оценяващите присъдиха Наградата за най-добър филм на жена режисьор „На сауна по сестрински“ на естонката Анна Хинтс (2023, Естония/ Франция/ Исландия) заради „съзвучието между кинематографичен стил и съдържание, които показват как интимността може да бъде и политическа тема“.

Кадър от „На сауна по сестрински“

Гледам филма и в първите минути, не знам защо – може би заради голите фигури сред горската зеленина – в спомените ми изплуват кадри от игралния филм на Ларс фон Триер „Идиотите“ (1998, Дания). Нищо общо! За разлика от кинофантазията на ексцентричния датчанин, Анна Хинтс ни представя разтърсваща документална изповед на жени, прикривали дълго преживяното от тях физическо и психическо насилие. Чак не е за вярване, че в една от отличничките на Източна Европа, в страната, лидер в технологиите, няколко жени се събират в традиционна естонска сауна в гората, за да споделят човешката си несрета, причинена им от примитивизъм и низки страсти.

Тъмен екран, женски глас повтаря: „Бъди силна, бъди здрава!“ Женски ръце разбиват леда на замръзнало езеро, части от голи тела се покриват с парата от полетите с вода нажежени камъни.

В сумрака тъжни лица разказват личните си истории. Едната, отдавна пораснала, не може да се отърси от психическите рани на „грозното дебело дете в семейството“; друга още се бори с травмата от „коледната вест“, че носи в тялото си раково образувание; трета трудно стига до истината защо години наред не може да си намери интимен партньор… Разказите за насилствено отнемане на девственост, за аборти, за родителско безразличие и болезнен контрол са потресаващи. Близо двучасовият филм разкрива неочаквана за зрителя картина на страдания, в която „парната сауна е свещено място, където се пречистваш“, водата отмива болката, а с потта се изхвърля страхът… Филмът на Анна Хинтс е и безценен извор на знание – традицията с парната баня в Югоизточна Естония е част от списъка на нематериалното културно наследство на ЮНЕСКО.

Кадър от „Седем зими в Техеран“

Ако в трагизма на „На сауна по сестрински“ усещаме и лека усмивка, то гледайки „Седем зими в Техеран“ на режисьорката Щефи Нидерзол (2023, Германия/ Франция), зрителят не може да се отърве от усещането за безсилие срещу несправедливостта. Филмът спечели Специалната награда на журито на София ДокуМентал заради „подкрепата за борбата на жените в Иран и заставането ѝ (въпреки перипетиите) зад осъдените на жестокост, мълчание и смърт“.

Още в първите кадри виждаме множество изписани на ръка листа от тетрадка, чуваме глас: „Това е обаждане от затворничка в затвор Шахре Рей“. Постепенно разбираме, че филмът е заснет по тайни записи, изнесени нелегално от Иран, с „малкото“ уточнение, че снимането на обществени съоръжения без разрешение се наказва с поне пет години затвор.

Това е историята на 26-годишната иранка Рейханех Джабари. Тя знае, че ще бъде обесена, и изпраща писма до майка си, защото иска колкото може повече хора да научат нейната съдба. А от историята на това борбено момиче всеки го побиват тръпки. Рейханех е отгледана с любов в спокойно, задружно семейство, в което (за разлика от традиционните местни представи) дъщерите имат същите права като синовете. На 19 години обаче момичето преживява нещо, след което никога повече няма да изпитва страх от смъртта.

През 2006 г. студентката по дизайн проектира за свой клиент павилион за участие в панаирно изложение. Споделя радостта си по телефона на публично място, без да подозира, че е подслушана от непознат мъж. След минути той вече е при нея, представя се като пластичен хирург, д-р Сарбанди, и я моли да направи и проект за обновяване на неговата клиника. Щастлива от поредния си професионален шанс, Рейханех приема да отиде на оглед на мястото, без да подозира, че от този миг краят на живота ѝ ще бъде предрешен. Т.нар. хирург се опитва да я изнасили, а тя, в опита си да се защити, го убива. Присъдата? Кръвно отмъщение, тоест око за око – близките на убития имат право да я обесят. Четиримата адвокати, с които се срещат родителите ѝ, отказват да се заемат със случая, говори се, че д-р Сарбанди е свързан с тайните служби…

Точно седем години Рейханех чака в килията своя край. През това време изслушва разкази на други затворнички (изнасилвани, принуждавани да проституират и т.н.) и ги разгласява. Екзекутирана е по време на свещения месец Мухарам, когато кръвното отмъщение е недопустимо. Потресаващата история за момичето, превърнало се в символ на борбата за права на иранските жени, е във водещите новини на световните медии. А зрителят чува гласа ѝ от екрана: „Мечтая си правата на слабите да не бъдат потъпквани, само защото са слаби; мечтая си повече да няма изнасилвани момичета“.

