Честен в днешно време

За да си честен в днешно време, трябва да си беден. За да може честността ти да буди доверие, не бива да притежаваш нищо прекалено. Нищо повече от обикновеното, нищо, което им е присъщо по-скоро на онези, смятани за безчестни. И пак, най-кратко казано – за да си честен, трябва да си беден.

Спускаме се в подземния гараж. Десетина минути издирваме колата, намираме я, а в нея той намира и скъпоценните си документи. Отдъхва си, мислил си е кой знае какво. Аз искам вече да си тръгна, но той настоява да ме почерпи. Все пак – намерил съм на улицата ключове от автомобил и портфейл и можех да направя голяма беля, нали така, а не да търся собственика. Ако се беше случил друг на мое място, някой с престъпен ум и бързи пръсти – той би свързал две и две, би намерил мястото по адреса в документите, би се вмъкнал в паркинга, би щракнал с дистанционното и колата сама ще се издаде. И тогава – вътре в купето има куфарче, а в куфарчето, видиш ли, важни документи. Може би нотариални актове…

Два часа по-късно той продължава да ме черпи в това претенциозно заведение на жълтите павета. Имайки предвид неговото алкохолно опиянение, таксито е единственият разумен избор оттук нататък. Натоварвам го. Той залита и едва уцелва седалката, краят на шлифера се приклещва и стърчи от вратата, когато таксито отминава.

Предложи ми пари, но аз отказах. Гордо отказах. А гордостта не е нещо добро. Сега се прибирам с корем, пълен с бира и джин, нечестно скъпи напитки, нали видях сметката. А можеше да съм получил още там, на място една или дори две петдесетици и хайде довиждане. Можех да съм си вече вкъщи и да съм донесъл на децата си някаква радост. Сега каква радост ще им донеса – баща им, леко замаян. Горд и замаян от доброто, което е направил на някакъв си човек, новодомец в скъпа сграда. За да си честен, казвам си, за да си честен – в днешно време, трябва да си беден.

* * *

Надежда

 „Лазар, нашият приятел, е заспал; но отивам да го събудя.“

Този Човек внезапно е донесъл необикновена надежда на хората.

„Иисус бе казал за смъртта му, а те помислиха, че говори за сънно заспиване. Тогава Иисус им рече открито: Лазар умря; ала се радвам за вас, че Ме нямаше там, та да повярвате; но да идем при него.“

Мисля, че на земния жител му се налага да се учи не само как да разпознава знаците на света, как да се ориентира в лабиринтите му и как да оцелява. Освен на „уроците на живота“, понякога е нужно човек да се научи и да се надява. Трудно е да възпиташ в себе си надежда за неща, които смяташ за свършени, веднъж завинаги загубени, невъзможни за поправяне. Светът е счупен – това знае човекът. И ако е реалист, той вижда, че дори до края на земния си път няма никакви изгледи това счупване да бъде поправено. Откъде извор за надеждата тогава?

Мислим ли за това, за всичко това, говорейки за демокрация? За всичко това, говорейки за избори. Как избори без надежда? Как избори без идеал?

„А Иисус, пак тъгувайки в Себе Си, дохожда при гроба.“

Този Човек плаче при вида на натъжените, разбити хора. Околните си мислят, че сълзите му са от жалост, от тъга по починалия. Но сълзите може би са от жалост към повече от един отишъл си приятел – защото наоколо има толкова много хора, които не разполагат с надежда за мъртвите си. И тази липса на надежда е по-натъжаваща от самата смърт. Тук се вижда не само загуба на една отделна личност, на един, когото вече погребват. Жертвите на безнадеждността са много, до безкрайност.

Да се даде урок по надежда е по-трудно, отколкото да се спаси от смъртта един умиращ. Отлагането на смъртта не е поправяне на смъртта. Съвсем друго е обаче връщането на отишлия си. Различно нещо е отварянето на вратата, която никой друг досега не е могъл да отвори: възкресението на мъртвия. То е отпушване на извор с друга надежда. Колко много нови мисли нахлуват в ума на човек, който е свидетел на това! Мисли и вълнения, които променят очакванията му за света, за неговото малко човешко място. Много е трудно на робите на смъртта да се докаже, че има живот, а значи няма робство. Че смъртта не им е господар. Че тя не може да владее безкрай, не може да се разпространява вечно…

Мисля, че понякога е нужно човек да се научи да се надява. Дали след това няма да се научи и да вярва?

Георги Тенев (род. 1969 г.) е автор на проза, поезия и драматургия. През 1994 г. завършва експерименталния клас на Маргарита Младенова и Иван Добчев в НАТФИЗ, избран е за Хердеров стипендиант от българския носител на Хердеровата награда Константин Илиев и продължава следването си във Виенския университет през 1996/97. Съосновател е на Триумвиратус Арт груп (1994), заедно с режисьора Явор Гърдев и сценографа Никола Тороманов. Носител е на Голямата награда „PRIX EUROPA – най-добра европейска радиодрама” на Берлинския фестивал (1999) за съвместния авторски проект „Атолът”, заедно с Явор Гърдев и композитора Асен Аврамов. Постановки по негови текстове са играни в Германия (Лайпциг, 1998), Франция (Париж, 2004, Нанси, 2003), Русия (Санкт Петербург, 2004). Публикувал е книгите: „Страхът на резидента от отзоваване” (2001), „Цитаделата” (2001), „Вундеркинд. Книга първа: Карамазови вариации” (2004), „Партиен дом” (2006), „Балкански ритуал“ (2019). През 2007 г. получава голямата награда за роман на годината на фондация „Вик” за книгата си „Партиен дом” (изд. „Алтера”).

На главната страница: Винсент ван Гог, Възкресението на Лазар (след Рембранд), 1890 г.