Преди немного време на страниците на настоящия форум се заканих да демитологизирам поне най-популярните и най-опасните от многото митове, които (съзнателно или не) се разпространяват в общественото пространство през последните няколко десетилетия. Чак в процеса на работа дума по дума осъзнах, че задачата ми ще да е по-тежка, отколкото изглежда. Оказа се, че да митологизираш е много по-леко, отколкото да демитологизираш. Като се поразмисля, откривам, че има защо да е така – за да демитологизираш, се изисква аналитично мислене и критично отношение, а всичко това предполага усилие. Докато митологизирането усилие не предполага, за митологизирането са достатъчни инфантилизъм, ограничен мисловен хоризонт и сляпо доверие в обществените манипулации на обществените манипулатори. За да заблудиш и подведеш, а точно това правят митовете и конспиративните теории, е достатъчна, с други думи, посредствеността на масите, а посредствеността на масите е обилен и неизчерпаем ресурс. За разлика от тяхната умност, която никаква я няма.
За всичко това, за примитивизма, ограничеността и лековерието на масите са писали проникновено и мъдро и Густав Льобон, и Ницше, и Ортега-и-Гасет, и Бердяев, и Ерих Фром, но масите Льобон, Ницше, Ортега-и-Гасет, Бердяев и Ерих Фром не четат – ако бяха ги чели, щяха да бъдат не маси, а индивиди. А ако случайно по недоглеждане се зачетат мимоходом, не разбират. Къде-къде по-безболезнено и леко е да повярваш, отколкото да проучиш. Четат кое-що по-скоро лидерите на масите. Но доколкото те са по правило демагози, а само по изключение – благородници на духа, когато четат, те го правят не за да предпазят страни и нации от беди и крушения, а за да манипулират с прочетеното, за да го употребят и злоупотребят за користните си, интригантски цели. Правили са го най-вече авторитарните и особено тоталитарните вождове и идеолози – доколкото демократичните общества са прозрачни, в условията на обществена прозрачност това е по-трудно осъществимо.
По-трудно осъществимо обаче не значи неосъществимо и родната гражданска действителност онагледява факта, че демокрацията е надежда, но не и гаранция срещу тази осъществимост.
Днес ще поразсъждаваме върху един от тези зловредни и много популярни митове, мита за надеждната охрана на държавните ни граници в дебрите на комунизма, охрана, която, видите ли, пази и опазва народ и родина от външни и вътрешни заплахи, обезпечава националната ни сигурност и вътрешния обществен ред, от една страна, и охрана, която отново, видите ли, е непреодолима преграда срещу империалистическите попълзновения на задграничните ни врагове, от друга. Докато днес, възмущават се един през друг митолози, митомани и конспиратори, държавата ни е обездържавена, в разграден двор се е превърнала китната ни някога НР България, станала е убежище на бегълци и негодници, които подвеждат и подяждат сънародниците ни и сеят престъпност, разруха и смут.
Подобна теза е не само морално несъстоятелна – тя е и фактологически невярна. Защото не от външни врагове защитаваха с пръст на спусъка нацията ни „Гранични войски“ – външни врагове де факто нямаше. И двете ни южни съседки, границите с които бяха най-строго охранявани, бяха приобщени към НАТО, а, за разлика от Варшавския пакт, НАТО е не завоевателен, а отбранителен съюз, създаден с единствената цел – териториална отбрана. А доколкото отбранявани са най-цивилизованите и най-правови държави, предназначението на Нато е не да завоюва и завладява, а да опази европейската и световната демокрация от набезите на Кремъл. Който неведнъж е доказвал на практика своя агресивен империализъм. Така че не от несъществуващи външни врагове охраняваха държавните ни граници „Гранични войски“ – те ги охраняваха не, както правят нормалните държави, отвътре навън, а в обратната посока. Казано по-простичко, всички гранични вишки, кльонове, застави и заграждения охраняваха граничната полоса от собствения ни народ. Да разстрелваш свои сънародници само защото са решили да потърсят щастието си в чужбина, си е чиста проба престъпление. Така че няма да е пресилено, ако кажем, че граничарите и техните командири бяха армейци в армията на злото.