Кадър от „Кралица на порното“

Публиката на София ДокуМентал избра да награди съвсем различна история – „Кралица на порното“ на Валери Контакос (2022, Гърция/ Канада), наглед забавна и разюздана, но в същината си отново провокирана от насилие. Малцина вероятно знаят, че първите порно кина в Ню Йорк са открити от… жена. Чели Уилсън е най-успялата гъркиня в Америка с средата на ХХ век. Предците ѝ са сефарадски евреи, напуснали Испания и заселили се в Гърция, а самата тя по чудо оцелява от Холокоста. Ексцентрична, надарена с неподражаема жажда за живот и нюх за оцеляване, тя ведро лавира през живота от двете страни на Атлантика. Не пропуска нито един шанс да прави бизнес, създавайки малка империя от киносалони на 42 улица, и огромна маса от приятели, които изпълняват молбите ѝ като под команда, щом чуят нейното: „Тора!“ (на гръцки – Сега!). Ненапразно внукът ѝ споделя: „Всички, които бяха около нея, бяха като карикатури, не можеш да разбереш кой кой е и какъв е (…) Много се гордеех с баба и всичко, което разказвах, звучеше, сякаш съм си го измислил. Тя няма нищо общо с обичайната представа за баба. Когато се запознавах с някого и разказвах, че тя държи повечето порно кина в Ню Йорк, обичах да направя пауза, за да се насладя на реакцията: „Моля?! Какво прави баба ти?“ Но освен че беше еврейка, която празнува Коледа в порно кино, останалото не беше кой знае колко странно“.

Филмът е смес от документални разкази на наследници и близки на Чели Уилсън и анимационни възстановки на събития и диалози. Изненадваща, забавна, но и караща ни да се замислим история за една имигрантка в САЩ, превърнала се приживе в легенда.

В рамките на фестивала, чрез платформата „Балкански документален пазар“ бе проведена и творческа лаборатория за кинодокументалистика. Организаторите от Балканския документален център насърчиха три заглавия, участвали в програмата за развитие на проекти. Наградата за най-добър проект бе присъдена на „Където свършвам аз и започваш ти“ (режисьор Дейвид Пауър, продуцент Рафаела Понтарели); специалният приз LightDox е за „Никога не съм бил на самолет“ (режисьор Редон Кикай, продуценти Ивайло Кидак и Дардан Хоти), а отличието за най-добро представяне на проект е за българския „Берба“ (режисьор Николай Урумов), посветен на футболиста Димитър Бербатов.

„Намираме се в ключов етап за формирането на единно и будно гражданско общество в България – коментира директорът на фестивала Мартичка Божилова. – На фона на чудовищните неща, които се случват днес, наблюдаваме и утвърждаването на обществени граници, активна съпричастност и осъзнатост. Това прави мисията на София ДокуМентал по-важна от всякога, за да се улови този значим обществен момент и да се предостави така нужния обществен форум за дебат, който неминуемо ни доближава до положителната промяна. Силно вярваме, че неотменната ни мисия на „откриватели“ и медиатори на истории, които имат силата да променят, с времето ще затвърди позицията на фестивала като водещ международен форум на човешките права“.

Част от филмите, включени в програмата на София ДокуМентал 2023, могат да се гледат и онлайн до 8 октомври чрез канала Neterra TV+.

Виолета Цветкова е дългогодишен журналист в сферата на културата. Завършила е славянска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Работила е като редактор и отговорен редактор във вестниците „Труд“, „Новинар“ и „Континент“ и в сп. „Паралели“, както и като експерт „Връзки с обществеността“ на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. Сценарист е на документалния филм на БНТ „Всичко от нула“ за българската култура по време на прехода, редактор е на албума „Съкровищница: 140 г. Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. Носител е на награди за журналистика в областта на киното и опазването на културното наследство.

Свързани статии