За повестта „Първият рожден ден” от Теодора Димова, С., изд. „Сиела”, 2016 г.
Думите се трупат в сърцето на човека, но имат нужда все някога да излязат, да стигнат другия, да го докоснат. Това трябва да се случи в подходящия момент – когато докосването вече не може да бъде болезнено; когато „ръбовете” им са престанали да режат, подгънали са се навътре, но все пак съдържащото се между тях и в самите тях копнее да излезе, да бъде изречено. Излизането на думите навън предполага атмосфера на споделено доверие, в която при-стъпването към човека до теб е като придвижване по мост, който едновременно се е градил през годините, но се изгражда и в самото изговаряне на преживяното, премисленото и изстраданото, в наслагването на словата за него едно до друго и едно върху друго – рехава в началото, но все по-уплътняваща се настилка, по която вървиш – към и заедно с другия.
Става дума за разговора, който водят Мариам, Божията майка, и нейният съпруг и закрилник, Йосиф Обручник, една година след бягството им от Ирод в египетската земя и в навечерието на завръщането им в Галилея. В този разговор все повече ще става така, че едно изречение ще започва единият събеседник, а ще го довършва другият. Все повече тъченето на два словесни стана ще се превръща в тъчене на един, в мелодия, „изсвирена” на четири ръце, в песен, изпята на два гласа, в „двугласие”. Но това преплитане, стигащо до сливане, не стопява безостатъчно единия в другия глас, единия – в другия човек, не обезличава нито Мариам, нито Йосиф, а по-скоро прави всеки от двамата още по-сигурен, че е бил, е и ще бъде – такъв, какъвто е замислен да се осъществи, разгърне, изговори, сподели. Сливане и о-различаване, възможни само над люлката на едногодишния Божи Син, само в непосредствена близост до Този, около Чиято история ретроспективно се сплитат две съдби, получаващи своя пределен смисъл, изпълнение, дълбочина и вечна перспектива чрез, от и в Него.
Има ли някакъв лайтмотив, който води мелодията на единия глас – мъжкия, Йосифовия? Изглежда, че той може да бъде намерен в следното, повтарящо се с вариации признание: „зная, че са тежки думите ми, но само като ги изговоря пред теб мога да откъртя тежестта им от себе си”. А при другия, женския глас, този на блажената между жените Мариам, на Приснодевата, можем ли да намерим съответстващ му, отгласящ му и същевременно допълващ го лайтмотив? Може да го открием в споделеното нееднократно признание за нуждата й да си припомня изречените от Бога слова за Младенеца Христос, вплитащи се като водеща нишка в общото платно на една картина, тъкана с любов и търпение и от двамата събеседници. Например във връзка с пророческите думи на Симеон Богоприимец, изречени в храма на четиридесетия ден от Рождеството на Спасителя, тя казва на своя съпруг: „аз помня думите му, Йосифе, аз ги разбрах, аз ясно ги чух, аз ги запомних, никога няма да ги забравя, аз скътвам всички тези думи дълбоко в сърцето си, Йосифе, и ги помня, и ги повтарям”. Почти същите думи намираме в Св. Писание, след разказа на витлеемските пастири, дошли, по указание на ангела, при яслите, където е подслонено светото семейство: „А Мариам спазваше всички тия думи, като ги слагаше в сърцето си” (Лука 2, 19). Какво по-естествено за тази, която се е превърнала във вместилище на самия Бог-Слово, да дава място на Божиите слова в сърцето си, да откликва на тях със смирена готовност, да очаква сбъдването им?
Накрая читателят все пак се пита: трябва ли история, за която обикновено четем в трето лице, единствено или множествено число, в Евангелията и в други християнски писания, да се „обръща” преимуществено във второ лице, единствено число, а основните й участници от „той”, „тя” или „те” да преминават в „ти”, и ако да, за какво ни служи подобно преобразуване? Бих отговорил така: не, то не се налага по необходимост, но е заговарящо, но е адресирано към нас, но е открояващо ликовете на говорещите в светлина, която ги краси, без да ги украсява, без да ги прави сладникави; светлина, приближаваща ги до нас, без да ги умалява. Все едно сме разговаряли топло и открито с близки хора, които ни приканват да вървим с упование по стъпките им. Да тръгнем с тях към неизвестната далечина, която Отец простира невидимо пред нас със Своите ръце: простира я надалеч и нависоко, простира я със силата на любовта, с която все още държи вселената и всичко случващо се с нея – сила, поставила една витлеемска ясла в центъра на бунтовническия, размирен и насилнически свят, а Младенеца в нея – и до днес да „лежи” за падане и ставане на мнозина в Израиля. Над люлката на Богомладенеца, сочеща към двете събития с епохално значение не само за Израиля, но и за целия свят – Рождеството и Възкресението Христово – ще се сговорят гласовете на персонажите в диалогизираната история, която ни предлага белетристичната книга на Теодора Димова „Първият рожден ден”: „говорим и мислим едни и същи неща, Йосифе, изричаме взаимно мислите си на глас, нашето странно двугласие, нашето всекидневно песенно говорене между молитва и шепот, шепотно припомняне, прошепваме премеждията и чудесата, които ни съпътстват, чудесата–премеждия, за да ги пазим и помним, да навлизаме все по-дълбоко в чудния им смисъл”.
И понеже текстът ми се разгръща все по-лирично, към което ме предразполага самата книга на Т. Димова, нека ми е позволено, в светлината на постепенното ни възхождане към Празника на празниците, към Пасхата Господня, да завърша, както нерядко ми се е случвало в поредицата „О(т)звучавания”, със стихотворен финал:
Всички улички настрани
са задънени
или
в пропасти водят.
Само пътят нагоре
отворен е
и по него
ангелите слизат и възлизат,
слизат
и
възлизат.
И е радостно, но и страшно,
че от яслата кръстът се вижда –
ала слава във висините Богу –
пътят нагоре отворен е.
(„Триптих за Боговъплъщението”)