Тук обаче държа да направя едно съществено от морална гледна точка уточнение. Не наборниците носят цялата (и не дори само главната) вина за пограничната престъпност. Тях народната власт не ги е питала, като ги е мобилизирала и разпределила да служат в „Гранични войски“. Далеч по-отявлена е вината на техните офицери. А най-тежка е отговорността на висшата партийна номенклатура, на онези недосегаеми за гласа народен функционери от първата фаланга, които по съветски образец превърнаха мирните ни граници в полесражение с мирни бегълци. Полесражение с неравностойни фронтове, полесражение, в което ден и нощ воюваха (пасивно, в засада, или активно, стреляйки) тежко въоръжени войници срещу невъоръжени, срещу мирни граждани и съграждани. Казвам граждани и съграждани, защото не само българи са загивали по южните ни и западни държавни граници – загивали са и младежи от останалите европейски народи на съветската империя – и особено граждани на ГДР.
Със споделените думи аз искам поне донякъде да оправдая, да оневиня наборните войници, а макар и в по-малка степен, да оправдая и оневиня и жителите на пограничните селища, влизащи в така наречената гранична зона. И едните, и другите бяха неуморно убеждавани от агресивната идеологическа пропаганда, че бегълците, които преследват, задържат или убиват, са не окаяни нещастници, тръгнали с риск на живота си да дирят през девет земи в десетата по-свободен и по-благополучен живот, а злодеи, изменници на родината, врагове на народа, че и платени шпиони, диверсанти и агенти на ЦРУ. Доколко граничарите и техните цивилни сътрудници от местните погранични села са повярвали на тези увещания, ми е трудно да преценя, психологически погледнато обаче много е вероятно младите войници и да са повярвали поне донякъде на партийната пропаганда, а донякъде и сами да са манипулирали собствената си морална съвест, да са се себесугестирали, че държавата е права. Защото е много по-лесно да застреляш престъпник, враг, изменник и диверсант, отколкото окаян нещастник, който най-често е твой връстник и сънародник.
А изправен ли си на граничната полоса в униформа и калашник в ръце, друг, хуманен, изход е невъзможен, защото условията в пограничните застави са всичко друго, освен хуманни. Ако поради морал, малодушие или страх, че ще се превърне в престъпник младият граничар се поколебае да стреля по беглеца, чакат го тежки санкции, че и дисцип. Ако обаче го залови, рани или разстреля, очакват го почести и скъпоценни материални награди, че и домашен отпуск. Така, налагайки подобни аморални лимити, наказания и поощрения, партийната върхушка от Политбюро и ЦК превръща военнослужещите и техните цивилни съучастници от пограничните райони в престъпници и убийци, в палачи на собствените си сънародници.
Ето значи каква е цената на непристъпните ни някога държавни граници – една недопустимо висока, една морално неплатима цена.
Понеже съм изгнаник, от обществена темата неусетно стана и лична. Аз не попаднах под куршумите на „Гранични войски“ – и в дисципа не попаднах. Колкото и авантюристично да бе, моето бягство от най-добрия от световете се оказа сполучливо. Разсъждавайки върху всичко това, говоря не само като дългогодишния политически емигрант, който бях – говоря и като граничаря, който можех да бъда. И аз съм отбивал редовната си военна служба. Много преди нея и много след нея неведнъж съм се питал безгласно, дали ако като новобранец бях разпределен в „Гранични войски“, щях да стрелям по своите бягащи връстници като по зайци. Че заради награди и облаги нямаше да го направя, знаех със сигурност. Но дали нямаше да го направя от страх, че ще ме хвърлят зад решетките? Надявам се от все сърце, че и тогава нямаше да го направя. И треперя от себепогнуса, че можех и да го направя…
